Лежах в тъмното и с ръце притисках колена към гърдите си, опитвайки да убия глада. Съвсем сам с мислите си се мъчех да разсъждавам адекватно, за да спра да усещам празния си от седмици стомах.
Вече чувствах, че ще се задуша в малката си мръсна стая, отдавна изгубил представа за времето. Нямах сили да затворя пресъхналата си уста, нямах сили да намеря нещо, с което да се завия. Беше ми така студено, а в същия момент ме заливаха топли вълни. Изпотеното ми чело гореше.
Надигнах глава, подпирайки се на треперещите ми ръце и погледнах с учудване матрака, на който лежах: "По дяволите... от къде се взе това?!"
Бях като изгубен сред нищото, нищото взето в най-висшия му смисъл... Ако вярвах в Бог, сега сигурно щях да се моля, но не, тази агония е наказанието ми.
Изправих се превит на две и завлачих слабото си, уморено, едва 17-годишно тяло в приличащата на бунище, кухня.На път за там... по коридора... ме крепеше единствената мисъл, че ще намеря все нещо за ядене в някой ъгъл, който съм пропусна ...