Никога не е късно

           Беше късен следобед, прогизнал от влага и мъгла. Ноември пръскаше визитките си по дървета и улици. Даже в душите на минувачите, които унило сгушени в яките на палтата, нахлупили шапки и омотали шалове, крачеха забързани. Пейзажът беше призрачен като съновидение.

            В болничните стаи на онкологичното отделение вече бяха запалили лампи. В стая 309 - последна в дългия коридор, имаше само две легла, защото за повече нямаше място. И на двете лежаха жени. Едната съвсем млада - навярно нямаше и тридесет години. Тъмните ù очи гледаха в пространството уморено.

Лицето  излъчваше една отчаяна красота. Беше ден за свиждане. Преди малко изпрати най-близките си хора.Съпруг, майка, баща и бъбриво момченце на около четири години. В  буркан  върху шкафчето ù до леглото стояха натопени хризантеми. От купените, дето дълго не вехнат и са изкуствено красиви след козметичната интервенция.

               На  другото легло лежеше възрастна жена. Около петдесет или малко над тях. Прошарени, гъсти коси, широко лице, засенчено от болестта и големи зелени очи. И днес никой не дойде при нея. Излъчваше учудващо спокойствие.

Сякаш не тя, а друг лежеше в тая стая на отделението на обречените. Под тънкото одеяло прозираше едрият скелет на стопеното ù тяло.

                  На вратата се почука. Влезе мъж с неопределена възраст, с ръст малко под среден. Впечатляваше косата -  леко червеникава и явно с много фин косъм. Изглеждаше като копринена. Очите му бяха лилави. Цвят рядко срещан за очи. Застана в средата на стаята и погледна към по-възрастната жена.

-         Е, най-накрая те открих!-  каза с несвойствена  за мъжете на тая възраст срамежливост.

-         Ти тука?! Как разбра?! -  възкликна жената и отметна одеялото. Стана. Той се доближи до нея и постави ръка върху косите ù. Погали я леко, толкова леко, сякаш се боеше да не я заболи. После я целуна по очите - първо по едното, после по другото. Хванаха се за ръце.

-         Ами хайде да отидем вън да си поговорим -  каза мъжът. Изчака я да си наметне халата и излязоха.

                 Другата жена, изплувала от унеса, видимо се радваше. Най- накрая дойде някой, който се интересуваше от другарката ù по участ.

                  Възрастната се завърна след около час. Изглеждаше щастлива и развълнувана. Очите ù бяха така живи, че чак не подхождаха на изпитото лице.

Държеше пакет и кутия шоколадови  бонбони.

-         Купил книги, защото знае, че обичам да чета -  каза жената като разопаковаше пакета. Наистина бяха книги, съвсем нови,  с оная типична миризма на хартия и печатарско мастило. Поднесе бонбониерата към другата.

-         Вземи, почерпи се - покани я тя и извади един бонбон за себе си. Смучеха шоколада и мълчаха.

-         Мъж ли ти е? - попита младата.

-         Не, не ми е мъж. За да ти обясня, ще трябва да чуеш историята. Тя е   толкова  нереална и учудваща, че  на никой не съм я  разказвала. Сега е все едно дали и  ти ще повярваш. Ако не вярваш, приеми я като приказка. Интересна е все пак, поне така си мисля.

              Другата я погледна изучаващо и съвсем се оживи.

-         Давай! Аз съм добър слушател. Каквато и да е, все ще е по-добра от мълчанието.

-         Казвам се Светла. Бях толкова на зор, че чак се пуках по шевовете. И

най-важното, че всичко, което се случваше, нямаше как да го споделя.

Е, сигурно някъде имаше хора, които ако не можеха да помогнат, поне биха повярвали. Въпросът е в какво, след като самата аз не знаех какво се случва.

Обкръжението ми повече от скромно - няколко приятелки, колеги... Останалите -

познати и съседи само за ”Здравей“. Един от тях не ставаше за шантавата ми изповед. Обаче на мен не ми стигаше само да излея душата си. Трябваше ми помощ, но каква - също не знаех.

