-         Бъди сериозна. Колко пъти да ти го повтарям – бъди сериозна.

-         Но аз искам да пея.

-         Не може.

-         Защо?

-         Защото трябва да бъдеш сериозна. Сериозността е пътя към…

-         Скукааааа….

-         Бъди сериозна.

-         Не се ли уморяваш?

-         Да пишеш една и съща дума без край – да я изтриваш и после пак да я напишеш.

-         Бъди сериозна.

-         Защо ли те питам – ти не си човек. Ти си болен. Болен от твоята крива модернизация. Защо ли въобще говоря с теб? Та аз името ти не знам, дори… Ти си... целият обвит в мъгла. В тъмна мъгла. Кой си ти? Кой наистина си ти?... Изморих се. Прекалено сложно е. Не, всъщност не. Всичко е просто. Много просто. И ти си прост, пардон, обикновен. Защо правиш физиономии – бъди сериозен. Бъди железен.

-         Ти ми се подиграваш.

-         Не.

-         Ти ми се подиграваш.

-         Не, обяснявам ти, че всичко е смешно. И аз съм смешна. И смахната. Но то е от нерви. Трудно е да имаш нерви, затова аз никога нямам – събаряла ме е дори загубата на една фибичка. Въпреки че, честно да ти кажа, това е нещо сериозно – дори и най-малката подробност може да развали що-годе прилична коса. Това беше преди. Сега съм друга. Опитвам се да бъда друга.

-         Не си сериозна.

-         Искам да пея.

-         Какво?

-         Какво какво?

-         Какво искаш да пееш?

-         Няма значение. Важно е да пея.

-         Трябва да си сериозна.

-         Но аз искам да пея – и тя си тръгна, пеейки...

… а той остана да пише – една и съща дума всеки път. Изтриваше я, после я написваше отново. Без край.