21,00 – 21,30 часа

Григоров се оглежда. Мястото му е заето. А и аз не мърдам от него. Нека от началото да се разбере кой какъв е. И да стигне до съзнанието му, че е не само гост в собствения кабинет, а и разпитван при разследващия. Свидетел, заподозрян – но не е шеф...

Всъщност, заподозрян не е. Поне – не още... Да не се изсилвам. И да поговоря с него...

- Госпожо Маринова, благодаря за информацията. Ще поговорим с господин Григоров, а вие през това време вижте дали все пак няма да откриете ключа за сладкарницата...

Григоров се понадига:

-  Сладкарницата?

-  По всяка вероятност, пазачът е убит там. И някой – може би убиецът, е отключил, а после заключил. Само че ключът го няма. И госпожа Маринова се оказва, че няма понятие накъде да е...

-   Маринова, не е ли в кутията? – пита Григоров, а аз вътрешно се подсмихвам на наивния опит да отклони темата...

-  Вървете, госпожо, вървете... – посочвам като домакин вратата – Ние имаме беседа тук...

Маринова излиза – някак си се изплъзва по змийски през полуотворената врата. Гърбом към директора се навеждам, вземам чашата ѝ за горния и долния край, пак така гърбом към него, я поставям първа върху шкафчето до вратата... После отварям друга бутилчица, наливам чашата и я соча дружелюбно на Григоров:

 -  Заповядайте! Извинете, че ви черпя във вашия кабинет, но трябва да работим, да разговаряме, а така на сухо...

Григоров се чуди какво да прави и вади цигара...

-  Извинете, - казвам – но нали тук не се пуши? Пък и аз не съм пушач, дори ме заболява глава от дима...

Той връща цигарата в кутията и взема чашата. Поглеждам в блокнота, разчитам с труд собствените драскулки...

-  Как ще характеризирате охранителя? – питам внезапно и го поглеждам...

Изненадан е. Но се съвзема бързо и започва да отговаря като отличник:

-  Почти не го познавам. Ние имаме договор с фирмата, тя ни предоставя охранителите, контролира ги, грижи се да няма отсъстващи, в случай на нужда заменя болния...

Мълча, гледам внимателно, следя как лицето му бързо застива в позата „Началник дава ценни указания”...

-  Стефанов беше на работа тук и миналата година. Доволен съм, в общи линии...

„В общи линии”... Оставя си вратичка за допълнения – „но понякога”, „обаче...”, „сам разбирате...” Опитен бюрократ, овладял изкуството на нищонеказването...

-  Женен ли е, къде живее, някакви заболявания, нещо  особености на характера?

Григоров дори не се замисля.

-  Женен е май, веднъж го чакаше една жена - каза, че е съпругата му... За заболяванията грижата е на фирмата, тя се занимава с битовите подробности – включително профилактичните прегледи. А характерът му не познавам. Мен ме интересува как се отнася с децата, допуска ли външни хора безразборно, през междучасията излиза ли на двора, за да не позволи произшествия...

Като на тест – точно и само по въпроса. Труден за разговорка...

- Навън имаше много кутии и кашони. Предполагам, че някъде там е бил скрит убиецът. Какво съдържат?

Григоров се стяга... Оппа! Това е интересно...

-  Пристигна поръчка нови мебели. Маси и столове за малката секция. Ще сменим интериора на четири кабинета...

-  Богати сте... В наше село училището има едни стари чинове...

И той, както Маринова, гордо изправя глава...

-  Защото не знаят как да работят. Ето – ние намерихме фондация, осигурихме средства, те ни закупиха мебелировката и сега ще я монтират. А следващата седмица тържествено ще открием модернизираните кабинети...

-  А днес – как мина денят ви? Така – от обяд насам?

Григоров ме поглежда с недоумение...

-  Тук бях... От осем сутринта съм тук. Много работа – все на парче. Дори проверявах бележниците на шести клас, направих протокол за проверката, извиках класните,  поговорихме...

-  А след пет часа?

-  Към пет огладнях и Маринова прати някого да ми купи кифла... После си тръгнах. Не съм поглеждал часовника, но в коридора ме застигнаха излизащите ученици. Значи трябва да е било 18,20 часа, ние по звънеца се движим... Отидох до колата, поговорих със счетоводителката – искаше да обсъдим едно платежно, решихме да го оставим за утре, качих се, сетне по „Любен Каравелов” – и право у дома... Та допреди малко, когато Маринова ми се обади да дойда...

И това е интересно...

-  Не сте ли разговаряли с някого – по пътя, по телефона?

-  Тая вечер беше много спокойна. И у нас нямаше никого, и телефонът мълча. Обикновено звънят през пет минути, но сега... Не, не съм разговарял...

Поклатих глава... Алиби? Без свидетели? Поне един да беше му се обадил... Но пък мотив няма, мотив... И е директор... Ако има нужда, ще намери десетки начини да отстрани охранителя – защо да го убива...

