Нещо като пролог
Така се случва, че в отпуска излизам есен или пролет. И никога не зная къде ще я прекарам. Случвало се е да замина неочаквано за някой почти известен курорт. И да си прекарам хубаво…
Като се сетя за прекрасния април, когато заминах за прочут морски курорт… Прочут с бетонните си архитектурни аборти, с пиянските Вартоломееви нощи на алкохолизирани чужди и родни младежи, с възможността да попаднеш срещу ниска цена на някоя „жертва на обстоятелствата“, както се нарича политкоректно проститутката…
Само че работата ми е такава, та през отпуската търся спокойствие и тишина, свобода от човешко присъствие. Както четох някъде – колкото по-опознавам хората, толкова по-обиквам животните…
И тогава, в оня бетонен лабиринт, си намерих подходяща компания – три котки ме чакаха пред входа на единствения работещ по туй време хотел, две кучета – не улични, а курортни, ме съпровождаха при разходките ми по морския бряг…
А именно този бряг беше основата на почивката ми…
Хладно, понякога откровено студено, но… Чисто… Чист пясък, чист въздух, чиста човешка среда. Защото бях сам – а моята душевна мръсотия си е моя. Тоест – чиста за мен…
Вечер не се прибирах до полунощ. Малцината служители, натоварени да обслужват двайсетина ненормалници като мен, отначало смятаха, че скитам по кръчмите в съседното малко градче. Но, след като портиерът и рецепционистът уж случайно няколко пъти ме обдушиха като съседски пес нов помияр, започнаха да се държат топло с мен. Така, впрочем, както се държаха с останалите ненормалници. Изглежда, нашето присъствие беше за тях отдушник и се радваха, че не всички са като нормалните курортни дебили…
А не бързах да се прибирам заради лунната пътека… Да, да – заради тия часове на омиротворение край морето, когато луната бавно се разхожда по тъмното небе, а светлата нежна вода блести кристално черна под танцуващата по вълните лунна пътека…
Но този път не отидох на море. Нито в планината. Беше есен, беше приятно време, беше красиво извън нормалните градски психиатрии. И аз се спасих временно…
Взех си билет до Бургас, оттам намерих маршрутка и – право при братовчеда в селото му. Равнинно село, близо до Странджа. Братовчедът е селски даскал там. И си живее щастливо – далеч от градските глупости, фалш и измами…
Има си градина, двуетажна къща, отглежда няколко кокошки, зайци, тъста и тъщата си. Всяка есен ми изпраща наденици – купува месо от приятели, прави ги по свои рецепти. И ракия си вари така. А туршиите за зимата прави от градината си… Е, не сам – жена му е разтропана. И на работа, и на език. Като завърти мелачката и думите – не усещаш кога двайсетина кила домати са станали за поредната група буркани, които пък братовчедът чака да стерилизира…
Включих се като общ работник. Накрая ми позволиха сам да направя лютеница. Отидоха до Бургас да видят внучката си – прясно появило се бебе. А аз реших да развихря фантазията си. Макар че ми позволиха само пет кила чушки да опека и със зор отпуснаха кило и нещо домати, такава лютеница извъртях, че на другата сутрин, когато се върнаха, направо си облизваха пръстите след опитването и ме разпитваха за рецептата. Пък аз не помнех – нали фантазията се вихреше, акълът си почиваше в това време…
Та така – октомври свършваше, отпуската формално беше изтекла, а фактически имах и неделята за почивка, котаракът ме чакаше. Чинийката му пълна, тоалетната почистена, лежи на големия губер и ме гледа с учуден поглед – тоя пък пак ли изникна отнейде…
Обадих се на Здравчев – да му благодаря за грижите около котака. Зарадва ми се. И ме постресна:
- Пристигаш навреме – рече ми – Обстановката е спокойна, имахме два-три случая, но елементарни. Надявам се да продължи и натам така, че ми писна от нощни стресове…
И го урочаса – всичко… Точно по закона за световната гадост…
07,30 – 08,00 часа
Понеделник…
Слънцето се мотае зад облак по понеделнишки, хорските физиономии са понеделнишки, птичките мълчат понеделнишки… Кога ще стане сряда, та да се поусмихнем… Да не говоря за щастливия петък…
Още на входа на управлението дежурният ми сервира кисела салата след поздрава – при шефа…
Хубаво, де! Отивам… Върнал съм се от отпуската навреме, пристигам на работа навреме…
Което явно хич не е навреме…
Защото той ми сочи диванчето, а докато сядам, се кротва до мен, мятайки дебела папка върху стъклената масичка. Отбелязвам наум, че друг път там слагаше бутилчица и чашки…
- Ето… От П. …
П. е голям град, на около 300 километра от нас. Поглеждам учудено шефа, а той продължава:
- Следобед трябва да си там. С екипа. Командировани сте без срок. Но най-много за седмица…
Те ти, булка, Спасовден… Още не съм влязъл в кабинета, не съм измел умрелите мухи от черчевето, не съм сменил водата в старата дебела гарафа и…
- Слушай сега внимателно… Преди два месеца – а по-точно на 23 август, е извършено двойно убийство в града. Жертви са мъж и жена – Кирил Караджов и Донка Караджова. Двамата имат син – Петър Караджов, колега. Шеф бил на местната БОП. Разследването вървяло бавно и трудно. Особено ако имаш предвид слуховете, че синът е убил родителите си. А синът има немалко врагове. Но и сам не е вода ненапита. Има някои забежки, но няма нещо незаконно в дейността си. Набил някакъв местен бандит, арестувал без санкция важен бизнесмен и други подобни. Костелив орех, малко коч в поведението си. Накрая от столицата решили – да изпратят независим екип за разследването. Защо са избрали нас, не зная. Но защо избрах теб – мога да кажа…
- Знам, знам… Защото много ме обичаш. И ти е мъчно, задето можеше още някой и друг ден да не съм в нормална обстановка – ще ми липсват стресът, напрежението, отговорността, началническият натиск, мърморенето ти…
Шефът даже не ме слуша. Знае си, че ще кажа нещо, дето не е за пред хората и предвидливо рови из папката:
- Ето ти документите от разследването. Имаш време да ги огледаш. За препоръка – с екипа. И тръгвате по обяд. Там ще ви чакат. Осигурени са ви хотел, храна…
-…Пиене, мацки…
Поглежда ме строго:
- Отпуската свърши! Постарай се да си по-сериозен там. Ние си те знаем, но отиваш в друг район…
- Кому да докладвам? – питам почти сериозен.
- На мен! И на Методиев от министерството. Познаваш го…
Познавам го, ама защо? Тоя е един… Но за началството – или добро, или нищо. Като че са… Ама не са…
- Какви са ни правомощията?
- Изключително широки. Потвърдено от министерството. Разследвате, разпитвате, арестувате. В рамките на закона, под контрол на прокурор и с разрешение на съдия…
Поглеждам въпросително.
- Там вече ви чакат. Ще има дежурен съдия, ще ви придружава прокурор. От столицата…
Ясно. Външни разследващи, местен съдия, столичен прокурор. На зор са и се обграждат отвсякъде…
- Разрешете да тръгна? – питам официално, едва ли не чуквайки токовете на маратонките…
Шефът го забелязва.
- Като тръгнете, мини покрай вас. И, моля те, обуй едни обувки, махни тия дънки, сложи панталон… Не себе си – района представяш…
Знам какво да кажа, ама вече съм минал на официална вълна. На вратата ме застига въпросът му:
- А за отпуската нищо не каза… Не ти ли беше скучно?
Да, бе…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados