Малките ги нямаше. Мисълта като с нокът преряза сетивата й – крив, изострен от ловуване нокът. Усети как козината й хаотично настръхва: косъмче по косъмче, вдървява извивката на гърба и изпъва опашката в готовност за битка. Но с кого?! Кой би дръзнал... Малките ги нямаше. Някой (кой?!) ги беше взел, откраднал, (по-лошо) разкъсал, удушил... Малките й. Някой бе посегнал на семейството. Не биха се разбягали сами. Котилото точно преди луна време прогледна. Рехавите бебешки космици по малките гръбчета едва-едва се бяха сгъстили в лъскава козина. Още миришеха на мляко. До скоро не смееше да ги оставя сами, но острите им зъби жадно изсмукваха капка по капка силите й и тя се реши (само за малко – един пълзеног място) да се отделя. И сега ги нямаше. Изчезнали. Потеклото й.
През очите й бясно се втурна лошо миришещ спомен – двукраките. Шумни, тромави – смесица от непривични за дома й аромати и звуци я блъсна в ноздрите още призори. Смесица от притеснение и... предизвикателство. Фалцетна глъчка н ...