И той изчезна в онзи момент, когато имах най–голяма нужда от него. Но не го обвинявах. Грешката беше моя, с моето държание го накарах да се съмнява във всяка моя дума, всяко мое действие. И защо? Защото бях егоист и не го отричам. Опитах се да променя тази черта от характера си, но не стана. Накрая получих това, което исках и платих най-високата цена, която човек би платил.
Останах сама, защо ли?
Всичко започна с манията ми за задушаване, което беше нормално за мен, но той не го знаеше; после държанието ми крещеше незаинтересованост или може би отчуждение. В последния ни разговор, егоизмът ми отново надделя и той се измори. Чух го в гласа му, прочетох го в и-мейла му, усетих го в погледа му. Не го правех нарочно, но вероятно инстинктът ми за свобода не можеше да си представи, че аз вече не исках да съм сама, свободна.
Преди ме разбираше, но сега аз не допусках това. Не можех да се държа хладно с него, но и някак не исках. Усетих в гласа му нотка на разочарование и този път не бе както ...