             Не вярвах на ясновидки. На нито една! Преди години колежки ме водиха почти насила два пъти при такива. Първата гадаеше на карти. Нито ме впечатли,

нито ме накара да повярвам. Оставих един лев “за труда”, благодарих от учтивост и отчетох времето си за загубено. Но момичетата от службата  не мирясваха. Открили били едно от най-големите светила в бранша. Хайде пак да не им откажа, тръгнах с тях. Намерихме я в едно село. Опърничава и беззъба старица. Били сме много разголени, били сме начервени, били сме гологлави. Богородица ù биела шамари заради такива като нас. Пълни глупости!

Връща ни няколко пъти. Отнякъде намерихме куртки, кърпи. Навлякохме се, начулихме се, за да ù угодим и влязохме в частния параклис на ясновидката.

И  започна един брътвеж - тоя път за здраве. Старицата дълго изброява имена на билки, рецепти на отвари и мехлеми. Та за мен, та за мъжа ми, та за сина. Край нямаше. Тръгнах си с облекчение и се зарекох никога повече да не гоня Михаля.

            И животът потече мирно и тихо. Кога добър, кога по-малко добър, но не и лош. До годината, в която почина  мама. Тате остана сам в къщата и много трудно понесе загубата. Той беше автомобилен монтьор. Един приятел го помолил да ремонтира колата на ясновидка от съседен град. А той не вярваше в нищо, което не се вижда и пипа. Като свършил работата си, тя сама му предложила да му гадае. Изобщо не разчитал на тия “бабини деветинини”, но за да не ù скърши хатъра, се съгласил. Пък и бил впечатлен от колоната чакащи коли пред дома ù. Хубаво, ама оная взела, че му треснала някаква тайна, дето само двамата с мама я знаели. И си глътнал граматиката. ”Откъде може да знае тя” - викаше той. “Тая жена ме накара да повярвам. Ако дойде някой път, ще я накарам да ти гледа!”

             Е, случи се така, че се срещнахме. През лятото струвахме на мама половин година. И точно тогава тя дойде да благодари за добрия ремонт. Други ми бяха дертовете тогава. Пък и да си призная - въпреки препоръката, не вярвах.

Само заради едното уважение реших да я питам. Оная си даде ухото, ей тъй в пространството - все едно, че някой невидим ù шепне на него. Ахка, охка, цъка, клати глава, а аз - нищо! Само мълча и гледам. Но и тя никакви подробности не каза. Само ме предупреди: ”Внимавай, защото синът ти на17-18 години ще направи фатална грешка!”  А той тогава нямаше седем. Запомних още три-четири изречения от предсказанието ù и толкова. Накрая даже бях доволна, че и тоя път не ме впечатлиха, не успяха да разбият неверието ми. Остана си бетон.

               Точно на седемнадесет години синът ми стана наркоман, а беше толкова добро дете. Умно, самостоятелно. Винаги му гласувах  доверие, бях сигурна в него. Започна  да закъснява вечер. Като се прибереше, бързаше да си легне и спеше много. После започнаха да изчезват големи суми пари и ценни вещи. Когато разбра, мъжът ми, вместо да осъзнае бедата, се озлоби. Нямаше вечер без скандали. Момчето ми напусна училище и вече с дни не се завръщаше у дома. Какъв ти дом! За има-няма година от него нищо не остана. Мъжът ми не издържа и дезертира. Запиля се някъде из Северна България. Уж отиде да работи за повече пари. Но срещнал там една несретница като него и се събрали. Поиска развод, съгласих се и се разделихме по взаимно съгласие. Синът ми замина в колония за наркомани в Испания да се лекува. Останах в апартамента. Него все още го имаше. Поопоскан, поограбен... Дом обаче нямаше.  Къщите стават домове, когато в тях живеят хора. А аз вече кукувах сама. Сякаш земята се беше продънила и аз попаднах от горния в долния свят. Тия, които ме познаваха - какво?!  Едни ме съжаляваха, други злорадствуваха. Поодумаха ме и забравиха.

