Събуди го писък на жена. Остър писък, умолителен. От онези, дето сгъстяват въздуха и свиват душата. В първия миг не разбра какво става. Виждаше преполовената бутилка с уиски и усещаше въртележката в главата си. След това писъкът се повтори. Беше по-плътен. Николай надигна глава, която бе подпирал на разперените върху масата ръце. Огледа се. Нищо в хола му не беше се изменило, докато беше спал; нищо не беше се изменяло с години в живота му. Вечната бутилка "Блек енд Уайт" стоеше на масата пред него. Мирисът на самотата плуваше във въздуха. Стенният часовник, спомен от Барух, безпристрастно регистрираше хода на безвремието в този дом.
После стана тихо. Гласът на жената не се чу повече. Тишината полегна с цялата си тежина, разля се тук и там и взе да набира застрашителни размери. Тогава Николай, който иначе много обичаше да му е тихо, за пръв път помисли че тишината може да бъде ужасно нещо, когато идва след писък на жена.
- Хайде, жено, кажи нещо - каза той сам на себе си. - Изпискай пак ...