Събуди го писък на жена. Остър писък, умолителен. От онези, дето сгъстяват въздуха и свиват душата. В първия миг не разбра какво става. Виждаше преполовената бутилка с уиски и усещаше въртележката в главата си. След това писъкът се повтори. Беше по-плътен. Николай надигна глава, която бе подпирал на разперените върху масата ръце. Огледа се. Нищо в хола му не беше се изменило, докато беше спал; нищо не беше се изменяло с години в живота му. Вечната бутилка "Блек енд Уайт" стоеше на масата пред него. Мирисът на самотата плуваше във въздуха. Стенният часовник, спомен от Барух, безпристрастно регистрираше хода на безвремието в този дом. 

       После стана тихо. Гласът на жената не се чу повече. Тишината полегна с цялата си тежина, разля се тук и там и взе да набира застрашителни размери. Тогава Николай, който иначе много обичаше да му е тихо, за пръв път помисли че тишината може да бъде ужасно нещо, когато идва след писък на жена. 

       - Хайде, жено, кажи нещо - каза той сам на себе си. - Изпискай пак, покажи че си жива. Моля те!

       Той излезе на балкона. Холът му гледаше към вътрешен двор, заграден от нови сгради. Новото строителство беше казало тежката си дума. Целият квартал се беше превърнал в еклектика от бетон и стъкло. Писъците се бяха блъскали и рикоширали натясно и човек трудно можеше да разбере откъде са дошли. 

       Помисли, че му се е сторило и се канеше да се прибира. Тогава дочу много ясно звук от удар. Ударът беше тъп и силен. Секунда по-късно дойде и втори удар, близнак на първия. Чу се и жената, която вече не пищеше, а хлипаше. След няколко мига удари за трети път. Този удар беше по-силен от предните. Жената започна да скимти като куче. Някой някъде я пребиваше. 

       Николай замръзна за миг. Стари спомени възкръснаха за него, заровени картини се върнаха пред очите му. Спомни си Бисер, когото дълго се беше мъчил да забрави. Бисер беше мъжът на майка му. Хващаше я с ръка за гърлото, крещеше "Кучко, сега ще те убия" и я пребиваше до откат. Имаше здрава ръка и тежък нрав. Удряше ѝ шамари, юмруци, обръщаше по някой път и опаки плесници. Майка му мълчеше. Щом Бисер биеше, тя мълчеше и понасяше. 

       Николай беше на осем години, когато започна да се крие в мазата, за да не гледа. Слизаше долу и запушваше уши. Една вечер Бисер дойде при него. В мазата беше тъмно. Бисер щракна запалката. 

       - Какво правиш тук, мъник? - попита той. 

       - Нищо.

       - Нищо не се прави. Защо си тук? Казвай!

       - Тук е по-хубаво. 

       - По хубаво ли? Виж го ти... Тук е тъмно, бе мъник. Тъмно като в женска хралупа. Стоиш на тъмно и ти е хубаво, а? Що за откачалка си ти? Чалнат като майка си.      

       - Мама не е чалната. Защо я биеш? - детският гласец започна да притреперва. 

       - Че това не е никакъв бой, бе мъник. Ти бой знаеш ли какво е? Знаеш ли, бе? 

       - Биеш я - каза Николай през сълзи. - Биеш я! Ти си много лош!

       - Слушай, дребен - каза Бисер по-меко, - я се успокой! Аз не бия майка ти, аз само я дисциплинирам. Да не се разхайтва. Разбираш ли?

       - Мама нищо не ти е направила, а ти я удряш! Защо я удряш? 

       - Стига, момче, стига си циврил! Да не те подбера и тебе какъвто си ми женчо. Я си избърши сълзите! Хайде!

       - Обещаваш ли, че няма да биеш мама повече? Обещаваш ли? 

       - Хайде, Нико, спри се вече. Обещавам - Бисер погали момчето по главата, все едно бе баща му. - Вече с пръст няма да я пипна. Обещавам. 

       - Наистина ли? 

       - Наистина. Хайде да играем на една игра. Искаш ли?     

