14 ago 2007, 23:50
Непрогледна пуста чернота... Загубена смелост
3 мин за четене
Лежах в тъмното и с ръце притисках колена към гърдите си, опитвайки да убия глада. Съвсем сам с мислите си се мъчех да разсъждавам адекватно, за да спра да усещам празния си от седмици стомах.
Вече чувствах, че ще се задуша в малката си мръсна стая, отдавна изгубил представа за времето. Нямах сили да затворя пресъхналата си уста, нямах сили да намеря нещо, с което да се завия. Беше ми така студено, а в същия момент ме заливаха топли вълни. Изпотеното ми чело гореше.
Надигнах глава, подпирайки се на треперещите ми ръце и погледнах с учудване матрака, на който лежах: "По дяволите... от къде се взе това?!"
Бях като изгубен сред нищото, нищото взето в най-висшия му смисъл... Ако вярвах в Бог, сега сигурно щях да се моля, но не, тази агония е наказанието ми.
Изправих се превит на две и завлачих слабото си, уморено, едва 17-годишно тяло в приличащата на бунище, кухня.На път за там... по коридора... ме крепеше единствената мисъл, че ще намеря все нещо за ядене в някой ъгъл, който съм пропуснал. Вече предвкусвах победата и вложих всичките си сили в тези две крачки.
Стигнах! Бях там! Подпрях ръце на масата и я обходих с поглед. Върху нея имаше всичко друго, но не и храна - снимки, стари вестници, празни ампули и шишета, хапчета, мръсни чинии и прибори, върху които много хлебарки, предмети вземали със себе си част от мен през всичкото това време.
Плъзнах ръка по масата и боклуците паднаха на пода. Странно - не чух нито звук. Главата ми се въртеше. В следващия момент усетих как неосъзнаващата какво се случва част от мен се свлича на пода върху тях. Ръцете ми не можеха да понесат повече тежест... Надигнах болното си тяло, подпирайки се на глава. Усетих как проклетото чудовище, вселило се в мен, се качва нагоре по гърлото... Тялото ми се сгърчи, давех се в собствената си помия. От устата ми излезе само пяна, само храчки. Е, и без това буквално ми беше дошло до гуша от жълтия цвят на стомашния сок.
Проснах се назад, целия изпотен и безпомощен. Гледах тавана с полуотворени очи. Единственото, за което мечтаех, беше крайче хляб. Чувствах, че само това може да ме излекува. Желаех го толкова силно, че вече усещах вкуса на тестото в устата си.
Таванът, покрит с паяжини, сякаш бавно падаше върху мен... а в него разпознавах лицата на неколцината хора, които съм обичал, но предал. Малкото сили, които имах, окончателно ме напуснаха... Сега не само таванът се движеше към мен, а и аз към него. Не плачех, но по лицето ми се стече сълза. Затворих очи. Издигах се в тъмнината. Вече не можех да ги отворя а и не ми пукаше... исках просто всичко да свърши.
Мисълта ми се проясни, но не чувствах тялото си - нямаше го глада, нямаше я болката, не дишах, не ме беше страх. Можех само да мисля... Не, не, можех само да си спомням - всичко. Неща, които никога преди не съм помнел. Беше прекрасно. Изведнъж някакъв тих глас прониза покоя. Някой ме викаше. Не знаех дали се оглеждам - виждах само мрак, но гласът се приближаваше. Безчувственото ми тяло изтръпна. През него мина режеща болка... като от падане на сън. За миг през мен се смениха всички познати и непознати чувства. Виждах линията между тях... Отворих очи и след секунди фокусирах нечие лице. Някакво момче ми удряше шамари, но ръцете ми тежаха. Не можех да се защитя. Надигна ме. Говореше ми, но не го разбирах... Какво... какво се случи?! Та аз не исках да се връщам! Трябваше да му изкрещя да ме пусне, да ме остави, но не можех да го направя дори вътрешно... Вървяхме през всички боклуци на пода, вървяхме стъпвайки върху живота ми.
Излязохме на светло... усетих неприятна миризма, която подразни всичките ми сетива... това беше чистия въздух, без който сега не мога. Да, а от тогава изминаха 712 дни. 712 дни на копнежи за онова спокойно, тъмно съвършенство, където всички са равни пред слепеца.
"А ако е било само сън? Или плод на болното ми въображение?" - месеци на ред събирам смелост, страхувайки се. Аз просто... имам нужда да се върна там... Успоредно с тази борба, градя и личността си... в случай, че не се престраша, нали... Вече почти на 19 имам работа, макар и обидно ниско платена, имам приятели, макар и готови да ме предадат за 10 лева, имам хляб и онзи съвършен свят за несъвършената ми душа, който за миг успя да ми отнеме и даде всичко.
Вече чувствах, че ще се задуша в малката си мръсна стая, отдавна изгубил представа за времето. Нямах сили да затворя пресъхналата си уста, нямах сили да намеря нещо, с което да се завия. Беше ми така студено, а в същия момент ме заливаха топли вълни. Изпотеното ми чело гореше.
Надигнах глава, подпирайки се на треперещите ми ръце и погледнах с учудване матрака, на който лежах: "По дяволите... от къде се взе това?!"
