Тупур…тупппп…тупп… Чува се ясно, че се тупурка в каросерията.

         Мойра ми каза да не отварям. Но какво ли става там? 
            Любопитен съм като сврака…Двоумя си, но в крайна сметка отивам и дръпвам вратата. 
              Леле, майко…
            Пет жени са оковани към вериги, застопорени към стените на микробуса. Всяка е с белезници на едната ръка към веригата. Другата и ръка е свободна. Има нахвърляни бутилки с вода около тях. Вони! По време на пътуването им кой знае от къде до тук, не са излизали за тоалетна и вътре е ужас. Гледам и не вярвам на очите си… Момичетата са млади около 18-19 годишни, напъпили в женствеността си. Изглеждат зле…В очите им има някакво примирение и отнесеност, повечето спяха и дремеха мълчаливи… може да са ги натъпкали с нещо. Една от тях още топуркаше с веригата по стената на микробуса. Беше мургавелка с изпоцапани дрехи, къдравите и коси бяха мръсни и сплъстени, а шоколадовите и крака изпоцапани с кръв. Какво да я правя? 
                 -Сеньор, сеньор…
                 -Какво има?
               - Сеньор, помогнете ми сеньор, махнете тази верига…моля Ви! Сеньор! Да се измия…Вижте …месечния ми цикъл…трябва да се измия…Моля Ви! Няма да Ви  създавам неприятности, моля…
              Обърнах се и влязох в колата. В жабката намерих ключове от белезници. Взех ги и се върнах при момичето. Другите спяха унесени. Опитах няколко, докато я отключа. Момичето стана олюлявайки се, взе две бутилки вода и излезе от каросерията. Гледах след нея да не изчезне. Отиде до един храст и започна да се мие. Беше на пет-шест метра от мен. Наоколо дървета, храсти, изоставени сгради. После се върна и ми каза:
-    Gracias. Gracias.
           Аз стоях като изстукан пред нея. Толкова е нелепо…Домъчня ми, че ги водех някъде като на заколение…за едните пари…
              Стоя и гледам момичето, мълча…Тя ме попита може ли да поспи в тревата зад храста. Има нещо в това момиче, което ме разстройва и се чувствувам като боклук…Домиля ми…Нежна и плаха...уплашено лице... снагата и потръпва едва-едва...

            И на мен ми се затварят очите за сън. Да я завържа за някое дърво? Да не побегне някъде…После ми идва блестящата идея да се завържем двамата с по една белезница, така че да няма мърдане един от друг. И да спим до храстите на въздух. Слагам едната белезница на китката и, другата на моята китка и хлопвам халките. После я дръпвам и лягаме да спим един до друг в тревата. Очите ми залепват от умора и потъвам в сън. По едно време се събуждам изтръпнал от коравата земя под мен. Момичето се е свило като буба и спи непробудно. Заглеждам лицето и. Има хубаво лице, с приятни черти. Кожата и е мляко с кафе. Прилича на крем карамел. Косите и са къдрави, черни, мръсни и дълги. Разперени са като ветрило около нея. Ако се изкъпе, момичето ще светне направо…красива е. Дори и мръсна, има хубаво телце. Под блузата и се надига едра гръд, а босите и крака са шоколадови, с прекрасни глезени. На единият глезен има някакви мъниста. Докато я разглеждах, момичето се разсъни и отвори очи.
-    Как се казваш?

-    Росита Долорес, сеньор.

-    На колко си години?

-    18 съм, сеньор.

-    Как попадна тук?

-    Баща ми ме продаде, сеньор. Вторият ми баща ме продаде. Пусни ме сеньор, пусни ме…
       Момичето захлипа и сълзи се търкулнаха по бузите и. Беше толкова уязвима. Кой знае през какво е минала…Не съм лош човек, взех да съжалявам, че се забърках…
        Аз не можех да я освободя. Ами другите четири?

                       Ако я пусна, Мойра ще ми стъжни живота…
     

                       Продължава…