Хаджи Танко Гинчев беше по-образован и грамотен от останалите първенци в Перущица. Знаеше да чете и пише на турски и гръцки, а неговата разсъдливост и полезни съвети бяха високо ценени. Основният му поминък беше земеделието. По-голямата част от полския му имот бяха лозята. Винарството беше последица от лозарството. Негова слабост обаче бяха козите и търговията с тях. Той закупуваше големи стада кози за пасбищно угояване, от които правеше вкусна „кокал пастърма“. Кошара с кланица и временен склад към нея беше обзавел в гората под връх Момица. Стоката му намираше добър пазар из цяла Тракия, особено измежду турското население. Беше се прочул с нея чак в Одрин и Цариград. Редовни купувачи на кожите от козите бяха пловдивските табаци, които му заплащаха добра цена и не го принуждаваха да търси пазар за тях в Средногорието или оттатък Балкана. …………………………………………………………………………………………

Един ден чорбаджи Танко тръгнал за Средногорието с козите. По пътя му внезапно изскочили и го нападнали кърджалиите. По онова време било огромно теглото на родопското население от грабежите и насилията им. Техният главатар Мехмед Синаби, известен под името Синап войвода, бил много жесток. От неговата кръвожадност и безчинства пропищяло дори майчиното мляко на перущенци и останалото население от околните села.

За тях не било трудно да хванат чорбаджи Танко и го завързали за един бук край поляната, където той бил спрял да почине и попасе стадото. Кърджалиите решили да си „чинат сеир“ с пленника. Свалили от мулето на главатаря им пълни дисаги с жълтици и ги хвърлили в краката му. Вързаният чорбаджи Танко ги гледал, но не можел да ги хване, а кърджалиите се заливали от смях отстрани.

След това напалили огън, заклали две ялови кози и взели да ги пекат шиш-кебап. Натъркаляли се край буйния огън и започнали да си подават шарената бъклица с вино. Както яли и пили, над главите им внезапно пропищяли куршуми. Не улучили никого. Изпървом, разбойниците се стъписали, но когато рядката стрелба се повторила, те сдобили кураж, защото разбрали, че нападателите им са малобройни. Дружината наскачала и хукнала по дирите на тези, които искали да им вземат това, което кърджалиите били ограбили от народа.

Но те се излъгали. Подлеците не се досетили, че този път е дошъл техният ред да им се плати със същата мярка, с каквато те бяха преселили в лоното на вечността хиляди знайни и незнайни, невинни човешки същества. Навикнали на лесна победа чрез удар из засада, те не допускали, че устроеното им предизвикателство с рядката стрелба на малобройните нападатели, всъщност било клопка, заложена от дебнещата ги потеря заптиета. Те били примамени до близкия дол, по двата високи бряга на който чакала в засада голямата част от потерята. Останалото било въпрос на време. В този дол намерили края на престъпния си живот от първия до последния разбойник.

По силата на стрелбата и нейното отдалечаване, завързаният пленник разбрал, че кърджалиите никога вече няма да се върнат. Това възкресило угасналата му надежда за спасение. Младият здравеняк напрегнал сили и искал да откопчи главата си от примката на въжето, която лежала през челото му, опната към дървото. А бездушните кози пасяли край него и нехаели. Даже големият черен козел, който предвождал стадото, дошъл при него, облизал ръцете му и спокойно се отдалечил. Нещастникът бутал с мъка привързаното въже върху ръцете му към устата на козела с горещата надежда дано стане чудо и козелът да прегризе якото конопено въже, но чудото не станало. Не станало и другото възможно чудо, мулето му да прегризе въжето вместо козела. То пасяло невъзмутимо на поляната и се отнесло още по-бездушно, отколкото козите и козела. А той, изпадналият в беда техен стопанин, допреди час се грижил толкова много за тях. Да ги нахрани, да ги напои, да ги подслони и отмори, била първа негова грижа. А те сега как неблагодарно се отнесли към него и нещастието му. Доплакало се на младия нещастник, че животът му може да свърши така безславно, същинска мърцина. Тогава отново напрегнал сили и успял да захапе със зъби отхлабената примка около шията му. Зъбите му били здрави и остри. Започнала дълга, мъчителна борба между въжето и зъбите на пленника. Отчаянието висяло зад гърба му като черна сянка. Но жаждата за живот излязла по-силна! Най-после въжето било прегризано. Избавление, живот, свобода – радост велика бил този миг за нещастния Танко!