       - Каква игра? Тук ли? 

       - Да, тук. Лесно е, аз ще те науча. 

       Детето започна да се успокоява. Бисер му обясни правилата на новата игра. В тъмното щеше да му подава пръстите на ръката си, а Николай трябваше на пипане да отгатва кой е пръстът. Двамата започнаха и момчето бързо разбра каква е тази игра. Нищо не каза, нито се опита да вика или да побегне. Понесе играта стоически. Лъга Бисер през цялото време, че докосва палеца или показалеца му, а Бисер винаги повтаряше, че е прав. Накрая му каза да се маха оттам и си запали цигара. 

       Бисер умря скоро след това. В една ледена декемврийска сутрин не можа да вземе завоя и литна с камиона си в пропастта. Погребаха го в затворен ковчег, от него нищо не се виждаше. Беше първият път, когато Николай видя майка си да плаче. 

       Спомените само прелетяха през главата му. Той се отърси и се върна на балкона си. Много други хора също бяха излезли по балконите. Приличаха на накацали птици, които никога не са летели във високото. Озъртаха се, сякаш гледаха за леш. 

       Николай си помисли, че това не е нормално. Трябваше да направи нещо, но не можеше да разбере къде живее жената. Той се провикна колкото може по-силно:

       - Хей, изверг! Къде си, бе? Къде си да те видя? 

       Хората по балконите започнаха да гледат към него. Повечето бяха мъже, младоци и неколцина по-стари. Имаше само една-две жени. Николай продължаваше да беснее: 

       - Излез, бе, боклук! Нали си голям мъж! Да те видя! 

       Но той не се показваше. И жената повече не се чуваше. Мършоядните си висяха по балконите безучастни и онемели.

       - Чичка - подвикна Николай на един от тях. - Ти го видя. Покажи ми къде е! 

       - Не съм много сигурен - каза чичката притеснен. Имаше брада, син потник и наднормено тегло. Определено беше вдигнал кръвно. 

       - И ти го видя - извика Николай на друг човек, който в лице приличаше на хрътка. Николай го сочеше с показалеца си, за да го респектира. - Кажи къде е той? 

       - През един етаж точно под мен - изджавка хрътката с ловния си нюх. 

       - Там е! - потвърди от съседния балкон друг песоглавец.

       - Там е! - обади се пискливо къдравелка в шарен пеньоар. - Точно там! 

       Единодушното "там" представляваше полуостъклена тераса на втория етаж в блока отляво. Със смъкнат надолу таванен простир, на който нямаше пране. 

       - Знам къде си, мухльо - извика отново Николай. - Ей сега идвам при теб.  

       Адреналинът го беше отрезвил. През целия ден превеждаше една суха документалистика, работата не вървеше и той си отвори нова бутилка уиски. Обърна някоя и друга чаша, после заспа на масата. Винаги ставаше така, когато сроковете още не го подпираха. Но сега се усещаше трезвен и свеж като краставица. Наметна едно спортно сако върху късата фланела, обу кафявите шити мокасини и тръгна. Знаеше, че изглежда по-внушителен, когато е облечен добре. 

       Намери бързо звънеца, натисна го, а отвътре му отвориха още по-бързо, сякаш го бяха чакали. Посрещна го висок момък, много хилав и скован. Момъкът нищо не каза. Само кимна на Николай и го поведе с отворен жест по коридора. Той се изненада от естетиката и стилното обзавеждане в апартамента. Влезе в отлична всекидневна. Там завари една жена, отпусната върху диван от естествена кожа. Жената е била красива преди. Николай си помисли, че някой просто се е пресегнал към нея и е угасил красотата ѝ както се угася нощна лампа. Той се почувства неловко колкото от този извод, толкова от появата си в чуждия дом. Доближи жената и се наведе към нея. 

       - Как сте, госпожо? Много ли Ви е зле? 

       - Благодаря Ви! Много Ви благодаря!

       Очите ѝ още бяха пълни със сълзи, но по лицето не се виждаха синини. Изглеждаше подута повече от плач, отколкото от друго. Николай си открадна бърз поглед надолу по леката лятна рокля и забеляза голям зреещ оток на бедрото, точно над коляното.   