Засега реших да преместя Григоров в графа „Вероятни, но не чак дотам”. При Маринова... И, може би, вечерниците...

Оставям Григоров във фоайето на втория етаж, връщам се в кабинета и внимателно увивам двете чаши в намерената хартия за документи. После ги прибирам в неизвестно защо поставената върху перваза на прозореца кутия. Ще послужи, после ще се оправяме...

А сетне отивам до учителската стая, където Здравчев разговаря с учениците от вечерното...

Но зад гърба ми се чува глас. Киров. Върви пред едричка, изрусена жена на почтена възраст. Тя държи стара голяма халка, на която висят поне двайсетина ключа...

Аха...

Махвам му да изчака – сетне ще слезем долу, и влизам при Здравчев...

21,30 – 22,00 часа

В голямата учителска стая Здравчев разговаря със слаба, ниска девойка – нейде 19 – 20 годишна. Не бъка от акъл, както казваше баба ми, но това е отвън. А що за човек е... Все някой ще разбере... Или е разбрал...

Още в началото ми става ясно, че е разбрал и е отлетял...

-  Ти ли си началникът? – почва ме тя от прага – Кога ще мога да се прибера? Какво ме интересува някакъв нещастник, дето го убили? Ми да е станал милионер и нямаше да е тъй... Казах на твоя човек – дойдох навреме, не пуша, не съм излизала от стаята...

Тъй, тъй, тъй... И близки станахме – на „ти” сме вече... Явно първият ми поглед е много точен...

-   Вие работите като... – питам учтиво, леко натъртвайки на „вие”. Но, ако си мисля, че това ще ѝ направи впечатление...

Момичето става:

-  В мебелната съм, лакировчица. И съм от седем заранта сред отровите, а сега минава девет...

-  Да, виждам, че не сте нещастница като мъртвия – не се сдържам. Но това е все едно да целиш слон със сачми или на хамалин английски вицове да разправяш...

-  Не съм! И хич не ме интересува...

Обръщам се към Здравчев:

-   Ами закарай госпожицата в управлението, осигурете ѝ самостоятелна килия, ще я разпитаме, когато свършим тук. Да ѝ се сервира вечеря...

Оная бързо се сепва:

-  Каква килия? Каква вечеря? Питайте тук... Не искам да ме водите никъде...

-  Разбирате ли – обяснявам гладко и ясно, както неведнъж досега – Не желаете да разговаряме, трябва да действаме по закона. Следовател, разпит, съответно ще ви дадем документ къде сте била, ще ви извиним пред работодателя, ако утре сте задържана...

Момата усеща, че нещата не са по нейната представа и спихва като спукан балон:

-  Няма нужда... Питайте, на ваше разположение съм... И... Ако може – не искам никакво управление...

-  Кого видяхте по коридорите при пристигането си? – кова аз желязото... А то цвърчи:

-  Аз пристигам първа. Таман, когато бие звънецът за излизане от час. И видях много деца. Имаше и учители, но не ги познавам...

-   Как разбрахте, че са учители?

-  То си личи... Често виждаме родители тук – нали са елитно училище, родителите са все важни, все недоволни от даскалите, та идват да ги убедят колко са умни децата им... А учителите си личат. Дрехите, лицата леко мъгляви, гледат и май не виждат... Имаше и една лелка на етажа. Дребна, по-малка и от мен. Седеше в ъгъла на един стол и се караше на едни момченца, че гонеха момичетата...

-  После?

-  В кабинета нямаше никого. Мина по едно време заместник-директорката. Тая, чернокосата. Надникна, каза „Добър вечер!”, попита при кого имаме и тръгна надолу...

-  А сетне?

-  Дойде учителката. Английски имахме. Бяхме само аз и тя, но почна да ми предава. После пристигнаха Къна, Радостин, Мишо, Еркан... Не помня кой още, но станахме осем човека. Аз двама даже не ги познавам – сега ги видях...

-   Вие отсъствате ли?

-   Нали ви казах – аз съм редовно на училище. Те за пръв път дойдоха...

Кимнах на Здравчев – интересно, кои бяха тия двама нови? И то в края на учебната година пристигащи…  Той ме разбра и излезе...

-   Вече мога ли да си ходя? Другите си тръгнаха...

-   Да, май можете... А охраната видяхте ли на идване?

-  Той е нощна смяна, те пристигат към седем. Другият беше, старият. А тоя го видях след втория час...

-   Кога?

-   След втория час... Значи – в шест и половина. Учениците тъкмо бяха излезли. И нашите бяха на пушене. Аз не излизах, нали ви казах... Но надникнах да видя къде са, защото господинът по философия попита за тях. И видях охраната да отива към онова стълбище – посочи наляво...

-    Западното?

-     Ами така е, май... Да, да – слънцето се виждаше все още натам...

- Някой друг имаше ли?

Тя се замисля...

-    А, госпожата по английски беше почти до стълбището, после слезе надолу. Сигурно да пуши...

-    Пазачът бързаше ли?

