Небето беше перфектно синьо, с малки пухести мързеливи облачета. Беше толкова... естествено. Краткият миг, през който погледът му обходи небосклона, му се видя като цяла вечност. Блажено спокойствие. И свърши. Притокът на адреналин изтласка всяко чувство за сигурност и го замени със страх – панически, обсебващ, първичен. Краят може би беше близо. Но по-страшно беше неизвестното. Никой не знаеше нищо.

Извади скъпия си телефон от джоба – 10:50 часа, 29 април, събота. Пролетта тъкмо беше стоплила живота на хората, но вече никой не ù обръщаше внимание. Животът беше по-важен. Информацията също. Трябваше да се добере до входната врата. Затича се към ъгъла и само след няколко крачки застина неподвижен. Чу сирените. Ушите му писнаха от постоянния писклив звук. Мислите му спряха, очите му се насълзиха.

Без паника! – помисли си той и се обърна към най-близкия прозорец. Асен вторачи очи в него, но мозъкът му отказа да го засече. Чу се телевизор, някакъв монотонен глас се обръщаше към зрителите.

- Моля те! Подай ми ръка, за да се кача у вас. Нямам ключове за входа, вероятно нямам и време.

Асен се замисли за няколко секунди и прехвърли ръката си през прозореца. Той се хвана, събра всички сили и се прехвърли в хола на Асен. Посрещнаха го много празни погледи. Оказа се, че тук е сборният пункт на целия вход. Домоуправителите, съседите му, медицинската сестра от последния етаж, електротехникът и жена му, двойката търновци, Боряна и един общ колега Иван – всички бяха насядали по диваните. Кимна бегло и се настани до Боряна и Иван.

Телевизорът препука, докато говорителят, облечен в черен костюм, прехвърляше някакви листи. Лицето му беше непознато.

- Молим всички граждани да останат вкъщи! Обявената днес ядрена заплаха остава в сила. Препоръчваме да слезете в приземни етажи, мазета или в оборудвани за целта бункери. Ако около вас няма такива помещения, най-добре затворете плътно прозорците и изчакайте съответната сигнализация.

Чак сега забеляза, че сирените вече не виеха. Човекът от телевизора изглеждаше някак ретро, звучеше прекалено важно и в същото време сякаш не му пукаше за хората, на които говореше.

- ... да бъдат изключени до отминаване на заплахата. При достигане на инцидент, очаквайте напътствията на Гражданска защита. Без излишна паника!

Да, бе. Без паника. Хората само като чуха ядрена заплаха в сутрешното съобщение и вече бяха в матрицата. Радиация, бункери, сирени... – и той ще ми вика без паника. С най-неебателния тон. Глупак.

Президентът смени говорителя. Време беше да се покаже едно познато лице. Тъкмо вече си мислеше, че всички са се скрили в тайните бункери под софийските булеварди.

- Скъпи сънародници, искам да успокоя всички, че въпреки ядрената заплаха, опасността за нашата държава е минимална. Най-добрият вариант, който аз лично очаквам да се случи, е всичко да отмине без никакви инциденти до края на деня. Най-лошият вариант е почти толкова безопасен за населението – ако се случи нещо, то ще е на хиляди километри от България. Моля ви да си останете по домовете и да чакате инструкции от сигналните системи. Благодаря ви, и Бог да ви пази!

Иглички се забиха по цялото му тяло. И ако това беше успокоение... Програмата прекъсна и телевизорът се изпълни с черно бели точки. След няколко секунди някой спря звука.

Погледна си телефона. No service. От сутринта се опитваше да се свърже с родителите си без никакъв успех. Мрежите бяха отказали. Стомахът му се беше свил на топка. Искаше да ги чуе, преди каквото има да става, да им каже колко ги обича и си кажат няколко добри думи, които все отлагаха. Нямаше за кога.

Реши, че не си заслужава да хаби повече от батерията и изключи телефона. Погледна отново телевизора, огледа всички насъбрали се притеснени хора и се загледа в Боряна. Беше се сгушила на дивана, прегърнала с ръце краката си и вперила поглед в нищото. Какво изобщо правеше тук?!

Започна се. Токът спря. Това трябваше да е показател, че нещо лошо се е случило, нали? При ядрен взрив всичката електроника щеше да откаже. Шушукането и напрежението в стаята заглуши тревожните му мисли. Погледна през прозореца – слънцето се беше скрило зад новодошли сиви облаци. Няколко напористи лъча успяваха да си проправят път между облаците, създаващи илюзията за призрачен залез. А беше още преди обяд. Сякаш природата искаше да му каже, че светът свършваше сега.

