20, 30 – 20,45 часа.
Санитарите изнасят трупа. Докторът тръгва с тях…
- Докторе… - казвам нежно и умолително…
- Знам, знам… Ако може – и вчера щях да съм ти дал протокола от аутопсията… Но се съгласи да изчакаш…
- Колко? – гласът ми е още по-нежен…
- И не ми се мазни, познаваме се… Поне четири часа…
- Чеееетири…
- Абе, човеко, имаме половин час до болницата, докато това, докато онова, самата аутопсия… То само бебе става за пет минути, смъртник изисква повече грижи…
Разговорът го водим не за първи път, оперативните се подсмихват на познатото шоу…
Поглеждам Киров.
- Намери ключ за тук. Ей госпожата горе – трябва да има…
А в това време ние със Здравчев оглеждаме долната площадка. Където се виждат ясно три разтеглени капчици кръв, очертаващи пътя на влачения труп…
- Май не е самоубийство – казва Здравчев почти убедено – няма да седне сам да се довлече до горе, я…
- И тая ламарина... – добавя Киров – Ламарина... Не е взел истински, стоманен нож, ами...
Съгласен съм и, както съм клекнал, нареждам:
- Иди горе и огледай вещите му. С поемните лица, разбира се…
А след две минути отгоре се чуват и неговият глас, който ме вика, и глъчка на много недоволни хора…
Възкачвам се по стълбите, гласовете се усилват:
- Аз утре съм на работа…
- Децата ме чакат…
- Ама мъжът ми е с колата навън…
Това са десетина човека. Има и млади, има дори побеляла жена. Ясно – учениците от вечерното. Бързат да се прибират, но…
Но и те са ненавреме и не на място…
- Моля за извинение – вдигам ръка и шумът постепенно стихва – Няма как – ще се наложи още да чакате…
Глъчката се усилва…
- И да протестирате, и да се сърдите – все тая… Законът го изисква. Сега ви моля да отидете във фоайето на втория етаж. Там има дивани. Изчакайте малко, ще дойдат колегите и ще разговаряме с вас…
- Ама ние нищо не знаем – казва висока изрусена мома – От пет часа сме тук. Имахме четири часа досега, не сме излизали…
Поглеждам я:
- И оная групичка в седем часа пред входа не бяхте вие? Къде пушихте?
Момата се сеща:
- О, бях забравила, че излизахме да пушим…
- Така… Хайде сега – отидете и почакайте. Ние идваме…
А аз отивам в стаичката на охраната…
Където Здравчев е извадил на масичката очакваните сандвичи, пластмасова бутилка с кафе, няколко хартиени кърпички, местния вестник. До тях са сложени документите на убития, намерени в якето. И портфейла, от който той е извадил фотография…
- Е, вече може да уточним – разследваме убийство – казва ми той тихо, за да не чуят гражданите…
Поглеждам фотографията. Убитият е сниман на лов. Вдигнал е пушката, подпрял я е на лявото рамо, дясната ръка е леко свита, предполагам, че скритият ляв показалец е на спусъка…
Даааа…
Е, сега – отиде ми почивката…
Убийство…
Един поглед върху снимката уточнява квалификацията на престъплението. Мъртвият – тогава жив, здрав и даже полуусмихнат по него време, е действал като типичен левичар. А ножа държеше с дясната ръка…
- Левак… - казвам почти тихо, виждам намръщения Здравчев и уточнявам – Добре, де – левичар…
- Именно… Как ще забие ножа с дясна ръка?
Да е само това… Ами и другите въпроси се дострояват в редичката – защо се е убил тук, защо сега, защо така… Пушка е имал – защо не се е гръмнал? Да се наръгаш с нож хич не е приятно, предполагам. Но не е и лесно. Едно – психологическите задръжки, друго – съпротивата на материята. На ризата, на мускулите… И най-вече неудобството да свършиш всичко това с едно тенекиено острие...
Хрумването ми е мигновено, но ми допада. Няма как официално, затова... Викам единия полицай, пращам го да донесе десетина бутилчици с минерална вода. Плащам от джоба си. А до заплатата остават... Карай! За това ще мисля после…
Оставям Здравчев да уточни документацията и отивам на втория етаж. Там, на трите дивана и двете големи табуретки, са насядали вечерниците. И госпожа Маринова…Нареждам на двама от униформените да ги разделят и настоятелно изисквам мълчание. Никакви разговори, никакви обсъждания… Само това ми липсваше – да почнат да обменят впечатления и да си създават дооформени от други мнения…
Фоайето е хубаво място. Ако беше в някой хотел, а не в нормално българско училище. Обстановката нито подхожда за средата, нито на децата… Но пък струва немалко пари…
- Хубаво е тук… - казвам на станалата насреща ми госпожа – От общината ли е?
- Как пък не… - отговаря ми тя леко троснато – От една фондация. Дадоха пари, обзаведоха ни, да се радват децата…
- Абе, да им бяха направили една спортна площадка… - говоря, докато учтиво й соча към директорския кабинет – щото тая…
Госпожата настръхва:
- Какво тая? Имаме баскетболно игрище, има врати за футбол и хандбал, има трап за скокове…
Действам като стопанин. Отварям вратата на секретарската стая, каня я вътре. Тя малко се засуетява. Типична психология на подчинен – не смее без разрешение на шефа си да влезе…
Отварям шкафа, в който е скрита мивка. Вземам няколко стъклени чаши, измивам ги внимателно и не спирам да говоря:
- Имате. Но всичко е залято с бетон. И колко ли ожулени колене и лакти превързва лекарката ви след часа…
На вратата се чука. Полицаят носи найлонова торбичка с минерална вода – в малки бутилки...Благодаря му и внасям подноса и торбичката в кабинета на директора...
