Малките ги нямаше. Мисълта като с нокът преряза сетивата й – крив, изострен от ловуване нокът. Усети как козината й хаотично настръхва: косъмче по косъмче, вдървява извивката на гърба и изпъва опашката в готовност за битка. Но с кого?! Кой би дръзнал... Малките ги нямаше. Някой (кой?!) ги беше взел, откраднал, (по-лошо) разкъсал, удушил... Малките й. Някой бе посегнал на семейството. Не биха се разбягали сами. Котилото точно преди луна време прогледна. Рехавите бебешки космици по малките гръбчета едва-едва се бяха сгъстили в лъскава козина. Още миришеха на мляко. До скоро не смееше да ги оставя сами, но острите им зъби жадно изсмукваха капка по капка силите й и тя се реши (само за малко – един пълзеног място) да се отделя. И сега ги нямаше. Изчезнали. Потеклото й.

През очите й бясно се втурна лошо миришещ спомен – двукраките. Шумни, тромави – смесица от непривични за дома й аромати и звуци я блъсна в ноздрите още призори. Смесица от притеснение и... предизвикателство. Фалцетна глъчка на обезумели от страх щурци прониза ушите й. Сниши тяло в житната прах. Росата остави пръхливи следи по козината й. Заби сетива и притихна. Нивата й говореше, шепотът на зрели зитни класове шушнеше под тежки стъпки. Бяха поне трима. Не, бяха повече, но две от телата почти недочуваше - лекота и ситнеж (слабост или старост?!) Идваха право към нея. Тихо се приплъзна в тревите. Отърколи се в кухината на някакъв отдавна изсъхнал кютук. Мравчина върволица се оплете в лапите й, а в муцуната й се блъсна семейство тлъсти паяци. Изглеждаха ужасно изненадани. Даже като ги налапа яростно, пак си изглеждаха така. Паяжината им се свря навътре в ноздрите й и мирис на мъртвило извика шумна кихавица в гърлото. Облещи очи, притаи дъх и зачака.

***

- Мамо, мамо... виж ги, много са милички, мамо...

Огряна от слънцето бяла забрадка заплува през трепкащата мараня на късната юлска утрин по посока на звънкия повик.

- Мамо...виж ги...

Мънички топчици шарена прежда пърхаха в зелено ложе. Муцунките им страхливо душеха въздуха, голеха бебешки зъби, а нейде издълбоко от слабите им гърла се носеше пресекливо скимтене – хем плачевно, хем напевно гальовно.

- Венето, дръпни се веднага! Венето... не ги пипай! Махни се от там! Веднага!

Белият кораб аритмено подскочи и килна платна по гръдта на жената, до сами престилката, люлка на ситостта. Смехът на току-що окосени едри житни класове се понесе над нивата, пригласян от повика на горска чучулига. Зрели усмивки тежко покапаха в прахта.

- Венето...

Вятърът отвя с брътвежа на ехото последните майчини думи. Повтори ги, потрети... та чак до скалите оттатък тихото безмълвие на юлската мараня. Затири ги в облачното и в тътен далечен ги превърна.

Любяща допреди миг, силната майчина ръка яростно дръпна ръкава на момичето.

- Венето! Намерила си гнездо на каламанка, дъще! Рожбите й са това. Не доближавай! Каламанките са лоши и отмъстителни, ще ни сполети нещастие. Божеее!

Тежки стъпки прекършиха неожънати класове. Запъхтян, бащата надвеси гнездото. Едра сянка пролази в зеленото на сплетените клонки. Котилото зацирика.

- Енчо, какво да правим, да си ходим, а?

- Тая нива ни остана само след градушката, Марийо. Не я ли приберем, знаеш, глад ни чака!

- Ами каламаната? Нали си слушал какво разправят по село. Кака Васа миналото лято една сюрия кокошки и пилета й завлече. Трябваше да я кани с паница мляко и вретено да й слага, та да си иде. Страх ме е бе, Енчо!

- Знам, знам. Да ги преместим полекичка до вадата. Като ожаднее, сама ще си ги открие.

***

Ярост бушуваше в дребните жълтеникави ириси. Дечицата... Хръс – мляс – хръс – мляс. Двукраците обезглавяваха тънки вратлета житна ситост. Някъде там обезглавени лежаха и малките. Потеклото й. Изострени нокти гневно се впиха в кората на крушата. Из тънките прорези закапа гъста сладост. Дървото заплака. И тогава я видя. Шарен вързоп, сякаш самотно пръкнал се ненавреме цвят. Вятърът го люлееше едва-едва. Ловко изкачи дънера, пролази по клона. Миризма на прясно избъркано мляко в пръстена стомна я удари в ноздрите. Храна. Източи шия и плю. Отровна жълтеникаво-синкава слуз плъосна тежко в гърлото и изплиска белота с мирис на прясно сирене и бито масло. Тялото й се стрелна досами шубраците оттатък барчинката и притихна в очакване.

Жежко следобедно слънце. Маранята висеше като ланска сланина. Нивата пръхнеше и талази изпарения, напомнящи разтопена лой, бавно пълзяха на запад.

