Но аз искам да пея
- Бъди сериозна. Колко пъти да ти го повтарям – бъди сериозна.
- Но аз искам да пея.
- Не може.
- Защо?
- Защото трябва да бъдеш сериозна. Сериозността е пътя към…
- Скукааааа….
- Бъди сериозна.
- Не се ли уморяваш?
- Да пишеш една и съща дума без край – да я изтриваш и после пак да я напишеш.
- Бъди сериозна.
- Защо ли те питам – ти не си човек. Ти си болен. Болен от твоята крива модернизация. Защо ли въобще говоря с теб? Та аз името ти не знам, дори… Ти си... целият обвит в мъгла. В тъмна мъгла. Кой си ти? Кой наистина си ти?... Изморих се. Прекалено сложно е. Не, всъщност не. Всичко е просто. Много просто. И ти си прост, пардон, обикновен. Защо правиш физиономии – бъди сериозен. Бъди железен.
- Ти ми се подиграваш.
- Не.
- Ти ми се подиграваш.
- Не, обяснявам ти, че всичко е смешно. И аз съм смешна. И смахната. Но то е от нерви. Трудно е да имаш нерви, затова аз никога нямам – събаряла ме е дори загубата на една фибичка. Въпреки че, честно да ти кажа, това е нещо сериозно – дори и най-малката подробност може да развали що-годе прилична коса. Това беше преди. Сега съм друга. Опитвам се да бъда друга.
- Не си сериозна.
- Искам да пея.
- Какво?
- Какво какво?
- Какво искаш да пееш?
- Няма значение. Важно е да пея.
- Трябва да си сериозна.
- Но аз искам да пея – и тя си тръгна, пеейки...
… а той остана да пише – една и съща дума всеки път. Изтриваше я, после я написваше отново. Без край.
© Галина All rights reserved.