             Тогава се сетих за ясновидката. Припомних си всичките ù думи до последното ахкане и охкане. Навързах ги като верижка и ето ти цялото предсказание вярно и точно до последната подробност. Накрая ми беше казала: ”Нещата ще се оправят!” Това още не беше се случило. И какво да разбирам под “нещата”? Идея нямах. Реших  да я потърся отново. Трудно я открих и трудно се свързах с нея, но все пак успях и отидох. Десет години бяха минали, а тая жена беше все така хубава. Вече не даваше ухо в пространството, а само говореше.

Че говореше - говореше, но какво! Всичките ми мисли в главата, свързани с мечтите и желанията, тя ми ги даде като предсказание.Това ме усъмни. Не вярвах, че съдбата едно към едно ще се припокрие с желанията ми. От друга страна пък от случилото се досега в живота  вече имах пълно основание да ù вярвам. Накара ме да отворя Библията и да зачета нещо от нея. Пасажът се оказа от рода ”И ще направя с нея чудо...”. Ясновидката обясни: ”Бог ще направи с теб някакво чудо”. Казах си: ”Ха така-а-а! Не ми ли стигат до тук проблемите, дето тропат хайдушки върху главата ми, ами сега и Бог чудо решил да прави!  Когато ден и нощ се молех за синчето и обливах едно разпятие с горчиви сълзи, Той мълчеше. Сега, когато целият ми живот е обърнат наопаки, сетил се да прави чудеса...”. Помислих за това ден, два и забравих.

                  Бях оставила Ането сама у дома. Съседско момиче на двадесет и пет

години, студентка. Забравила си ключа.  А майка ù заръчала: ”Иди у Светла и ме чакай! Ще се постарая да дойда скоро!”. Отидох до магазина да пазарувам, а като се върнах, какво да видя! Насреща Ането зачервена, разтреперана, ококорила едни големи очи. Ще изхвръкнат! Драскала си нещо, ей тъй - за разтуха. Но усетила как изведнъж някаква сила я хваща за ръката и започва да пише. Истинска мистерия! Че като тръгнали едни диалози - не ти е работа! Бях чела, бях слушала за такива куриози,  но не вярвах, че ги има. Хората си измислят небивалици, защото умът им ги подвежда. Ръката на момичето се изпоти от напрежението, с което стискаше химикалката. Тя демонстрираше пред мен “чудото“, аз отвътре се изприщвах от недоверие. Но как да го изкажа гласно, като знам, че ще се обиди. Все едно, че я мисля за  луда.  За да я успокоя, пуснах в ход някои лъскави, позаучени клишета от рода на ”паранормални способности”, ”медиумни умения”, “дарове свише” и момичето си отиде. Останах сама. Постоях, помислих, поцъках и уж не вярвам, но нещо ме бута да опитам и аз. Взех химикалка и лист и...

                          И така започна моят кошмар. Няколко дни невидимият някой писа своите послания чрез ръката ми. Аз бях  смаяна, омагьосана от неизвестния си събеседник, тъй че от сутрин до вечер драсках ли, драсках... Обаче взе да ми омръзва да пиша. Не знам как се досетих за ясновидката, която насочваше ухото си в пространството, за да чуе гласа на невидимото. Помолих го ако може направо да го чувам в съзнанието си. Е, това се случи, но нещата влязоха в опасен завой. Неизвестният се разположи като ”пет пари в кесия“ в съзнанието ми и вече не желаеше да си тръгне. Трудно ми е да обясня какво е в една глава да има две съзнания. Само който го е изпитал, може да разбере. Но да знаеш, че е възможно...  Чуждото не се интересуваше нито от нуждите, нито от желанията,

нито от възможностите на моето.  Будеше ме когато си поиска, говореше когато и каквото си ще. Като с нагорещени игли гореше тялото ми. Бях като зомбирана и изживявах истински кошмар.