       - Да повикам ли лекар? - попита той. 

       - Синът ми вече се обади. Страшно съм Ви признателна! 

       - Няма за какво. А в полицията звъняхте ли? 

       - В полицията - не. 

       - Искате ли аз да се обадя? 

       - О, не, не, моля Ви! Недейте, най-сърдечно Ви умолявам!

       - Дори да не съм аз, вероятно някой от съседите вече го е сторил. 

       - В такъв случай това ще стане тяхна работа, не моя. 

       - Мъжът Ви беше, нали? Той ли Ви биеше? 

       Тя потръпна за миг. Направи пауза преди да даде сподавен отговор. 

       - Да. И знаете ли кое е най-лошото? - тя се взря в Николай преди да продължи. - Това изобщо не му е за първи път. 

       Очите на жената отново започнаха да се пълнят със сълзи. Тя отмести погледа си встрани и се загледа надалеч. Продължаваше да лежи на дивана.  

       - Но къде е той сега? 

       - Избяга. Веднага щом чу гласа отвън. Вие бяхте, нали? 

       - Да, аз. 

       - Той няма да се върне поне няколко дни. Познавам го. Страшно много Ви благодаря! Казвам се Снежина. Снежина Димова.  

       - Николай Барух, приятно ми е. Вижте, Снежина, Вие не трябва да оставяте това да продължава. 

       - И как? Аз нямам неговата сила. Нито мога да го спра. 

       - Напротив, можете - Николай забеляза чак сега, че момчето, тихо като котка, също е влязло в стаята. Той го попита: 

       - Кажи ми, често ли става така? Той е удрял майка ти и друг път, нали? 

       - Да - каза момчето без да го погледне. - И друг път. 

       - И теб ли бие?

       - Той ми е баща. 

       Синът очевидно не искаше да разговаря повече. Николай го остави на мира и се обърна отново към жената: 

       - Снежина, аз искам да Ви помогна. Но разбирате, че не мога, ако сама не си помогнете. Има закон за защита от домашното насилие, аз мога да свидетелствам... Аз ще свидетелствам. Законът Ви дава права. 

       - Права? Какви права? На какво да вярва една жена като мен? 

       - Недейте така! Можете да го съсипете. Може да го изгонят от жилището, да го осъдят да ходи на психиатър, солено да го глобят и да го държат надалеч от Вас. 

       Николай беше запознат добре с този закон. Беше интервюирал една юристка от работната група по изготвянето му. После направи детайлен репортаж по темата, който излезе в няколко вестника. Сега стоеше пред тази непозната жена, бита и отчаяна, и искаше да я изведе от ужаса, който беше преживяла. Почувства се като човек, натоварен с важна мисия. Почувства се силен и длъжен да спасява. 

       Положи немалко усилия да убеди да подаде жалба срещу съпруга си. Говори с нея, изслуша я и я успокои, изобщо отнесе се като милостив самарянин. Тя твърдо се реши да съди мъжа си. А Николай щеше да стане неин свидетел в съда. 

       - Още веднъж, Снежина - каза той на тръгване, - запомнете най-важното. Срокът за жалбата е едномесечен, после се погасява. От днес имате един месец време. И не забравяйте да вземете копие от полицейския протокол.

       - Да, всичко разбрах - каза Снежина. - Ще се организирам и ще се свържа с адвокатката, която ми препоръчахте, а после ще се обадя и на Вас. Още веднъж, безкрайно Ви благодаря. 

       Тя се надигна и дори го изпрати до вратата. Раздруса десницата му с възвърната бодрост и момичешка топлота. 

       Още докато вървеше обратно към своето жилище, мислите на Николай го арестуваха. Те закръжиха като гларуси около образа на майка му. Тази полегнала върху дивана Снежина твърде му напомни за нея. С тясното изпито лице, притиснато в хватката на непобедимата грижа, с уморените, почти недействителни черти, сякаш нарисувани от тъжния молив на престарял художник-график. 