Бях като изгубен сред нищото, нищото взето в най-висшия му смисъл... Ако вярвах в Бог, сега сигурно щях да се моля, но не, тази агония е наказанието ми.
Изправих се превит на две и завлачих слабото си, уморено, едва 17-годишно тяло в приличащата на бунище, кухня.На път за там... по коридора... ме крепеше единствената мисъл, че ще намеря все нещо за ядене в някой ъгъл, който съм пропуснал. Вече предвкусвах победата и вложих всичките си сили в тези две крачки.
Стигнах! Бях там! Подпрях ръце на масата и я обходих с поглед. Върху нея имаше всичко друго, но не и храна - снимки, стари вестници, празни ампули и шишета, хапчета, мръсни чинии и прибори, върху които много хлебарки, предмети вземали със себе си част от мен през всичкото това време.
Плъзнах ръка по масата и боклуците паднаха на пода. Странно - не чух нито звук. Главата ми се въртеше. В следващия момент усетих как неосъзнаващата какво се случва част от мен се свлича на пода върху тях. Ръцете ми не можеха да понесат повече тежест... Надигнах болното си тяло, подпирайки се на глава. Усетих как проклетото чудовище, вселило се в мен, се качва нагоре по гърлото... Тялото ми се сгърчи, давех се в собствената си помия. От устата ми излезе само пяна, само храчки. Е, и без това буквално ми беше дошло до гуша от жълтия цвят на стомашния сок.
Проснах се назад, целия изпотен и безпомощен. Гледах тавана с полуотворени очи. Единственото, за което мечтаех, беше крайче хляб. Чувствах, че само това може да ме излекува. Желаех го толкова силно, че вече усещах вкуса на тестото в устата си.
Таванът, покрит с паяжини, сякаш бавно падаше върху мен... а в него разпознавах лицата на неколцината хора, които съм обичал, но предал. Малкото сили, които имах, окончателно ме напуснаха... Сега не само таванът се движеше към мен, а и аз към него. Не плачех, но по лицето ми се стече сълза. Затворих очи. Издигах се в тъмнината. Вече не можех да ги отворя а и не ми пукаше... исках просто всичко да свърши.
Мисълта ми се проясни, но не чувствах тялото си - нямаше го глада, нямаше я болката, не дишах, не ме беше страх. Можех само да мисля... Не, не, можех само да си спомням - всичко. Неща, които никога преди не съм помнел. Беше прекрасно. Изведнъж някакъв тих глас прониза покоя. Някой ме викаше. Не знаех дали се оглеждам - виждах само мрак, но гласът се приближаваше. Безчувственото ми тяло изтръпна. През него мина режеща болка... като от падане на сън. За миг през мен се смениха всички познати и непознати чувства. Виждах линията между тях... Отворих очи и след секунди фокусирах нечие лице. Някакво момче ми удряше шамари, но ръцете ми тежаха. Не можех да се защитя. Надигна ме. Говореше ми, но не го разбирах... Какво... какво се случи?! Та аз не исках да се връщам! Трябваше да му изкрещя да ме пусне, да ме остави, но не можех да го направя дори вътрешно... Вървяхме през всички боклуци на пода, вървяхме стъпвайки върху живота ми.
Излязохме на светло... усетих неприятна миризма, която подразни всичките ми сетива... това беше чистия въздух, без който сега не мога. Да, а от тогава изминаха 712 дни. 712 дни на копнежи за онова спокойно, тъмно съвършенство, където всички са равни пред слепеца.
"А ако е било само сън? Или плод на болното ми въображение?" - месеци на ред събирам смелост, страхувайки се. Аз просто... имам нужда да се върна там... Успоредно с тази борба, градя и личността си... в случай, че не се престраша, нали... Вече почти на 19 имам работа, макар и обидно ниско платена, имам приятели, макар и готови да ме предадат за 10 лева, имам хляб и онзи съвършен свят за несъвършената ми душа, който за миг успя да ми отнеме и даде всичко.
© Ъхъхъхъ Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Въздейства много!Абсолютно истинско.Прекрасно пишеш,поклон.
-
Дани, Миро, благодаря за оставените коментари!! За мен е удоволствие, че сте прочели и тази изповед.
Разбира се, че е така Нелла. На някои хора цял един живот не им стига, за да разберат, за да се научат как да живеят.Много благодаря и на теб за отделеното време! -
Определено умееш да плетеш внушение в един четящ човек. Искрено, откровено и мрачно - това е една изповед, която се надявам да е само фикция.
6 от мен. -
Имаш талант! Но и още много да учиш:за живота, за щастието... Гледай напред и ще успееш!
-
ИСКРЕНО БЛАГОДАРЯ за милите думи, приятели!
-
Не съм се съмнявал, че и този разказ, както и публикуваните до сега
ще е много добър!
Браво!!! -
просто...онемях
-
Благодаря, Нели, Иви!
-
wow адски хубаво е!просто прекрасно!
-
Невероятен разказ. Браво!!!
-
Благодаря ви, Димитър, Светлин
-
Оле - страхотно правдоподобно описание!Поздрави!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