                               Една вечер (в самото начало на премеждието) бях на терасата. Изведнъж  въздухът стана по- плътен. Почувствувах, че попадам в едно огромно енергийно поле. То минаваше през всяка моя клетка и ставаше все по-силно и все по-плътно. Бях като  прикована към пространството и осезателно усетих и тежест върху себе си. Главата ми леко се наклони напред и замръзна.

Погледът ми недоумяващ застина.  Видях как  отвесните ръбове на отсрещните блокове се начупиха като назъбени триони. Силата беше огромна и можеше да ме смачка,  но явно искаше само да ми покаже колко е велика. Всичко трая кратко, не повече от минута-две. Но изживяното беше чудо. После полето се оттегли, сякаш се разтвори в пространството... Не изпитах нито ужас, нито уплаха. Спомних си за предсказанието, че Бог ще направи чудо. Да, чудото се беше случило, но въпреки това Бог остана безразличен към моето зловещо премеждие...

                                Нямаше с кого да споделя отчаянието си. Мислех, че или ще полудея, или ще се самоубия. Тая чужда намеса беше непоносима. Стараех се в очите на хората да изглеждам добре, а едва се сдържах да не пищя от болка и ужас. Месеците се нижеха, а аз започнах да губя всякаква надежда... Говоря с хората, искам да изглеждам нормално и се страхувам, страшно се страхувам да не разберат нещо. Всяка изречена дума ми струва усилия. Напъвам се да я изрека, но другото съзнание също се бори да каже нещо свое... Накрая си приготвих  един смъртоносен  коктейл от поне десет вида лекарства в една чаша и реших да ги изпия...

                                 Тогава се появи той. Стоях един ден сама у дома. Невидимото ме  наставляваше какво да мисля и какво да върша. Бях на нокти, борех се непрекъснато с него. Понякога пеех с часове, за да заглуша гласа му.

Стоя и чувам, че на вратата се звъни. Отварям и виждам непознат мъж. Първото, което ме впечатли, бяха лилавите му очи. Не бях виждала такива. Цялата му фигура излъчваше стеснителност.

-         Извинете - казва -  но ми съобщиха, че имате нужда от помощ. Изпратиха ме при Вас.

                                    В  друго време, при други обстоятелства, сигурно щях да го нахокам и да затръшна вратата под носа му. Но в тоя миг бях готова на всичко за мъничко внимание, за някой, който да ме спаси от кошмарната действителност. Предпочитах компанията дори на крадец или убиец пред самотните си преживявания. Той се появи като ангел-спасител, идващ да ме избави от злото.

                                     Поканих го да влезе. Гледаше ме изпитателно. Аз стоях срещу него и чаках да проговори.

-         Вижте, това, което ще Ви  кажа, може да звучи налудничаво, но не е така.

Аз съм човек като вас - със свои умения, възможности, преживявания, със своя живот. Ще Ви кажа направо - от няколко години общувам с невидими за мен същества. Твърдят, че са от планетата Марс. Реалист съм. Дори прекалено земен и  съмнението е моя втора природа. Но мъдростта, на която ме научиха и познанията, които ми дадоха, са доказателство за  верността на думите им. Те ми съобщиха Вашия адрес и че имате нужда от помощ. Общувам с тях чрез писане. ”О, не! И тоя е попаднал в нечий невидим капан! Само че не изглежда нещастен. И как ли ще ми помогне?!” - помислих си  аз. Но му повярвах. Защото първо - той не знаеше моята тайна и второ - ако беше мошеник, едва ли би измислил тая шантава история.

                                       Оказа се, че не е елементарен човек. Беше с висше образование и владееше три западни езика. Беше работил като управител на елитни заведения у нас и в чужбина. Животът му може би щял да продължи в тая посока, ако не се било случило нещо необикновено. Пишел писмо до стар приятел. Отразявал мисъл след мисъл, ред след ред... Изведнъж химикалката почнала да пише изречения, нямащи нищо общо с мислите му. Така започнало всичко... Невидимите събеседници настоявали,  че са извънземни от планетата Марс. Съобщили, че ще го дарят с много силна енергия, за да лекува хора. Не повярвал, но записал  шестмесечни курсове за биоенерготерапевти в София. За негово учудване се оказало, че от всички курсисти той притежава най-силната енергия...

