Родителите ми, които по начало са разбрани и толерантни хора, бяха против връзката ми с Михаил. Не че ме убеждаваха да го зарежа. Изказваха недоволството си с кротко мърморене и тежки погледи. Защо не го харесваха, вероятно ще попитате. Отговорът е много прост. Човекът, в когото се бях влюбила, беше осемдесет килограма по-тежък от мен и половин метър по-висок.

Обаче аз нямах намерение да се отказвам от него само защото застанали един до друг, изглеждаме странна двойка. Какво толкова! Той е добър, мил и внимателен, както повечето едри хора. И е с хубаво тяло, изградено от ежедневните тренировки във фитнеса, макар че не мога да го определя като фитнес-маниак.

Родителите ми вероятно си мислеха, че когато се любим, има опасност да пострадам. Абсолютни глупости! Той винаги внимаваше да не ме притисне силно, когато съм отдолу, а пък и членът му е със съвсем нормални размери. С други думи казано, всичко в отношенията ни беше перфектно. Обичахме се, но все още не говорехме за брак. Казвах си, че нищо не пречи да поживеем така година-две. Сигурна бях, че той не мисли за други жени. Личеше по погледа му, излъчващ обожание.

За жалост се появиха проблеми, които ме накараха да мисля, че родителите ми донякъде са прави. Проблемите със съня, или по-скоро по време на съня.

Михаил спеше неспокойно. Често се въртеше в леглото и ломотеше стреснато, сякаш имаше кошмари. Когато започнех да го подпитвам сутрин, той видимо се напрягаше. Обясняваше, че е сънувал нещо страшно, но не си спомня какво точно. Мина време и аз се отказах да любопитствам, макар че понякога ме будеше с кризите си. Чудех се дали да не го заведа на психиатър. От друга страна той твърдеше, че успява да се наспива. Така и не взех мерки, което се оказа грешка.

Една нощ остра болка ме извади от дълбокия сън. Разбудих се за секунди. Десният ми крак се беше извил, приклещен между мускулестите му прасци. Опитах да се измъкна, но не успях. А Михаил говореше нещо насън и трепереше. Завъртя се настрани и тогава стана наистина страшно. Коляното ми изпука и едва не припаднах от болка. От гърлото ми се изтръгна писък, който обаче не събуди спящия до мен гигант.

Успях някак си да се освободя от желязната хватка и да изпълзя до ръба на леглото. Погледът ми се беше замъглил от сълзи.

Надигнах се и седнах. Коляното ми пулсираше, чувствах го като премазано.

Не можех да събудя Михаил и да му кажа, че ме е наранил. Просто не можех. Дълго се чудих какво да правя. Накрая станах и се повлякох към вратата. Десният крак почти не ме слушаше, но стъпвах криво-ляво на него. Излязох в коридора и светнах лампата. Коляното ми беше започнало да се подува. Тогава си помислих, че с Михаил наистина сме несъвместими и ми стана адски тъжно. Заслизах по стълбите, като се държах с две ръце за парапета.

Седнах на площадката долу и се развиках.

Няколко минути по-късно Михаил ме чу и дойде. Гледаше ме стреснато, примигвайки. 

– Какво става, мило? Защо си на пода?

– Паднах по стълбите. Ударих се. Бях сънена… и се спънах.

– О! – простена той. – Веднага… отиваме… колата. Само да се облека. Олеле! Подула си се! Тръгваме веднага към болницата!

 Той взе ключовете, вдигна ме внимателно и ме понесе. Настани ме на задната седалка, както бях по нощница. Потеглихме.

Беше три часът, когато пристигнахме в болницата. Оттам нататък чакане, прегледи, рентген, настаняване в травматологията, същински кошмар. Добре, че ми дадоха обезболяващи, от които се поуспокоих.

 Прегледите и манипулациите продължиха и на следващия ден. Оказа се, че имам увредени връзки на коляното и пукване на голямата пищялна кост. Болеше ме, но мислех най-вече за това, че Михаил не бива да разбира какво се е случило. Версията ми беше правдоподобна, което беше хубаво.

После ме гипсираха, от глезена до слабините, за да е коляното ми в пълен покой, инструктираха ме как се ползват патерици и ме изписаха. Очакваше ме отпуск по болест с продължителност минимум един месец.

Михаил очевидно не подозираше какво ми е причинил. Държеше се мило и ми помагаше във всичко, даже искаше да си вземе отпуск, за да се грижи за мен, но аз го разубедих. Все пак не бях на умиране – справях се доста добре с патериците, само качването и слизането по стълби ме измъчваше до полуда.