       Майка му бе започнала да полудява след смъртта на Бисер. Това не стана отведнъж, но кълновете на болестта никнеха, виждаха се и растяха у нея ден подир ден. Тя получаваше пристъпи и попадаше в ступор. Преставаше да говори и да яде, лежеше с часове в леглото или пък плачеше тихо и без глас. Тогава тя се обръщаше гърбом към сина си и навеждаше глава, а той виждаше само как раменете ѝ се сгушват и потръпват. После майка му внезапно оздравяваше. Възвръщаше си жизнеността и ведрината, а от мрачните ѝ настроения нямаше следа. Така протичаше тази болест, майчините настроения постоянно се меняха. Веднъж настана дълъг светъл период. Николай помисли, че майка му завинаги е оздравяла и че повече няма да е болна. Но в един понеделник по обяд, когато беше втора смяна на училище, тя му каза, че ще умре. Слисан, той отказа да повярва. Майка му беше съвсем сигурна. Тя обясни, че сама ще се убие щом той замине за училище. Гледаше към него, но в погледа ѝ нямаше плътност, нито фокусиране. Той минаваше през Николай, продължаваше напряко отвъд и се изливаше някъде много надалеч. Момчето се уплаши не на шега, защото вече се беше научило да разчита този поглед. Той показваше, че майка му е помрачена, а помрачението влачеше със себе си натрапчивата мисъл за самоубийство. 

       В онзи понеделник Николай трябваше да порасте и без сам да го разбира, порасна. Двамата с майка му живееха без телефон, а съседите ги нямаше. Той сложи майка си да легне, отвори гардероба и измъкна от там няколко нейни чорапогащника. После я завърза за леглото. Даде ѝ вода и разтри китките с масло и сапун, за да намали болката от стягането. Тя се подчини. Беше кротка като сърна. 

       Николай отиде на училище с мисълта, че здраво е завързал майка си и че тя не може да се отвърже и да направи някоя беля. Но спокойствието му бързо го изостави. То отстъпи пред съмнението и тревогата. Дали бе направил всичко достатъчно добре? Нямаше ли майка му да се отвърже? Какво щеше да стане после? Той понесе само първите два часа. По средата на третия час изведнъж скочи от чина си. Излетя навън под смаяните погледи на учителката и другите деца. 

       Тича до вкъщи през глава. Когато стигна завари майка си да пие кафе с мляко, седнала на кръглата дървена масичка в кухнята. Тя прихна да се смее още щом го видя.

       - Ох, Ники, мили малък глупчо - каза тя през смях. - Колко си наивен още, дете! 

       - Мамо! Боля ли те? Отвързала си се... Как си, мамо? Аз много се страхувах за теб. 

       - Няма ми нищо, миличък. Ето, виждаш ли? 

       - Но как успя, мамо? На теб ти беше много лошо. Страшно много!

       - А сега ми е добре. И ми е много смешно. Всичко е толкова смешно! Така ми се приядоха понички с кафе. Купи понички, Ники! Много те моля! Ето пари, изтичай до сладкарницата отсреща и вземи малко понички да си хапнем. 

       - Мамо, ти наистина ли си добре сега? Наистина ли? 

       - Да, Ники, добре съм. И много искам понички. Ах, как е забавно всичко това! 

       - Как се отвърза, мамо? Кажи ми как? 

       Майка му се тресеше от смях. Тя изглеждаше много щастлива. 

       - Няма ли да отидеш за понички най-сетне? Ха-ха! Как се отвързах! И пита. Хи-хи-хи, ти не можеш да връзваш, Ники. Не можеш. Ако стягаш тъй леко, цял живот една жена няма да вържеш. Ама нито една. Хи-хи-хи! 

       Той още не можеше да знае, че двайсет години години по-късно Стела щеше да му поиска развод, заявявайки че с него се чувства обвързана почти до задушаване. 