                                         Приятелите му-марсианци влизали всяка вечер в контакт с него. Познанията, които му дали, документирал в десетки тетрадки.

И ето, че един ден, докато бил на вилата, те се появили пред очите му, целите  от плът и кръв. Били гиганти по 4-5 метра, по-скоро плазмени, отколкото материални. Двама мъже и две жени. Обяснили му, че контактът е главно заради него, за да разсеят съмненията му. Били представители на свръхразвита, високоеволюирала цивилизация. Спрямо тях ние сме били като първобитни човеци.

       Разказах му  чистосърдечно всичко, което ми се беше случило. Той беше единственият човек, който можеше да ми вярва.

       На другия ден ме отведе в офиса си. Там разговаряхме дълго.

- Ако се върнеш в  миналото, сигурно ще си припомниш някои моменти, в които ти по един или друг начин силно си изявявала желание за среща с извънземни и с мисъл си ги канила, призовавала.  Минало е  време - може би месеци, а може би и години. Но сътвореното от теб си остава, защото няма по-силна енергия от мисълта. Така в момента, в който момичето е започнало да ги призовава, също с мисъл и химикалка  върху лист хартия, извънземното съзнание се е материализирало в дома ти. Ако не беше го канила  в твоето съзнание, то може би щеше да пише известно време и когато ти омръзне и си помислиш, че тоя контакт повече не ти е необходим, ти щеше със силата на мисълта си да го отпратиш. Но ти си го поканила и следователно отново си го сътворила в съзнанието си. То притежава негативна енергия и от там идва усещането ти за парене и жилене. Не му се иска да си отиде, защото чрез тялото  ти се изживява като човешко същество. Ще е добре да проведем една комплексна терапия. Масажи с биоенергия, разходки по брега на реката, зареждане с положителна енергия чрез енергийни картини и пропъждане на чуждото съзнание с много вяра и желание.

                                         Всяка сутрин с часове се разхождах по брега на реката. Понякога ме съпровождаше и Лазар - така се казваше моят спасител.

След работа задължително се отбиваше за час-два при мен. Разговаряхме, споделяхме много неща. Започнах да виждам в него освен лечител, приятел и нещо повече. Дълбоко в себе си го усещах, но не си го признавах...

                                   Една вечер в края на първия месец от познанството ни

отидох, както обикновено, до офиса му за процедурите. Тръгнахме заедно, защото пътят ни до моя блок беше общ. Минахме край малко квартално кафене и той ме покани да пийнем по нещо. Беше много студено и имаше сняг и поледица. Поръчахме за мен чай, а за него -  коняк. Заведението беше препълнено и шумно. Напразно се опитвахме да разговаряме. От шума и високата музика почти не се чувахме. Сетих се, че имам хубава домашна ракия. Предложих му да го почерпя. Съгласи се и тръгнахме. А у нас - топло, светло и най-важното - тихо и спокойно. Сложих мезе, налях ракия и седнахме. Говорим, но усещам, че разговорът ни нещо боксува. А той ме гледа някак особено. Ние, жените, ги разбираме тия мъжкарски погледи. Винаги се държах с него сдържано. Който не ме познава,  не би допуснал, че съм стеснителна. А всъщност съм такава. Не исках да му показвам колко важно е неговото присъствие в живота ми. Стараех се да се държа естествено, без да разкривам силна привързаност. Страхувах се да не се умори от нея и да се отдръпне.

                                       Той стана. Приближи се бавно до мен и ме целуна.

След развода не бях имала връзки с мъже. И защо ли сега ме целуна толкова нежно?! В момент, когато най-малко можех да приема и изживея тая любов.

Ако го отблъснех, щях да нараня мъжкото му честолюбие. Можеше да си тръгне и да ме остави сама. Но аз го обичах, обичах го до болка!

                                         Отвърнах на целувката му. Беше незабравима нощ.

