Стоя пред полусрутени стопански сгради ненужни днес никому за нищо!...  Тук, някога се отглеждаха хиляди бройлери, стотици крави, прасета… Сега се взирам в посивелите като косите ми камъни и се чувствам излишен като тях - всека една скална отломка е минала през ръцете ми…

През летните ваканции, заедно с акран[1] от селото, задължително работим на една очукана „Молотовка“ – всеки божи ден товарим по 4-5 курса  от кариерата Ташлъка, и разтоварваме в стопанския двор на селото… С лекота откъсваме от земната гравитация тежките камъни и ги мятаме като пухени възглавници в деформираната желязна каросерия… Всичко изглежда като спорт, гимнастика,  загрявка, преди да пристъпим въодушевени прага на светлото бъдеще!...

Завръщам се за поредната лятна ваканция, пия си кафето в „Бамбука“, докато чакам автобуса за село, вдишвам от спокойствието на провинциалния град и си мисля, че и това лято трябва да бачкам като хамалин, макар вече дипломиран лекар, когато неочаквано колежка, завършила година преди мен, ме потупа по рамото. Разказа набързо, че работи в месокомбината, оплака се, че трябва да излиза в майчинство, а няма кой да поеме задълженията и́.

- Ти, що не ме заместиш? – подхвърли уж на шега.

- С удоволствие, но съм свободен само за месец…

- Няма значение – после да се оправят...

На другия ден започвам работа като лекар в месокомбината - заплата 125 лв.

Случи се така, че този месец остана единствен в трудовата ми книжка, като работещ ветеринарен лекар!

Месокомбината е стара сграда строена през трийсетте години на двайсети век. Намира се почти в центъра на града и мръсотията е невъобразима - пешеходци - те си запушват ноздрите, когато минават покрай него…

Освен мен, има още трима колеги:

- приемащ животните,

- проверяващ годността на месото,

- лабораторно изследване на меса и продукти,

- контрол на готовата продукция - моята длъжност.

Колегите цял ден набиват белот в прохладна беседката, сред оскъдно затревена площ и се тюхкат,че липсва колежката, която се оказа четвъртият играч.

- За жалост не мога да я заместя – казвам с нескрито неудобство. Не успях да ги науча…

- Бе, ти само кажи, веднага те учим…

През некраткото ми студентство, около мен денонощно се „надцакваха“, но никога не проявих интерес, все ми се струва, че това е загубено време – и про - дължавам да мисля така…

Аз и на мачове не ходех!...

Веднъж, съквартиранта ми, страстен левскар, ми скрои номер… Не можеше да се примири, че не съм стъпил на футболен мач и се закани да ме заведе насила.

Живеехме на Латинка и една неделя предложи да излезем на разходка в Парка на Свободата[2]. Разхождайки се, изведнъж се оказахме пред входа на Националния стадион… Той се подръгна по тила:

- А, к’ви са тия хора пред входа!... Я, да видим да не би да има някакъв мач…

Отиде да проверява, а аз седнах на една пейка да изчакам. По едно време ми маха с ръка, станах и тръгнах към него… Когато го доближих, ми тикна под носа два скъсани билета:

- Е, докарах ли те на мач най-сетне…

- Думи нямам, изработи ме майсторски!…

Влязохме и гледахме първо юношите на Левски и Ботев - Пловдив – не можаха да си вкарат голове. Изгледахме мача и на мъжете, и отново гол не си вкараха… Съквартиранта ми е бесен, а аз цъфнал:

- Е, к’ва стана – висяхме три часа за тоя дето духа, така и не видях как се вкарва жив гол…

Това беше първото и последното ми ходене на мач…

И рибар не можах да стана…

Години по-късно, колега ме заведе на риба – той да лови, аз да я събирам в жабар - ник… За нула време го напълни с риба, но без да ща, стараейки се да държа мре - жичката във водата, изпуснах всичката риба… Колегата ми се ядоса и скочи с дрехите в язовира…

От тогава и на риба не съм ходил…

Та, така беше и с белота…

Няма как - за да измия срама, на третия ден, достойно заех мястото на четвъртия и от този момент започнах да пресмятам работното време в спечелени и загубени игри…

Играем с часове, без прекъсване, не ходим дори да обядваме в стола - началничката на колбасарския цех ни носи в амбалажна хартия топли колбаси, продавачката от павилиона подава бира след бира…  Прекъсваме само веднъж или два пъти, когато майстор-коляча извика колегата да провери прасетата за трихинелоза или лимфните възли на едрия рогат добитък. Започвам и нощта да сънувам как правя каре аса и все не ми ги признават…

Всичко е здравословно и приятно, докато един слънчев ден получаваме сигнал от ХЕИ[3] за хранителни натравяния от малотрайни колбаси!...

Явно, докато забиваме козове, хапваме топли кренвирши и пийваме студена бира, някой пробутва по магазините продукти с изтекъл срок на годност, някой използва липсата на контрол и я кара както му арадисва[4]…

Колегите, ни лук яли, ни лук мирисали – дали пък играта на карти не е начин за отвличане на вниманието…

Продължаваме да си набиваме белот, но през половин час, вместо до тоалетната,  започнах незабележимо да обхождам всички ъгълчета на двете огромни хладилни зали… И още на втория ден, в края на работното време, намирам забутани в тъмен ъгъл касетки с леберкез произведен неизвестно кога! Продукт, който задължително се пуска на пазара в деня на производство…

Трябва да съставя акт на началник-производство, на същата инженер-техноложка, дето ни носи топли колбаси! Това, обаче, се оказа невъзможно – няма бланки!... Никой не знае, никой дори не е виждал как изглежда един протокол за производствено нарушение!... В цял един Окръжен месокомбинат се оказва, че никога не е имало причина за съставяне акт!...

Ако един хамалин, немарливо прихване камък, и го изпусне върху краката си, то ще осакатее за цял живот… Но, ако един служител от немарливост натрови дузина деца, нищо не се случва…

Хамалска работа!...

След две седмици си тръгвам – всички мълчаливо се радват...

Аз също...