       След историята с поничките и връзването здравето на майка му продължи да се влошава. Влоши се и неговото поведение в училище. Той взе да бяга от часовете и да бие другите деца. Не се страхуваше да се хвърля и срещу по-големи и по-едри момчета. Повечето деца го намразиха и се бояха от него. Той забеляза, че те стават по-смели, когато вървят на групи срещу него. В тоалетните на момчетата всяка седмица се появяваха нови надписи, издраскани с черни флумастери и много омраза: "Ще те пребием, Нико", "Нико е психо", "Мразя Нико". Един ден в училищния двор много момчета го наобиколиха и започнаха да крещят в лицето му: "Нико - психо, майка му е луда, Нико - психо, майка му е луда". Той се хвърли да ги бие с юмруци. Притичаха двама учители и с голяма мъка го обуздаха. Скоро Нико беше изключен от училище. 

       Мислите за училището, за Бисер и за майка му тежаха като олово и го теглеха надолу. Николай се опитваше да се изплъзне, всичко да забрави. Това ставаше само с писане. Сядаше пред компютъра и започваше. В тези моменти пишеше яростно, почти френетично, задъхан и с пиянски устрем. Почукваше по клавиатурата унесено, с бързите пръсти и рефлексния усет на пианист. Бузите пламтяха, а по челото се сипеше пот на едри капки. Сега той написа:

            "В тази държава живее многохилядна мъжка пасмина от пъзльовци, комплексари и самопроизведени домашни господари. Безброй Адамовци, Едиповци и псевдо-Херкулеси бият жените си, докато всъщност са долни подлеци и страхливци. Като човешки същества те са постоянен позор и периодична заплаха. 

            Те са постоянен позор, защото перманентно злоупотребяват и унижават. Те са периодична заплаха, защото, движени от свирепата си агресия, често поставят в опасност здравето и живота на най-близките си. 

            Цялата комплексирана пасмина представлява непречистена утайка от кирливи паразити, немити скотове, среднощни рецидивисти, непоправими мързеливци, обществени налепи и тротоарни тарикати, всички, или почти всички намиращи се в ужасяващ стадий на битово и духовно разложение. Тази щедро напомпана с тестостерон армия черпи аргументи единствено от физическото си превъзходство, но е безсилна да се справи с каквото и да е отвъд стените на жилищната си крепост. 

            Една чудовищна диващина, която не се е виждала и в най-бруталните прояви на ориенталски фанатизъм."

       Пое дълбоко въздух и се отпусна. Пи още от уискито. Но ровенето в миналото не можеше да спре... 

       Когато най-накрая затвориха майка му в лудницата, Нико замина в провинцията при Атанас. Той беше най-близкият ѝ роднина, първи братовчед, доста по-възрастен. Нико живя няколко месеца при него и жена му, леля Милка. Атанас беше прекрасен. Невероятно добър и човечен, той веднага обикна момчето като роден син. Обичаше много и чашката. Подрастващият Николай не устоя на новата съблазън. Вкуси я лакомо, като всеки щастливец, който получава право на втори живот. Чудесното вино на Атанас очистваше и заличаваше. Стъкленицата, в която се донасяше, служеше за изповедалня, за цяр и за утеха. След вечеря, когато леля Милка вършеше къщната си работа, чичото и момчето сядаха под асмата в двора на бялата варосана къща, слушаха нощните песни на щурците, пиеха вино и дълго си говореха. Атанас знаеше кога да бъде баща, кога учител и кога - приятел. Единственото, което не знаеше, бе че не бива да умира в такъв момент. Наесен рано леля Милка го намери вкочанясал в избата с ракии и вина, паднал по очи до любимите си дъбови бурета. Беше валяло дни наред, но в тази утрин изпече и земята на двора срамежливо се изсушаваше, галена от ранни северни ветрове. В избата се промъкваше тънък сноп слънчева светлина. Ръцете на Атанас бяха протегнати пред него, а краката му бяха свити настрана, сякаш до последно се беше мъчил да бяга на смъртта.