Изпълнена с много страст. Любихме се на леглото, на дивана, на земята... Той владееше енергията и таланта на необуздан любовник. Дори не бях предполагала...

                                           Продължи да се грижи за мен. Все така мил и внимателен. Прекарахме безброй щастливи мигове. Чувствувах се все по-силна и  самоуверена. Другото съзнание не беше вече така страшно. Научих се часове наред да не му обръщам внимание.

                                           Когато дойде пролетта, започна да ми носи букети с цветя. Кокичета, нарциси, лалета, люляк, рози... А аз все повече го обичах.

С  една зряла, семпла любов - без сметки, без страхове, без очаквания. Чувствувах се като момиче, а и видимо се подмладих. Очите ми заблестяха, походката ми стана по-пъргава, по-енергична. Започнах да обръщам по-голямо внимание на външността си. Хората забелязваха промяната и ми правеха комплименти. Щом си помислех за Лазар, сърцето ми преливаше от нежност. Копнеех да ме прегърне и никога да не ме пусне... Лилавият му поглед просто ме разтапяше. Започнах да усещам любовта си като остра болка. Досега не бях му признала, че го обичам. Но и той нищо не ми беше признал.

                                            А така исках да узная какво мисли за нашата връзка. Събрах целия си кураж и един ден го попитах влюбен ли е в мен.

Целият се изчерви и уплашено отговори: ”Не, не е това, което си мислиш!”

Тогава пък пламнах аз. От разочарование, от обида, от честолюбие. Едва сдържах сълзите си. Но събрах сили и му казах: ”Виж, аз не те съдя за нищо. Моля те само, не идвай при мен и не ме търси повече. Вече нямам нужда от твоето състрадание. Мисля, че ще се справя и сама.   

                                            Отказа  да изпълни желанието ми. Тогава заявих, че е най-добре да си останем само приятели. Продължихме да се виждаме всеки ден. Стараехме се да не показваме промяната в нашите взаимоотношения. Лазар беше все така грижовен. Всичко счупено и развалено в апартамента мина  през сръчните му ръце. Капещото казанче в банята бе подменено. Разлепените столове бяха стегнати и залепени. Шкафовете вече се затваряха, а счупените стъкла смени с нови.

                                                Беше  прекрасна  вечер. Един кос кършеше глас в липата  до терасата ми. Опитвах се сама да боядисам нещо вкъщи, но изтървах кутията с боята на пода в кухнята. Всичко стана на пръски - килима, балатума, ръцете ми, дрехите, дори лицето. На вратата се позвъни. Отворих и видях, че беше той. Стоеше неузнаваем. В бял костюм от ефектен плат, безупречно прилягащ на фигурата му, тъмносиня копринена риза и бяла вратовръзка. На краката – тъмносини  чорапи и бели обувки, съвсем нови. Гладко избръснат, подстриган и парфюмиран. Без да се двоуми, съблече сакото, свали вратовръзката и започна да почиства петната с разредител. Докато не почисти всичко, не спря . Аз също се почистих, измих и преоблякох. И той се изми и облече. Направих кафе и седнахме.

-         Знаеш ли - каза  Лазар - дойдох да се сбогувам. Повече не мога да бъда

твой приятел. Разбрах го преди време. Ти веднъж ме попита дали те обичам. Спомняш ли си какво ти отговорих. Казах ти: ”То е друго нещо”. Мислех, че любовта, която ти давам, е от състрадание... Че една  самотна, нещастна по своему и пренебрегната жена би се почувствувала по-добре, ако получи любов, макар и от съчувствие. Но ти се отказа от нея. Даде ми да разбера, че не се нуждаеш от такава любов... по милост... Накара ме да се замисля, да те преоткрия наново. Започнаха  да ми липсват твоите целувки, докосването на ръцете ти... Всеки ден си обещавах да ти призная, че те обичам, че те искам... Но все не ми достигаше смелост... Ти си силна жена. Убеден съм, че и без мен ще се справиш. Но аз не искам и не мога да бъда повече само приятел. Прекалено мъчително е за мен...