Блясъкът на златото привлякъл погледа му като магнит. Наред с жълтиците, в дисагите блестели и други златни предмети: нанизи, гривни, чапрази, пръстени, обици. Кърджалиите обирали от жертвите къде какво сварят и купът на нещастието растял безкрайно. Приседнал смаяният Танко край дисагите и ръцете му потънали в големия куп злато. Такова богатство той не бил виждал даже и на сън. Сърцето му биело лудо, като че ли ще се пръсне. Ударите му отеквали глухо в слепоочията и го замайвали. Той се вълнувал, сякаш ще изтърве равновесие и ще полудее. Но животът извършил своето. Танко скоро се овладял и дошъл на себе си. Той съобразил, че ако губи повече време и се суети около дисагите със злато, нещастието може да го сполети отново и този път да няма кой да го спаси. Ако случайно някой от разбойниците бил останал жив и се върнел на поляната да потърси оставеното богатство или пък потерята долети на поляната, угрозата за живота му щяла да надвисне над главата му по-сигурно, отколкото преди. Той си представил как ще лежи на земята с пронизан череп или тяло, съсечено на късове. Заптиетата също нямало да го пощадят. Те щели да го вземат за съучастник на разбойниците и щели да го убият по недоказаност. Танко престанал да се суети и се заловил за работа. Метнал дисагите на мулето, метнал ямурлука си над тях, метнал се и той отгоре и подкарал бегом. Но веднага спрял. След като опасността от кърджалиите не съществувала вече, по-убедително му се сторило, че щяло да бъде, ако подкара стадото кози и свирука безгрижно след тях, а мулетата на разбойниците пропъди далече от мястото на полесражението. Така отсъдил Танко, така и сторил, но допълнил „безгрижието“ си с още една подробност. Той отгребал от жълтиците в дисагите и напълнил до половина с тях двете си торби, в които носил хляб и друга храна за себе си. Както в дисагите, така и в торбите насипал над жълтиците от изоставения ечемик от разбойниците. Усмихнал се и сам повярвал на лъжата си, че носи зоб за козите. Подкарал стадото и се правил на „три и половина“. И успял. Стигнал благополучно до Перущица.

По време на отчаяната борба да се освободи от примката той не погледнал нито веднъж с алчни очи към пълните дисаги с жълтици и не проявил желание да ги обсеби. В този момент животът имал за него само две измерения: конопеното въже и собствените му зъби. Всичко останало било без значение. Между тези два полюса борбата на нещастника била с всички сили за спасение на живота му. Нищожното усилие на една чужда ръка да го освободи от въжето, за него щяло да бъде по-ценен дар, отколкото пълните дисаги с жълтици. И ако Бог бе му изпратил такъв избавител тогава, той би му дал с радост златото за награда. Обаче понеже не получил чужда помощ, той съзрял в избавлението си намесата на божието провидение. Танко застанал над купа жълтици, ръцете му потънали в него. Животът се върнал с пълна сила в жилите му. Той обърнал очи към небето и дал обет пред Бога:

- Господи, ти подкрепи духа ми и не ме остави да изпадна в отчаяние. Аз прегризах конопеното въже и се спасих от преждевременна смърт. Ето ме отново в царството на живота с пълни дисаги жълтици. От благодарност към теб, на Божи гроб ще отида, хаджия ще стана, името ти да прославя!... И нещо друго съм решил да направя!

………………………………………………………………………………………….

Чорбаджи Владо слезе умислен на двора, подвикна на жена си в градината да не го чака и излезе навън. Той прекоси напречната улица край площада и спря пред дома на хаджи Танко чорбаджи.

Тежките ковани порти бяха залостени здраво и не оказаха гостоприемство на ранобудния чорбаджия. През високата каменна ограда не можеше да се надникне в обширния двор. Чорбаджията понечи да се върне, но хаджи Танко го съзря от чардака, още когато беше далече на улицата и му викна:

- Владо, чакай!...Идвам да ти отворя!

Тежката кована пътна врата изскърца шумно и пред чорбаджи Владо застана набит, широкоплещест здравеняк със среден ръст, на четиридесет годишна възраст. Върху кръглото му розово лице грееше приветлива усмивка, веселостта на която подсилваше ведрия поглед на големите му сини очи, дълбоки и лъчисти като небесния лазур. Двамата приятели се разбъбриха още от прага на пътната врата.