       Взеха Николай в сиропиталище. Но той не остана там задълго. Скоро беше осиновен от семейство Барух, много богати български евреи, които се бяха завърнали от Париж. Влиятелният Ефраим Барух беше вече мъж на възраст, много солиден и представителен. Слаб и строен, винаги безукорно облечен, с изпъната като струна фигура. Лицето му бе строго, с остри отсечени черти, които показваха характерните за неговия народ воля и проницателност. Той разпозна на мига необикновения интелектуален потенциал на Николай. Залови се да работи с момчето и да развива заложбите му. Нико замина да учи в Женева, а по-късно специализира в Мюнхен и Париж. Той взе широко известната фамилия на своя осиновител и макар тя да му отвори не една и две врати на запад, дължеше повечето си успехи на собствените си способности и ум. За кратко време Николай Барух стана един от най-обещаващите млади специалисти в областта на патентите на изобретения, промишлен дизайн, марки и означения. 

       Въпреки това, налагаше му се постоянно да се бори. Бореше се с всичко, понеже всичко му се виждаше враждебно, като големи вятърни перки в равното, които всеки момент ще се развъртят и ще го отвеят. Воюваше с носталгията, с ехидната снизходителност на колегите си във Франция и Швейцария, но най-вече с вътрешните си демони. Беше нерешителен и колеблив, с ниско самочувствие, постоянно се съмняваше в него. Водеше си дневник с бележки и веднъж написа там "Когато си Нико едничка йота най-накрая стига, за да станеш Никой". В изтощителните битки в равнината на вятърните перки все по-често си помагаше с алкохол. Откри, че предпочита малцовия скоч, а "Блек енд Уайт" стана любимата му марка злоупотреба. Сам намираше известна логика в това - бялото кученце от емблемата символизираше светлата му страна и мечтите, а черното - мрака в душата му и мъчно преодолимите страхове. Когато пиеше не ставаше по-щастлив, а само по-малко тревожен. В неговия случай и това му беше донякъде от полза. 

       След време осъзна, че се нуждае от ново поприще и нов старт. Разбра също, че е безсилен пред вечния подтик на човешкото завръщане. Трябваше да затвори кръга. Трябваше да се завърне като блудник и да остане. Прибра се в България в средата на необичайно тиха и слънчева есен, месеци след като Ефраим Барух бе загубил дългата битка с рака. София растеше, но не старееше. Както сама беше прокламирала твърде уверено. За отвикналия нос на Николай градът миришеше непознато и особено. Миришеше на кирпич, стар бензин и хорска посредственост. 

       Помогнаха контактите на Вера Барух, втората му майка. Нико заработи като журналист, първоначално на щат към националната телевизия, а после се отдели. Оказа се, че притежава погледа и перото на анализатор. Добрата му езикова подготвеност го направи търсен кореспондент и преводач. Печелеше добре и можеше да си позволи лукса да работи на свободна практика и хонорар. Той стана сътрудник на авторитетни медийни компании от Израел, Америка и Западна Европа. 

       Започна да излиза със Стела, красивото момиче от финансовия отдел на телевизията. Влюби се в нея до полуда. Те изживяха любовта си бурно, с кипяща страст и много скандали. Опиатът на първото им сливане прерасна във взаимно и неутолимо сексуално пристрастяване. И както твърде често се случва на обичта от страст и физика, с времето тя бе стъпкана и победена от досадата на всекидневното. Делничната формалност на брака надви началните пожари. Двамата започнаха да се карат всеки ден. Стела беше нещастна и отегчена, а Николай се нервираше от всичко. Приключиха с много неприятен, тежък развод. Накрая Стела каза: 

       - Какво щеше да правиш без старите, Нико? Ако не бяха те спасили от приюта? Нека да ти кажа аз: ти щеше да си никой. Абсолютно никой.  

       После той дълго не можа да си стъпи на краката. Опустошен, една вечер се закле с мрачна тържественост пред бутилката "Блек енд Уайт", че повече никога няма да се жени. За да скрепи обета си, принесе в жертва бутилката до дъно. След това продължи да се затваря в себе си и да прави още жертвоприношения с уиски. Продаде просторния апартамент на "Яворов" с гледката към парка и взе по-малко жилище в един от новите квартали. Изолира се все повече и повече. Странеше от хората, пишеше блестящи хонорувани статии и преводи, а в интернет твореше сатирична проза, която подписваше с псевдонима "Никой". Наливаше се без да спира с марков алкохол и гневна ирония. Плащаше редовно издръжката на невръстния си син, но макар Стела да не го спираше, идеята да поддържа връзка с него му опротивя. Не виждаше смисъл и причина да го прави. След като сам беше расъл без баща, значи и той, неговият син, можеше да стори същото. 