- Глупости! – помисли си той. Вече минаха няколко минути, но нищо не се усети. – Осъзна, че е казал последното на глас.

 И сякаш хората в стаята това чакаха. Обнадеждаващите му думи дадоха тон за разговор. Нищо не се е случило, всичко е наред. Ще се разминем само с уплаха и скоро ще забравим. Хората лека-полека започнаха да говорят за работа, за наближаващото лято, за цената на хляба – изобщо ежедневната помия, която може да очакваш от комшиите си в един малък провинциален град.

Борето обаче не помръдваше. Стоеше в същата поза на дивана, обърнала гръб на прозореца и вече напълно притъмнялото небе. Леле, колко бързо се сменяше времето.

Той седна до нея и я стисна за ръката. – Не се притеснявай, нищо няма да се случи. – Тя само кимна.

Той сам не си повярва. Липсваше всякаква информация за какво става въпрос. Инцидент с централа ли, ядрена война, терористичен акт или нещо съвсем различно. Ей така просто пуснаха първото съобщение сутринта, спряха всички комуникации и толкова. Никакви телефони, интернет, радио или телевизия. Нямаше по-голям абсурд. Но в края на краищата живеехме в държавата на абсурдите и ни управляваха подобни кратуни като онези, които преди години криха Чернобил дни наред.

Токът дойде. Ура! - чу се от дъното на стаята. Сякаш пуснатият отново ток беше знак, че заплахата, каквато и да беше тя, вече е отминала. Всичко свърши. Поиска да повярва в това. По навик си погледна телефона, но нали го беше изключил – не успя да види колко е часът. Беше загубил тотална представа за времето. Реши да се заслуша в няколко от по-веселите разговори за да се разсее. Усмихна се.

Погледна през прозореца и видя един лъч как си проправя път към телевизионната кула на върха отсреща. Беше красиво и успокояващо. Притеснението бавно започна да се отмива от тялото му.

Цялото небе присветна в лилаво. Няма и миг по-късно токът спря. Всички в стаята застинаха. Времето спря. Надеждата се счупи. Случваше се. Свършваше се.

Втори лилав отблясък заслепи очите му. Обърна гръб на прозореца и се изправи. Най-ужасният звук раздра света. Сякаш метал стържеше в метал, но много по-плътно и зловещо. Звукът премина през всяка част от тялото му и сякаш разкъса всичките му вътрешности. Ушите му започнаха да пукат. Адският звук продължи не повече от 3-4 секунди, но той щеше да ги помни завинаги. Ако изобщо оцелееше.

Знаеше какво следва.

- Всички да залегнат, ударната вълна ще...

ТУП

Замята се разтресе, сякаш луната се беше разбила в съседство на тях. Тъпанчетата му замалко да се спукат.

Удари ги с пълна сила. Всички паднаха на земята. Прозорците се пръснаха, телевизорът, чашите, покъщнината. Огромен облак прах премина отвън, оставяйки след себе си гледка, която само бройка компютърни игри бяха показвали. Светът му, такъв какъвто го познаваше, свърши в този миг.

Беше му трудно да се изправи, но събра сили и след минута-две успя. Не усещаше почти нищо, все едно беше раздробен.

Нещо се беше объркало фатално. Това не трябваше да се случва. Не можеше да се случва. Та нали не бяха в обсега, а това сякаш беше ударило на стотина километра от тях. И този стържещ звук преди тътена, какво изобщо можеше да го издаде?!

Луди сметки започнаха да прехвърчат в главата му, къде може да е епицентърът, колко далеч са, каква радиация може да има и колко време им остава. Осъзна, че никога не е бил добър в тези работи и нямаше представа как да направи груби сметки.

Сега му трябваха две неща. Първото беше информация. Второто – движение. Отиде към Боряна.

- Тръгвай с мен. Знам какво да правим. – опита се да прозвучи уверено. - Ако тези мигове са последните от живота ни, предпочитам да ги прекарам с теб. – И за това нямаме никакво време за губене.

Тя го погледна и сякаш за първи път от тази сутрин видя надежда. Там, където такава вероятно нямаше. Той не се и учуди. Нищо с нея не се връзваше – нито какво прави тук, нито странното ù настроение. Нямаше и значение. Светът умираше, но той нямаше да се даде лесно. Закопча коженото си яке, вдигна си тениската пред носа и прекрачи прага.