- Бай Танко, няма никакъв хабер от Чурен! Бай Илия не се обади. Трябваше да дойде още вчера! Да не би де се случило нещо непредвидено!

- Нещо лошо, искаш да кажеш?!

- Точно така!

- Може, но не вярвам! Или по-право, ще ми се да бъде така! Познаваме и двама твърдостта на бай Илия и неговата преданост към българщината! На туй отгоре, той е съобразителен и хитър като лисица!

- Демек, искаш да кажеш, че тъмръшкия хайдук Хасан ага Караходжоолу няма да подуши какво кроим!

- Така ми се иска, защото иначе всичко ще бъде загубено! Той се кани да ни изколи до крак, та щял да остави манастир да градим!...

- Така е. Тук и рушвет няма да помогне! Неговата цел е да ни унищожи и заграби лозята ни като безстопанствени!

- Дано помогне Бог, да не стане така! – прекръсти се хаджи Танко.

- Дано! – последва примера му чорбаджи Владо.

Двамата приятели се умълчаха замислени. Тормозеше ги трънливата мисъл какво да се направи, за да се вземе решение за възстановяване на манастира „Свети Тодор“, без да узнае тъмръшкият кърагасъ Хасан ага Караходжоолу, в чийто подвластен район се намираше Перущица. А време за губене нямаше. Които турски чиновници бяха подкупили днес, след време можеше да се откажат от обещаната услуга, щом се отлагаше поискването на същата.

- Бай Танко, ако до обяд бай Илия не дойде, сам ще отида в Чурен да го забера! Може да не ми хванат вяра, че отивам на търговия и да събудя съмнение у хората на Тъмръшлията, но иначе е по-лошо. Времето минава и може да пропадне всичко сторено дотук!...Какво ще кажеш?...Няма ли да сбъркам, ако отида?...

- Днес недей! Иди утре! Утре е Илинден. Може и Свети Илия да помогне! Ще пратя да дойде с теб и наш Тодор – зет ти! Жена му ще ражда тия дни, но ще дойде! Ще му дам два нови пищова, белгийски. Бият точно цел отдалече. Купих ги в Одрин, когато бях преди месец там по търговия с козята пастърма.

- Да бъде тъй, както казваш!

- Успехът да е на твой късмет!...

Двамата приятели влязоха навътре в двора. Обширната градина с нацъфтели пъстри цветя им предложи своята прелест. Чорбаджи Владо откъсна няколко стръка карамфили, сложи помежду им една разкошна роза с цвета на пламък и отиде да навести сестра си.

Хаджи Танко чорбаджи се огледа по навик дали няма чужд човек наоколо и влезе в избата да вземе новите пищови. Избата беше дълбока над три метра и заемаше обширната площ под цялата къща. Тя беше пълна с бъчви – малки и големи. От големите бъчви имаше пет броя от по шест хиляди литри, в които чорбаджията съхраняваше най-хубавото червено вино, приготвено от сочния и добре узрял памид от чернозема на местността Бърдото и изпечения мавруд от тинестия нанос на местността Сив кладенец. Облъхна го отдалече дъх на отлежало червено вино. Чистотата в избата и свежият дъх на вино, а не лъх на оцет, го зарадва от сърце. Чорбаджи Владо щеше да остане доволен, че е опазил виното през летните горещини. Когато орлите започват да пищят за вода през летните жеги, тогава е майсторлък да опазиш виното от вкисване – преминаха през ума му думите на старите винари в Перущица и той отново се усмихна от радост. Хаджи Танко чорбаджи премина първата редица бъчви, спря пред най-голямата, наведе се над нея и отхлупи замаскираната куха страна на задния подвал на бъчвата. Бръкна вътре и извади два нови пищова, добре обвити в обработена козя кожа и грижливо намазани със „смаска“. Дълбока навътре, кухият подвал беше пълен с жълтици. Ръката му остана върху тях и загреба пълна шепа. Неволно, споменът от миналото изплува пред взора му и той потъна в страшната картина, когато някога кърджалиите щяха да отнемат живота му в Средногорието. Знаеше, че е взел правилното решение да използва парите за България и нейния народ!

Историята е част от роман, писан от дядо ми, който вече не е сред нас. Взела съм откъс от него и съм го преработила в разказ.