                                                    Последните  изречения произнесе почти шепнешком. Една сълза, безсрамно разголила болката в душата му, се търкулна по лицето.

-           Тръгвам си, но искам да знаеш, че ще те нося винаги  в себе си, защото ти си жената, създадена от Бог за мен.

-                                                       Притеглих го и дълго, много дълго стояхме прави, вкопчени, притиснати един към друг. Плачехме, но това бяха сълзи на облекчение.

                                                       Прекарахме незабравима  нощ. Направихме луната и звездите наши пленници, спряхме въртенето на Земята и напуснахме времето. Получих любов колкото за цял човешки живот. Най-после си принадлежахме взаимно.

                                                         После се случиха куп непредвидени неща.

В  края на годината  чуждото съзнание най-после си отиде. Лазар беше принуден да закрие офиса си поради липса на пациенти. През това време дъщеря му - вече студентка, претърпя сложна  хирургическа операция на крака. А  моят единствен син в Испания се беше излекувал. Беше чист, но реши да остане там, за да бъде по-сигурен за бъдещето си. Аз заминах да работя при него и да го подкрепям както и с каквото мога. Пътищата ни с Лазар се разделиха...

                                                             Сега научил от своите приятели-марсианците, че съм болна и съм тук. Тръгнал веднага. Видя го, че пристигна. Имахме толкова много неща да си кажем. Не сме се виждали цели седем години. Нищо не е забравено, защото не може да се забрави...

Аз не се страхувам от смъртта. Преживях и желани и нежелани събития. И  една прекрасна любов. Чувствувам се уморена. Синът ми е добре. Има малък ресторант в Испания. Там намери своето момиче. Родиха ми вече двама внука. Какво повече да искам?!

          - Не говори така! - каза младата жена. - Ние още сме живи. Животът наистина погажда номера. Но когато човек е най-отчаян  той като фокусник изкарва от дългите си ръкави скрити козове.

                                                           Двете жени дълго мълчаха. Едната премисляше чутото, а другата - казаното. Младата искаше да стане, да отиде до леглото на по-старата  и да я прегърне. А после да си поплачат с пречистващи сълзи. Но не искаше точно сега да показва слабост. Възхищаваше се в себе си на силата на тая непозната Светла, която въпреки преживяното и болестта си, все още носеше в себе си светлината  на една неугасваща любов. Изпита безкрайно съжаление към самата себе си, че може би смъртта ще я лиши от  възможността да преживее толкова много неща...

                                                            В тъмното и двете жени от стая 309 се преструваха, че спят. В главите им се въртяха тревожни мисли. Уличният шум отвън беше секнал. Коридорите на отделението опустяха. Беше след полунощ. Вратата се отвори безшумно. Появи се синкаво, меко сияние. Изпълзяха като сенки два силуета, започнаха да се извисяват и приеха човешки очертания. Главите им опираха във високия таван. Бяха мъж и жена. Два силни гиганта. Имаха огромни очи, които излъчваха светлина като два прожектора. Кожата на лицата им беше много бледа. Облечени бяха в сребристи одежди, а на главите си носеха странни островърхи шапки от непознат метал. Приближиха  се до двете жени. Усмихнаха се леко и положиха ръце върху главите им. И  двете чуха  гласове в съзнанието си:

-         Не се плашете. И ние сме разумни същества като вас, но сме от планетата Марс. Тук сме, за да ви дадем  живот. Ще бъдете напълно здрави и ще живеете още дълго.

                                                                  Огромна енергия  като мълния прониза телата им и ги разтърси. Колко време продължи това жените не можеха да кажат. Но усетиха такава лекота и спокойствие. Заспаха дълбок, здрав сън...

                                                                   За учудване на екипа от сутрешната визитация  двете жени от стая 309 заявиха, че са напълно здрави. Лекарите бяха скептични, но отстъпиха и направиха нови изследвания. Резултатите бяха смайващи. От коварната болест нямаше и следа. Изписаха ги още същия ден.

                                                           Диана   Загора