       Драмата на Снежина Димова и личното ѝ нещастие събудиха Николай и го потресоха. Сякаш през цялото му тяло бе преминало електричество. Той не допускаше, че е способен да изпитва толкова силно състрадание към друго същество. Нито вярваше, че може да презира до дъното на душата си напълно непознат мъж. Ако го беше спипал там, във всекидневната, сигурно щеше да го смаже пред жена му и сина му. 

       Още на следващия ден Николай спря да пие. За да повиши устойчивостта си, реши да не изхвърля уискито от секцията. Бутилките бяха оставени да се виждат с цел да провокират и каляват волята. Изминаха повече от две седмици, а Николай не беше слагал капка в устата си. Той се изуми от начина, по който промяната подейства на тялото и сетивата му. Кожата доби цветист оттенък, очите се избистриха, цялото лице просветна, а апетитът се завърна. Той усети в себе си неподозирана енергия. Само за няколко дни целият му тонус хвръкна до небесата. Започна да излиза често навън, да кара колело и да ходи да плува в басейна на "Спартак". Обади се на някои стари колеги от телевизията и ги покани на по чай.   

       Телефонът иззвъня във вторник вечер. Тъкмо се беше прибрал от плуване и се готвеше да продължи с превода си. Звънеше се от непознат номер. Още щом впери поглед в дисплея, Николай усети, че това е Снежина. Вероятно го търсеше за свидетел по делото, както се бяха разбрали. Той се зарадва. 

       - Да, моля? 

       - Здравейте, Николай Барух търся - гласът приличаше на нейния. 

       - Здравейте. Николай е на телефона. 

       - Господин Барух, аз съм една Ваша съседка, която имаше проблеми с мъжа си преди известно време. Дали ще си спомните? 

       - Естествено, Снежина - каза той, пообъркан и учуден от въпроса, който му се задава. - Как няма да го помня? Как сте сега?        

       - Чудесно, благодаря. Обаждам се само да Ви благодаря за намесата Ви тогава. С мъжа ми изгладихме всички различия. Сега всичко е прекрасно между нас. 

       - Прекрасно ли? Как така? Та той Ви беше бил много лошо и то съвсем неотдавна. Нали щяхте да подавате жалба и аз да свидетелствам за Вас? 

       - Не е необходимо. Няма да подавам никаква жалба. Отказах се. 

       - Отказала сте се? Но Вие бяхте твърдо решила...

       - Корите ли ме? Не съм длъжна да Ви давам обяснения. 

       - Не е до обясненията, Снежина, съвсем не е до тях. Домашното насилие е страшно нещо. И Вие със сигурност го знаете по-добре от мен. Който е удрял, той ще продължава да удря. 

       - Моят мъж няма да ме удари вече. Това е в миналото. Да не се връщаме повече. 

       - Правите грешка. Пак ще си изпатите, той няма да се превъзпита. Насилник сам не може да се промени. 

       - Вижте какво, господине, престанете да говорите така за моя мъж. Нямате право! Кой сте Вие, че да го съдите? Никой не сте!

       - Знам, че съм никой. Просто се опитвам да Ви помогна и Вие да не бъдете никоя. 

       - Мерси за загрижеността, но нямам нужда от нея. Всичко хубаво, останете си със здраве - каза тя и приключи разговора. 

       Усети се премазан. Дребна буболечка, стъпкана от ток на дамска обувка. Тръгна към секцията с бутилките. На автомат, съвсем машинално. Посегна към отдавна небутания "Блек енд Уайт", напълни чашата догоре. Погледна я, за секунда се подвоуми. Лед не сложи.

       Никой отпи голяма глътка. После още една. И още една. Топлината се разля по цялото му тяло.