26 nov 2014, 22:17

Нощни Влакове

  Prosa » Relatos
1K 0 0
2 мин за четене

Вторник вечер. Края на август. 

Пътувам с почти празен влак, слушалките са забити в ушите ми, а погледа ми - в прозореца, през който съзерцавам отсрещния нощен пейзаж. Тъкмо си мисля, че това ще е поредното безинтересно пътуване, когато изведнъж вляво от мен се настаняват момче и момиче. От километри си личеше, че са влюбена двойка и точно заради това си казах на ум, че ако нямаше хора наоколо, със сигурност щяха да правят див секс на момента. Макар че, тъй като се замисля, има и други свободни места, има и тоалетна, защо не отидоха там, а се натресоха точно до мен?!? 

Както и да е, не след дълго спирам да търся отговора на този тъй екзистенциален въпрос. Адски кофти ми е обаче когато виждам двама влюбени. И особено, когато същите тия двама влюбени са в непосредствена близост до мен. От време на време и момчето, и момичето ме поглеждат, навярно чудейки се ''К'во пише тоя?'' А ироничното е, че в момента пиша за тях. И двамата изглеждат щастливи, закачат се, смеят се, докосват се, целуват се...

Питам се обаче, дали тяхното щастие ще продължи дълго? Ако трябва да съдя по физиономията на момчето - едва ли. Та тоя има вид на пълен тъпанар, типичен жизнерадостен примитив. Момичето изглежда с една идея по-интелигентно, но и в нейния поглед може да се забележи същата безгрижност, която притежава и партньора й. Навярно тя е с него, заради сходството в характерите им, но също така и заради това, че той може би има пари, кола и общо взето останалите материални неща, които са необходими на един човек в днешно време. 

С периферното си зрение виждам, че двамата отново се прегръщат и се целуват. Иде ми да повърна. Или да се разплача. А може би и двете, не знам. След известно време влакът достига крайната си точка, а аз, двете влюбени гълъбчета и още няколко души слизаме от него, но само за да го сменим с друг. Виждайки накъде отиват момчето и момичето, аз автоматично се насочвам възможно най-далеч от тях, по простата причина, че нямам нито силите, нито желанието, нито нуждата да продължавам да бъда свидетел на тяхната "идилия".

Това, което е същественото в този иначе, непретенциозен разказ, вече е написано. Не ми остава нищо друго освен да си отдъхна, да извадя отново пишещата машина (или по-скоро лаптопа) и да се заловя със следващата си творба... която се надявам да има щастлив край.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Напълно Непознат Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Хрумна й на шапката 🇧🇬

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...