И той изчезна в онзи момент, когато имах най–голяма нужда от него. Но не го обвинявах. Грешката беше моя, с моето държание го накарах да се съмнява във всяка моя дума, всяко мое действие. И защо? Защото бях егоист и не го отричам. Опитах се да променя тази черта от характера си, но не стана. Накрая получих това, което исках и платих най-високата цена, която човек би платил.

Останах сама, защо ли?

Всичко започна с манията ми за задушаване, което беше нормално за мен, но той не го знаеше; после държанието ми крещеше незаинтересованост или може би отчуждение. В последния ни разговор, егоизмът ми отново надделя и той се измори. Чух го в гласа му, прочетох го в и-мейла му, усетих го в погледа му. Не го правех нарочно, но вероятно инстинктът ми за свобода не можеше да си представи, че аз вече не исках да съм сама, свободна.

Преди ме разбираше, но сега аз не допусках това. Не можех да се държа хладно с него, но и някак не исках. Усетих в гласа му нотка на разочарование и този път не бе както преди, някак притихнала, а крещяща. Опита се да я прикрие несполучливо. Но аз така и не спрях. Би било по–лесно аз да го накарам да ме мрази, да съжалява, че обича мен, но и това не получих. Отново, през огорчението от моето отношение, видях онази обич, която не може да се скрие.

Зададох си въпроса - защо човек обича, дори и когато го нараняват и защо не мрази след това… Но така и не получих отговора. И тогава затворих за миг очи. В това време на лента минаха най–хубавите ни моменти. И защо? Защо точно сега, когато имам най–голяма нужда да бъда сама, да не мисля за нищо друго, аз отново не мисля за себе си? Обичах го и страдах с него, когато държанието ми се променяше, но не можех да спра.

И накрая той не издържа. Понякога само обич не стигаше, както в този случай. Не бяхме заедно в този момент, но душата ми чу стъпките на неговата как бавно се отдалечават и заглъхват. Не посмях да се обадя или да пиша. Стигаше ми вината от това, което бях направила. Дали бях доволна? Съвсем не, но вече беше късно. Самотата не бе чак толкова лоша с мен, както аз някога бях. Вече дори няма и сълзи, и чувства. Сама превърнах душата си в камък или я продадох на някого. Не знам! Съжалението също не помогна. Това се случи и няма как да се върне времето. Но то не лекува, както казват великите мъдрости. Единственото, което прави, е да ти покаже случката през друг поглед, поглед, който едва ли на момента би използвал.

„Да, тръгна си!”, въздъхна нещо в мен и после не чух нито глас, нито дихание. Отново виждах себе си в стаята, но този път без чувство за вина. Бях щастлива, че не го оковах до мен и не страда за моите грешки. Тайно се надявах да не ме е забравил, но и не исках да се връщам в живота му, бях сигурна, че сега е добре. Дали щеше да разбере разкаянието ми? Не исках да знам.

Някога един човек ми каза, че, когато нещо приключи, по–добре да си остане така. Всеки следващ опит да се поднови по–скоро би имал обратния ефект.

И дори сам, човек може да бъде “complete” като личност. Останалото съжаление би довело единствено до слабост, вината – до по–голяма и никога да не види случилото се от другата страна…