Смрачаваше се. Времето бе, както винаги, ужасно. Зимата блъскаше по прозорците на схлупената къщичка на ул. Скобелев 4. Зимата сякаш всяка година водеше безконечна борба с тази схлупена къщичка. И къщичката не се предаваше. Всяка зима тя устояваше на виелицата и снега.
Обичах лошото време, още от дете съм го обичала. Заставах на прозореца и се плезех на снега отвън. На мен ми бе топло, на снега му бе студено, май. Обичах тези моменти, пукота на печката, мириса на топлина и горящи дърва. Телевизорът, които гърмеше и известяваше последните новини. И дядо... Дядо, подпрян на стола, с ръка до ухото, загледан и заслушан, изолиран от целия свят. Моят дядо, както винаги – със строгия поглед, с гордата осанка, с морала и бастуна (който бе част от морала), с житейския опит, с историите за любовта и жълтеницата, за казармата и партията, за баба ми и нейната красота, за мечтите и семейството. Дядо ми - непресъхващият извор на знания, който приемах с досада, когато бях дете.
Същият този дядо бе ге ...