-    Не, вървеше си нормално. Даже спря при 315 кабинет, приказва си нещо с лелката…

-    Видяхте ли я?

-    Не, не – той беше спрял до вратата, тя беше вътре. Ама с кого друг ще приказва по това време...

Отварям вратата и я изпращам. А Здравчев вече идва откъм фоайето...

-    Някакви братя Пашови били. Сега помощник-директорката отиде да донесе документите им. Не помни имената, но имала свидетелствата им за завършен клас...

Кимвам към Киров, който ме чака във фоайето заедно с домакинката.

-   Отиваме в мазето. Здравчев, виж какви са тия братя, вземи твоята кола, нека дойде и служебната, та ги докарайте. Но – да не са заедно... макар че вече е късно да ги делим...

22,00 – 22,30 часа.

Жената бърза пред нас – ситни, ситни, защото е по чехли. Нямала е време да се преобуе, Киров набързо я е взел от дома на дъщеря ѝ. Важното е, че е взела връзката с ключовете – както обяснява, стари, от едно време. И ни сочи големичкия секретен ключ, каквито вече не произвеждат...

-  Ма как не са намерили другия? – чуди се тя  – Всички ключове стоят в една голяма кутия в моята стая. Има и дубликати в секретарската. Там също трябва да има...

Не я прекъсвам, не ѝ обяснявам, че няма – вече сме проверили. Или по-скоро – казаха ни, че няма. Вездесъщата помощничка е търсила. Поне според нея...

Полицаят е застанал до вратата, но вижда добре стълбището надолу. Посочвам му и тримата слизаме. Домакинката тръсва халката, избира по някакви известни само ней знаци ключа и отваря. Протяжно скърцане, сипкав шум... Насочвам фенерчето. Наистина – пълно със стари училищни мебели. И само три-четири квадрата празно място отпред, свиващо се в тясно коридорче към тъмното...

-  Нещо лампа има ли? – питам домакинката, а тя сочи до вратата. Завъртам стария ключ и нейде в купа дървении блесва крушка.

Сега мога да се ориентирам...

Не влизаме с Киров. Подпрели сме се на желязната рамка /експертите вече са взели отпечатъците/ и оглеждаме. Капката кръв зърваме почти едновременно – върху дъска от стар чин. Той вади телефона. Налага се експертите да се върнат. Тук са се развили някои събития – по всяка вероятност и убийството...

Провиквам се към партера и един полицай затрополява по стълбите. Инструктирам го, оставям го на пост, а ние се връщаме горе...

-  Благодаря ви – казвам на домакинката – И извинете за безпокойството. Може да се прибирате. Но, ако ви е удобно – останете тая нощ при дъщеря си. Не зная, има вероятност пак да ви извикаме...

-  Но аз нищо не съм видяла, в пет часа си тръгнах... – смутена е женичката...

-  За всеки случай... – повтарям и махвам с ръка на полицая. Да я пусне...

Киров ме поглежда – вече можем да си говорим спокойно, сами сме...

- Беседвах малко с жените. Нищо не са видели, ни чули. Всяка си има етаж, чисти стаите поред. Вярно, оставят вратата отворена, но отвътре не се вижда кой минава… Само леля Пена, която е на третия етаж, твърди, че Стефанов надникнал при нея, попитал как е, пожелал ѝ бързо да свърши… А преди него – точно преди него – по коридора минала учителката Атанасова. Оная, по английски. Леля Пена тъкмо бършела бюрото, та я зърнала. Бързала, както вика лелята: развяла полата… И след нея дошъл Стефанов. Както ти казах – поговорили. Той явно не бързал за никъде… Други не са минавали…

- Тъй, тъй, тъй… Забъркват се нещата… Ще има тая нощ да работим…

Киров вперва поглед в мен:

-   Ти да не си решил за два часа да хванеш убиеца?

-   Че колко му е? – смея се – Имаме класическо затворено помещение. В училището са били трийсетина души - някои разпитахме, други ще намерим, убиецът почти сигурно е сред тях. Не вярвам неизвестен да е имал зъб на Стефанов и да е дошъл специално тук, за да го убие...

Киров свива рамене...

-    Виж сега – ставам сериозен – Здравчев ще докара двама братя. Разпитайте ги, разберете защо са си тръгнали така рано още в първия им учебен ден. Вечерниците ги пускам – но със заръката да са на адрес, защото може всеки момент да ни потрябват. Не съм разговарял с учителите по английски и физика, смятам да го направя след малко...

-   Къде отиваш? – поглежда той въпросително.

-   Абе, върти ми се една идея... Ще взема колата и ще отида да поразпитам съседите на директора – не може никой да не го е видял, когато се прибира..

-  Подозираш ли го нещо?

-  Не... Нали ти казах – идея... Отчасти свързана с тая вечер. Той нека чака – докато дойда...

Киров тръгва по стълбището. Това западно стълбище... Нещо ми подсказва... Но не мога да го формулирам...