Госпожата не иска да затваря темата:
- Вие виждали ли сте други училища? Нямат нищо подобно, а ние… Колко пари сме хвърлили, колко труд…
- Добре, добре… Да видим сега – разкажете какво знаете за случая…
Помощник директорката е все още настръхнала, но сяда на един канцеларски стол. От тия – модерните. Метални форми, меки облегалка и седалка…
Аз се настанявам на директорското място…
- Ще ни извините пред шефа си, но това е най-удобното място за разследването. Няма да има поражения, не се безпокойте…
Маринова е наистина обезпокоена – колкото и странно да е. В училището й има труп, не знае още има ли и убиец, но се тревожи за кабинета. И то най-вече за реакцията на началството…
- Е? – казвам аз и вадя блокнота…
20,45 – 21,00 часа
Разказът й не е въодушевяващ…
Била тази вечер дежурна. Работата й се състои в изпращане на дневната смяна между 18,40 и 19,20 часа… Както и в контрол над лелките, които са започнали почистването на стаите и коридорите…
Отбелязвам си наум – персоналът! Жените са били или в коридорите, или в стаите с отворени врати. А в празното училище се чува, добре се чува… Пък се и вижда. Много често точно това, което някой иска да скрие…
Маринова излизала веднъж – изпушила цигара заедно с вечерните. Нищо чудно – това са възрастни хора, не са като малките, с тях има и какво да си поговори… Били трима учители – тя, някоя си Аня Атанасова, преподаваща по английски, плюс физика Петко Христов... След третия час, нейде в 19,20 било…
Втората цигара изпушила тук. Да, да – забранено е, но директорът е яростен пушач, пуши дори през деня…
Така е – аз не съм пушач и усещам сладникавия тежък аромат, облял стаята…
Сещам се за идеята си. Вадя едната бутилчица, сипвам вода в стъклена чаша, посочвам я:
- Заповядайте! Че ще има да говорим...
Тя елегантно я взема, пийва малко, продължава разказа си... Минала през кабинетите, проверила присъствието…
Нещо особено?
Нищо… Пак имало доста отсъстващи, пак… Абе, вечерно училище – предполага, че разбирам…
- По какъв път минахте?
Както обикновено – тръгнала по източното стълбище, после по третия етаж, където са стаите на вечерниците, слязла по западното стълбище…
- Нещо необичайно или интересно?
Нееее… Както при всяко дежурство – жените чистят, в коридорите празно, само като излязла от десети клас видяла закъснял Мирон от девети, заедно влезли в стаята им. Идвал от работа – нищо ново. Всяка вечер все някой пристигал след шест и половина, та дори за последния час. Нали разбирам – работодателите невинаги са съгласни да пускат хората за първия час – още в пет часа…
Абе, разбирам… И не ми е това работата. Но си отбелязвам да видя тоя Мирон. Може да е забелязал нещо…
После надникнала в кабинета, където била англичанката, срещнала физика, проверила работата на персонала...
Сещам се за друго…
- Забравих да ви попитам. Колегата ми тръгна да ви търси за ключа, оня – от мазата. Нали има една желязна врата…
- Да, да – сеща се тя – Той дойде и ме пита. Но аз такъв ключ нямам и го изпратих да се обади на домакинката. Рита живее далеч, но след работа обикновено е при дъщеря си, помага й за момичетата. А тя е отсреща – и сочи към нашия блок…
Дано тая Рита да е наистина там… Иначе трябва да пращам Киров с колата да я търси… Обаче… Да има помещение и да няма ключ за него? Училището е голямо, над хиляда ученици знам, че са в него, помещенията със сигурност не стигат… А и там е удобно – може склад да е…
- Какво има зад тая врата? – питам внезапно…
Маринова трепва и се замисля. После се сеща:
- Имало е сладкарница едно време. После построиха онова заведение в двора и я закриха…
- И вие не го използвате?
- Пълно е. Стари маси, има дори чинове… Не ни дават да ги бракуваме, общината се разправя с тях, нейна собственост са. И си стоят така заключени. Още като дойдох тук преди пет години, все заключено си стоеше…
- Значи сте надничали… Кой ви отвори…
Маринова леко е смутена, не може да си спомни. Сетне светва с очи:
- Дърводелецът Кольо държеше ключа. Там имаше разни инструменти, защото работилничката му е малка…
Сега пък Кольо…
- И къде е той сега?
- О, той се пенсионира почти веднага след идването ми. Скара се с директора и… Нямаме вече работилница… Впрочем, стои си помещението, но няма дърводелец. Общите работници – те са двама, оправят туй-онуй, но не е като при него. Кольо не само ремонтираше – даже от разни стари материали правеше шкафчета, лавици…
Ясно – Кольо отдавна го няма, бившата сладкарница е затрупана с вехтории… Но защо мъртвият е извлечен от нея? Къде е бил? И кой държи ключа? Или ключовете са повече? Няма начин да е само един – подобни учреждения имат винаги действащ и резервен ключ…
Вратата се отваря и на прага се появява импозантен, петдесетинагодишен мъж с гола глава. В костюм, с чанта в ръка. От ония, дето едно време се смятаха за много шик, а сега обират пепеляка по таваните. Но трябва да му се признае – чантата е новичка, подхожда му, придава бюрократична тежест…
Няма нужда Маринова да става – познавам кой е…
- Заповядайте, господин Григоров, заповядайте… Извинете, но се наложи да заема кабинета ви… Ще прощавате, обаче…
Не изглежда от прощаващите. Но и от смелчаците не е. Да види в кабинета си полицай – не всеки директор на нещо си би приел с радост…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados