Той дъвчеше бавно, за да може да се наслади на вкуса напълно. Тази прекрасна смеска от черен, бял шоколад и лешник бе направо опияняваща. Толкова сладко, колкото и горчиво, колкото хрупкаво... блаженство. Взе хартийката и започна бавно да я прегъва. Квадратната фигура сви през средата, от нея се получи триъгълник, от триъгълника свит през средата, се получи по-малък триъгълник, а от него още по-малък. Не по-голям от сантиметър и половина, ПЕРФЕКТНО! Това беше непукистко листче, то му помагаше да спре да мисли, пращаше го далеч от проблемите. Започна да върти листчето бавно из пръстите си. Всяка секунда, през която той го въртеше, мислите отиваха все и все по-далеч. Спокоен, релаксиран. Нищо не можеше да му попречи, но.... мислите се завърнаха, той се спря за няколко секунди и неволно изпусна листчето. То цопна в локвата под него и започна да плава по повърхността. Той се присегна, взе го и докато го вдигаше, няколко капки алена кръв започнаха да падат от него. Във всяка една от тези капки, той виждаше своите спомени, спомените, от които бягаше със своето листче.

Първата червена капка от дъжда от спомени го изпрати в далечни години, още преди да започне да прави тези листчета, преди дори да се нуждае от тях, кратък момент на щастие. Беше пет или шест годишен, поради някаква причина се бе умихнал широко, изпитваше истинско щестие, седейки  в слабосоветената стая, този спомен го накара да се усмихне. Вечността, която тази капка бе за него си отиде бързо и дъжда се забърза, следващите няколко капки бяха не много важни моменти от живота му, но те го отдалечаваха от онзи кратък момент на щастие, споменът избледняваше и накрая го бе забравил. Отново пред него се откри безкрайността, във червеното огледало на своета съдба, той виждаше синьото небе, няколко бели облачета, лек полъх на вятъра. Спокойствие. Тогава бурята дойде, вятърът се засили, градушката започна да го бие, а вятъра да крещи с пълно гърло, гонеше го от земята си, гонеха го от неговата собствена земя. А в ръцете си имаше едно от тези листчета, които има и сега. Докато тичаше, той просто го въртеше през пръстите си и не мислеше за нищо.

Съзнанието му отново се завърна в онази тъмна стая, но това бе само за кратко, той отново се вгледа в капките, успя да хване една с погледа си и отново се потопи в спомени. Беше в някаква непозната къща, странна за него, на дванадесет-тринадесет години, сам ходеше в тъмния коридор, току що завърнал се от кухнята, носеше един от любимите бонбони със себе си. Искаше да попита нещо, да разбере... Отвори вратата на спалнята и замръзна на едно място, изяде бонбона, взе хартийката и започна да я прегъва бавно. Около него се събираха духовете на къщата, чудовища излизаха от сенките... Те го плашеха, подлудяваха, но вече не. Листчето бе готово, той започна бавно да го върти, излизайки от къщата невредим, продължаващ своя път.

Капка, след капка, след капка, живота изтичаше бързо пред очите му, но тогава видя най-ярката капка, това бе най-светлият момент в живота му, не му трябваха пари, храна, сън... трябваше му само да се потопи в този момент.

Споменът бе силен, години бе живял на улицата, оцеляваше както може, въпреки трудностите успяваше... тя също. Горката, си мислеше той, работи каквото може, за да оцелее някак, виждаше какво върши, знаеше и с кого, как защо, колко... но виждаше отвращение в очите ù. За него тя бе светица с златен ореол, мъченик на съдбата принуден да продава себе си и достойнството, за да оцелее. Мачкана от съдбата, но все пак оцеляла. С часове можеше да ù се любува. Време бе да поговори с нея. Тогава за миг се отдели от спомена, отново изпусна листчето в локвата, но сега като го извади, не течеха капки, а бе струя. Струята на истината. Пред очите му се показа онзи кратък момент на щастие. Той цял живот бе живял на улицата, нямаше родители, нямаше никой, но в парка видя едно дете, което ядеше бонбон, баща му взе опакавката, прегъна я няколко пъти и я даде на детето, казвайки му:

- Когато имаш проблем или те тормозят тежки мисли, просто си играй за малко с листчето и ще усетиш как всичко си отива далеч.

Наистина ли, можеше ли да е възможно, всеки проблем? Главата му щеше да се пръсне, той трябваше да го има. Тогава отскочи до спомена при реката. Къщата на детето бе в близост до нея и от време на време то отиваше да си играе там. Той трябваше да има това листче. Детето лежеше на поляната и гледаше облаците, той взе един камък, издебна го и разби главата му, най-сетне можеше да реши всеки проблем. Взе листчето от джоба му, легна до трупа, загледа се в небето, облаците, въртеше листчето между пръстите си... блаженство. Тогава чу родителите да викат детето, знаеше че трябва да бяга, затова и бягаше, бягаше и въртеше своето листче, а след него се чуваха само измъчените писъци на майката.

Следващият спомен бе приемното му семейство. Той живееше в малка двуетажна къща, а новите му родители бяха млада двойка, която желаеше да има деца, но за жалост жената бе стерилна и им се наложило да си осиновят. Въпреки всичко го обичаха, грижеха се за него, но той мразеше всеки момент, в който те се представяха за негови родители, той нямаше родители, не е имал и нямаше и да има. Всеки път, когато казваха колко са горди с детето "си", той все повече и повече полудяваше, вече не можеше да спи, с дни не беше мигвал, една вечер просто отиде до кухнята, взе бонбон и остър нож, преряза гърлата им, докато спяха и гледайки как се гърчат, просто ядеше своя бонбон и бавно прегъваше хартийката, докато в един момент писъците им не заглъхнаха, тишината се възцари, листчето бе готово. Въртеше го бавно, събра какъвто багаж можеше и изчезна в нощта.

Последният спомен, последната истина. И двамата живееха забравени от света, презирани от всеки, измъчени от самия живот. Но въпреки всичко живееха. От самото начало знаеха, че са създадени един за друг. Влюбиха се, заживяха заедно, тя спря своята работа, а той стана общ работник в склад. ТЯ се грижеше за малката им къща, а той се грижеше да имат всичко нужно. Прекрасно, но един ден тя видя репортаж по телевизията, беше история за серия от неразкрити убийства, на всяко от които е намерено едно листче, като тези, които той правеше. Като снимка на главен заподозрян показаха стара снимка на дете, което поразително много приличаше на него... Не ù отне много време да разбере истината...

Той се прибра уморен от работа. В този момент споменът спря, погледна към локвата кръв под него. Погледна безжизненото ù тяло, паднало до неговото. Погледна към ножа, забит в стомаха му... Да, това наистина бе краят. Остана му само да хване своето листче и да избяга за последен път, да избяга далеч...