Тогава ги чу. Чу ги със сърцето си. Някъде отдалече, от ниското. Скимтяха. Неясни, но познати звуци отприщиха облекчение. Яростта преля в надежда и оттърси стрелите на страха от козината й. Живи?! Хукна след ехото от скимтене. Долу, в ниското, грижливо положени досами зеленака на вадата, ги откри наедно с гнездото. Живи.

***

- Мамо, много съм гладна.

- На крушата съм окачила стомна с бърканица. Иди я донеси, та всички да пийнем, че е голяма жега. Довечера, като слезнат батьовците ти от ливадето, всички заедно ще ядем. На пълен корем работата не спори.

Торбата висеше гротескно от клона, килната на една страна. Ярки шевици протягаха към небето лъскави конци, в опит да прикрият съдраното. Стомната лежеше счупена на земята. Глеждосани парчета (огледала за птици) хилеха бели мустаци с мирис на прясно сирене и бито масло – обяда им.

Изнурени подвиха крак едва когато слънцето, зачервило бузи (утре ще е ветровито), полегна в ниското оттатък баира. Ръкойките бяха грижливо подредени в снопове, харманът преметен. Остана още малко неожънато, надолу до вадата, за утре. По тъмно и братята пристигнаха. Бяха нотоварили каруцата до небето с дъхаво сено. Венета припна да ги посрещне. Силни момчешки ръце я прегърнаха, после чевръсто я подхвърлиха отгоре, на сами върха на зеления куп. Звън на момински смях огласи синорите наоколо.

- Венето! Венетооо, слизай веднага. Какво ще рекат хората. Ама и вие, момчета, на ръст планини станахте, пък акъла ви де е?! Може змия в сеното да сте довели. Мислете за сестра си.

Вечеряха скромно – хляб, бучка сирене, резен размекната сланина, няколко слънчеви домата, глава лук. Вместо бърканица, в шепи квасеха устни от водата, дето бащата наля в една копаня направо от вадата. От нея се и умиха. После мъжете налягаха напреко рогозката, майката слезе до вадата да измие натритите с пепел съдини, а Венета припна към лавандуловите ливади – бяха близо, досами нивата на Иван, оня със сламените вежди, дето по Димитровден я поиска, ама баща й отсече: „Малка ми е още! Почакай да узрее, да ти налее сладост за цял живот...” И си дадоха дума, да чакат.И семействата им се сближиха, даже се бяха уговорили заедно да жънат, но преди седмица баща му получил хабер от брат си да иде да подкара добитъка към Лютидолското пасище, че край „Свети Илия” ловджии засекли мечка с малки, а овчарите по високото се оплаквали от подивели кучета. Вчера Иван тръгна да го пресрещне. Обеща й уж до заник да си дойдат, но като е път – път е.

Луната почти се изтъркули в синора, когато положи глава на твърдата рогозка. От към могилата се носеше кротко, неравномерно проскърцване – крушата пееше. Загледа се в тъмнината, оттатък постелята на братята си и преди да затвори очи, тежка въздишка треперливо се отрони от нецелунатите нощес устни.

Сънуваше. Тънка шевица безшумно се плъзна по бялата гушка. Студено предчувствие пролази в пазвата, под ризата, досами гръдта, а сърцето й бясно препусна... Неясна сянка кротко приплъзна пръсти. Изпърха в душата й акорд на закъснял щурец, писък на кукумявка по първи петли...

- Мамо... мамооо!

Топла женска ръка погали немирните плитки. Рогозките изскърцаха завистливо.

- Спи, чедо! Сън е било! Спи!

На изток небето кротичко просветляваше. Розова пелена с дъх на росни треви, лавандула и див здравец рисуваше слънчеви зайчета в листака на напевно поклащащата се круша. Вятърът плисна дъга в лицата на спящите. Немирен откос на синигер взриви пустотата на ехото. Венета бавно отвори очи. По миглите й тежаха небесни усмивки. Погледът й изсиня в далечината, към планините, към Иван... и бавно обходи златистата шир на долината.

Крехка сянка разтягаше сивкав силует по ръба на рогозката. Озарена от слънцето, сплъстена от утринната роса ръждива козина, клечеше мълчешком. Каламанката. В зъбите си здраво стискаше бездиханно змийско тяло.

Венета запищя.

***

В рода ми от четири поколения съществува предание. Предание за една невестулка (каламанка), която спасила живота на прабаба ми. А историята й – малко тъжна, много суеверна, докъде истина и откъде легенда, се носи от празник на празник, около масата, когато се сбира родът – за спомен ли, за помен ли... а може би - за живот.

Одраната змийска кожа и досега виси отдясно на огнището, между „мечепушкалото” на прадядо и пожълтялата сватбена снимка на Иван и Венета. Същата тая Венета (прабаба ми) сплела ведно змийска кожа и полски цветя, сякаш в моминска плитка. Времето е заличило цветността, паяжините са посивили краищата й, но тя е там – венец от чудодейства, вит на ранина по Еньовден.