Мама веднъж подхвана чувствителната тема:

– Ти как точно пострада? – Гледаше ме с присвити подозрително очи.

– Нали ти казах, мамо. Сънена бях, спънах се и паднах по стълбите.

– Да не би този Мишо да е замесен?

– Какви ги говориш!

– Да не би да те е смачкал, докато сте се любили? Той е толкова груб!

– Не е груб. Много е нежен даже.

– Добре де. Но ми се струва, че ме лъжеш. Познавам те, все пак си ми дъщеря.

Постарах се да сменя темата, защото се чувствах гузна.

Мишо се бе преместил да спи в другата стая, за да ми е по-комфортно. На моменти се държеше странно, като че ли го беше страх да ме докосне, за да не ми причини болка. Видимо се притесняваше от гледката на обездвижения ми крак. А аз демонстрирах непукизъм. Куцуках напред-назад с патериците и се стараех да върша някаква домакинска работа. Можех да стъпвам на болния крак, но не и да го натоварвам.

Често си мислех какво ще стане, когато пак започнем да спим заедно. Щеше да ме е страх да не пострадам отново, със сигурност. Както се въртеше нощем, заради кошмарите, Михаил преспокойно можеше да причини друга беля. А тогава нямаше да мога да се измъкна с лъжи. Ситуацията беше адски неприятна. Не знаех какво да правя.

Лежах сама в леглото и ми беше тъпо и гадно. Нуждаех се от близост. Мислих, мислих и накрая викнах:

– Мишо! Би ли дошъл?

Той веднага довтаса. Стрелна ме с тревожен поглед и каза:

– Какво има? Добре ли си?  

– Не съм добре, изобщо не съм – отвърнах малко троснато.

– Боли ли те? Какво да направя? Само кажи!

– Самотна съм. Искам да легнеш при мен и да ме гушнеш.

– Нали се разбрахме, докато кракът ти…

– Нищо ми няма.

Дълго се галихме. После го настаних да легне по гръб и го възседнах, като подпрях гипсирания си крак на една възглавница отстрани. Усещах приятно размърдване под слабините си.

Насладих се на дълбокото проникване и на начина, по който Мишо ме повдигаше и спускаше с длани, за да не натоварвам крака си. Свършихме почти едновременно.

Лежахме един до друг и се гледахме в очите. Той ме прегърна така, сякаш съм нежно цвете. Хубаво ми беше, много хубаво.

Пак го направихме. В подобна поза.

По едно време той долепи устни до стъпалото на болния ми крак и го целуна. Потърка петата ми и прокара език по пръстите ми. Не смееше да докосне гипсовата превръзка, сякаш тя бе табу за него.

– Какво малко краче имаш! – възкликна той. – Моята Пепеляшка…

Час по късно той задряма. Аз веднага се дръпнах към края на леглото. Страхувах се да не пострадам. Възнамерявах да се преместя да спя в другата стая.

Изведнъж той отвори очи и ме загледа съсредоточено. Каза:

– Аз те нараних, нали?

– Какво?

– Аз ти разбих коляното, нали?

– Какви глупости говориш, Мишо! Сънена бях, паднах по стълбите. Сто пъти ли да повтарям!

– Не ме лъжи. Усещам, че аз причиних това зло. Извърнал съм се рязко в леглото по време на кошмара и… А ти криеше, за да не изпитвам вина.

– Да, така е. Но не се виновен. Случайно стана. Не си виновен!

Тогава той се разплака. Раменете му се тресяха. Огромен мъж, а плачеше като дете.  

Прегърнах го, но той продължи да плаче и да нарежда:

– Как можах! Да пострадаш заради мен! Не мога да си го простя! Съжалявам! Дано някога ми простиш! Какво ще стане с нас сега! Мразиш ли ме? Страхуваш ли се от мен?

– Ще ме вземеш ли за своя съпруга?

Той примигна.

– Искам още утре да сключим брак – продължих.

– Ти си луда! – каза и изтри с длан насълзените си бузи. Лицето му засия. – Наистина ли?

– Да, искам да сключим брак възможно най-скоро.

– Добре – промърмори той.

Така и направихме. На церемонията аз бях с патерици и все още гипсирана, но щастлива. Не се съмнявах, че постъпвам правилно.

След като станахме съпруг и съпруга, кошмарите като по чудо престанаха. Михаил вече не се мяташе в леглото. Спеше кротко като агне. Призна ми, че в сънищата, които го бяха мъчили месеци наред, аз съм го изоставяла, твърдейки, че от връзката ни нищо няма да излезе, че двамата сме несъвместими.