03,30 – 04,00 часа.

Като че седях върху нажежен тиган. Скачам и замирам в мимолетно напрежение... Как? Кога? Кой? Защо?

После слизам на земята. Здравчев стои на прага, докторът е застинал полуизправен, Ина гледа неразбиращо...

Зад Здравчев виждам стажанта...

-        Къде... – и не мога да продължа. Как да кажа „убит” – та преди малко разговаряхме с Киров, пиехме безалкохолното, обсъждахме възможните извършители...

А сега ще обсъждаме кой го е убил...

Здравчев се отдръпва. Сочи по коридора:

-        Двадесет и четвърти кабинет...

Цялата група вкупом излита и се втурваме по коридора. Пред съседния кабинет стои полицай с пистолет в ръка, от другата страна  е Перлов... Пак ли...

-        Не надничайте – казва полицаят...

Точно обратното. Надничам...

В стаята е Трънченина. С пистолет в ръка. И нож се валя на килима. Вглеждам се – кортик. До дръжката в кръв...

Киров е също там...

Изпънат по гръб. На ризата му – голямо, разливащо се петно. И килимът наоколо потъмнява...

-        Ти си виновен! – крещи убиецът...

Не е време за дискусии, но трябва да го омая, да го откъсна от ставащото, да дам възможност на колегите, които се опитват да минат отвън, през прозореца...

-        Защо аз? – казвам почти спокойно – Уби Кринчев, сега и полицай... А имаш и още три убийства на сметката...

-        Не съм убивал Кринчев – крещи Трънченина – А това тук е самоотбрана...

Оглеждам се. Двама полицаи сдържат в дъното на коридора неголяма групичка. Здравчев се е приготвил за скок в стаята, но го спирам с жест. Стажантът търси начин да намести дулото на пистолета си върху пантите, та и нему заповядвам с юмрук да спре глупостите...

-        Мирков, свали оръжието... Знаеш – няма къде да се измъкнеш... Предай се – ще те поеме следователят, ще си под грижите на прокуратурата...

Мирков се изхилва злобно:

-        Да, бе... Аз съм отписан вече. За полицая... Знам какво ще стане...

И внезапно се обръща към Перлов:

-        Господин Перлов, погрижете се за майка ми... Сама остава, намерете й някаква работа...

Перлов казва с леко разтреперан глас:

-        А може би ще се предадеш...

Трънченина е непоколебим:

-        Не съм малко дете, зная какво следва...

После се навежда и вдига кортика:

-        Признавам, че убих господин Кринчев. А това намерих в коридорчето, зад шкафа с огледалото...

-        И как се откопча от белезниците? - питам, не очаквайки отговор...

То и няма. Мирков е почти безумен – гледа хищно, но се усеща как рухва психически. Тоя човек ще направи някоя още по-луда...

-        Господин Перлов...

Перлов го спира:

-        Да, да – разбрах... Ще се погрижа за майка ти, няма да я оставя...

Тогава Мирков хвърля последен поглед към мен:

-        Ченгенце, твоята стана... Не вярвах, че ще го кажа, но... А, ако мислиш, че си решил случая... Карай... Живей си...

След което вдига пистолета, опира го под брадичката и натиска спусъка. Притварям очи... Когато поглеждам, розовият облак вече ляга към земята, на стената се е образувало голямо кърваво петно, а тялото с грозно зейнал череп се отпуска към пода...

Натам – баналности...

Извикваме експертите... Когато пристигат, предоставяме им стаята. Вратата е отворена, виждам добре как колегите оглеждат трупа на Киров, снимат, вземат отпечатъци... Сетне и докторът се намесва. Хладен, стегнат... Като че не прави оглед на човек, с когото току-що е разговарял приятелски...

Отивам в 23 кабинет...

04,00 – 04,30 часа.

След мен влизат Здравчев и Каменов...

Мълчим...

Звъня на шефа. Докладвам... Да кажа, че е бесен – значи нищо да не каже... Мълча... Той разбира ситуацията...

-        Оформяйте делото, подгответе всичко, след три часа ще дойдат следовател и прокурор. Сега няма отде да ти ги изкопая, имаме циганско меле с няколко ранени...

-        Слушам...

-        Аргументацията, аргументацията огледай... То пак добре, че господин Перлов е бил там, а и свидетели имате...

Неизказано звучи – поне случаят се разреши...

Дали...

-        Шефе, ще имаме още час или два работа...

-        Какво още? Имаш убиец, имаш признание, убиецът е мъртъв... Какво още?

Не зная...

Но имам едно усещане...

И съвсем не е странно това усещане...

Отде Трънченина е взел пистолета? Беше обискиран, значи след това някой му го е дал...

Как се е освободил от белезниците? Ключето отде е? Кой го е внесъл в стаята?

Защо е убил Киров? Да, Трънченина има зад гърба си три  убийства, но за тях му се беше разминало и те отидоха в небитието. А за смъртта на Киров щеше да отговаря...

Споглеждаме се със Здравчев. Казвам:

-        Хайде да поседнем... – което при нас означава „да помислим заедно”. Дето другаде му викат брейнсторм – Каменов, сядай и ти...

Здравчев тежко се отпуска на стола:

-        Имам една мисъл за истинския убиец на Кринчев...

Прекъсвам го:

-        И аз... Но да оставим за после. Сега – за Трънченина...

И започваме дълъг, сложен, понякога много оплетен разговор. Слагаме на масата версии, спорим... Известно време Каменов гледа и слуша, после взе да се намесва. И хич не е доволен, когато връщаме пак, и пак, и пак темата за убийството на Киров, а подминаваме твърдението на Мирков, че той е убил Кринчев...

Налага се да му кажа почти в прав текст:

-        Виж сега – Кринчев не ни е първа грижа. Има самопризнание, има свидетели... Ще изготвим документите, както си му е редът. Няма лъжа, няма измама...

-        Обаче... – започва Каменов...

-        Дай да видим кой е помагал на Трънченина да се освободи и убие Киров – казва Здравчев. При това някак си полуумолително – неприсъщо за него...

Каменов усети нещо и стихва. Май разбира...

А то е простичко. Ние знаем кой е убил Кринчев – но имаме много, много солидна аргументация, за да не го арестуваме...

Най-силният аргумент – защо човек с възможно бъдеще да страда заради един мръсник...

Казвате, че не е по закона?

А нима Кринчев, Перлов, Мирков и останалите са по закона?