Ах, тази златна есен. Не, не говоря за бисквитите от Бай Тошово време, а за тъжната и потискаща жълта ноемврийска есен. Тротоарите са покрити с нападали листа, а дърветата започват да се "оголват" и малко по малко да губят скъпоценните си листа. Денят малко по малко се смалява и времето става все по-студено и по-студено. Хората са измръзнали и гледат лошо. Въобще тъжна картинка. Идеален момент да ти се развали колата. Това си мислеше и Мишо, докато обикаляше пеша по софийските улици. Старата Калибра му беше служила вярно дълго време. Но напоследък само се разваляше. Е, не чак колкото италианска кола, но все пак доста честичко си беше в сервиза на бат Гошо монтьорчето. А колко мацки беше забил Мишо благодарение на тунингованата си бегачка... само той си знаеше. Пък и как нямаше да забива. Все пак на задницата ù имаше надпис Ремус, а отпред и отзад номерът на колата се осветяваше със сини (коледни) лампички. А т'ва си беше супер вървежно сред турбо-мега-поп-фолк женското общество, толкова вървежно, че чак пернишките голфъри въздишаха по популярността на Мишовата Калибра, която си беше извоювала статута на кола-пичеловка. Но горкото опелче вече беше на 300 000-я си километър и съвсем скоро щеше да предаде богу дух. Поредната повреда беше налице и на Мишо му се налагаше отново да обикаля пеша, което той предпочиташе пред възможността да използва градския транспорт. Все пак той е за бедняците, селяните, метълите, циганите и всякакви други нисши класи на обществото. Дори наркоманите не се движеха с градския транспорт. За Мишо беше крайно обидно да използва тази приумица на съвременното общество и затова той се качваше на автобус/трамвай/тролей само в изключително краен случай, а когато това се случваше, той се чувстваше изключително погнусен и отвратен (от мръсотията, от навалицата, от себе си, от държавата, от Бог, от Бойко Борисов, дори от Азис). И така, пешачката, Мишо след краткото си посещение в Мола (баш баш Мола - този на Стамболийски) се беше запътил към Витошка и уверено крачеше по бул. Александър Стамболийски.

Кратко лирическо отклонение - сори за пичовете (и пичките), които не са от София, и четат настоящата история. Ако някой въобще чете моите писания, то трябва да се примири с факта, че голяма част от историите за Мишо (да не кажа всичките) се случват в столицата / Софията / Шопия или както там я наричате.

До къде бяхме стигнали? А, да, вярно, Мишо се беше запътил към Витошка и стигна до едно малко паркче срещу Син Сити. Простете невежеството ми, че не знам кой е този парк и какъв е този паметник, но все пак съм провинциално дете (демек селянин) и не съм много добре запознат с географията на нашата любима столица. И така, Майкъл Иванов вече беше преполовил паркчето (или по-скоро градинката, парк е доста силна дума и напомня за онзи кореец-покемон от Манчестър Юнайтед). И както си вървеше по тротоара, нещо странно се случи. Едно листо падна и удари Мишо по голямата (но иначе доста празна) глава. Младият левент започна да сипе ругатни на сексуална тематика, споменавайки майките на листото, дървото, градинката, света и най-вече на комунистите (те за виновни за всичко, мамка им). И тогава Мишо вдигна глава и стана свидетел на една от най-красивите гледки в живота си. Стотици листа, под влиянието на духащия ветрец, се бяха откъснали и падаха бавно като топъл дъжд върху главите на няколкото заблудени хорица, седнали на пейките в парка. Времето сякаш беше спряло. Нещо в Мишо се пречупи... сърцето му трепна и той усети някакво непреодолимо чувство на благоговение, каквото никога не беше усещал през живота си. Нищо нямаше значение, нито развалената Калибра, нито липсата на сериозно количество банкноти в джоба, нито дори "Стъклен дом". Единственото, което беше от значение, беше красотата. И то не на танцьорките от Ориент 33, а на природата, на малките неща, на света около нас. Нямаше проблеми, всичко беше на заден план. Като по нечия команда Майкъл се изстреля към най-близката пейка и седна. Седна и затвори очи. И бавно си пое въздух. Боже, как може животът да е толкова прекрасен, а ние да не можем да го оценим по време на краткото си съществувание. На Мишо му се струваше, че този момент продължи цяла вечност. Просто не му се искаше да отваря очи, не му се искаше да се връща към истинския свят. Искаше му се да остане на тази пейка завинаги... Но не остана... за съжаление...

 Внезапно се разнесоха странни звуци: "Веднъж, да те бях ранила, но неее, нямам тази силааа" прозвуча известният рефрен на фолкаджийката Джена, придружен от ориенталски турбо чалга ритми. Звънеше телефон. След кратко недоумение Мишо осъзна, че това беше неговият телефон. Погледна дисплея и видя надписа "Боро". Неговият брат по съдба, оръжие и пръв приятел Боро Танцьоро го търсеше:
– Мики, какво става, бате, къде, бате, се губиш по дяволите, бате? - Освен че беше невероятно добър танцьор (предимно в стила на кючеците), както си личеше и от прякора му, Боро беше един от малкото хора на тази планета, които имаха уникалната дарба да изговарят по (минимум) 27 пъти в минута думата "бате". – Хайде бе, бате, от пол'вин час, бате, те чакам на тоя студ, бате.
Моментът на благоговение, на който Мишо се беше отдал, беше безвъзвратно изгубен. Трябваше да побърза за срещата си с Боро. Все пак щяха да ходят с някакви мацки на кафе. "Замалко да прецакам срещата с мацките" помисли си Мишо. И то заради някакви глупави листа... Майкъл Иванов стана от пейката и изсъска "Къш, циба от тука!" на рошавия пумияр, който се беше заровил в купчината листа и спеше сладко сладко. Мишо се затича към мястото на срещата си с Боро, който междувременно беше започнал сериозна дискусия с двете мацки на тема естетичните качества на новия видеоклип на Емануела и Джордан (Боже, какви имена имат фолк певците само!).

Кафето протече доста скучно. Боро разказваше за поредните си пиянски подвизи в Студентски град на мацките, които слушаха с повишено внимание. Но Мишо не се включваше в разговора с обичайните си подметки "Ама как се отрЕза тогава, бате", а гледаше навън замислено. Определено му трябваше нова кола. Заради развалената Калибра и някакви падащи листа щеше да изпусне (иначе толкова скучното) кафе с две прекрасни създания от женски пол (и тотална липса на задръжки и сиво вещество в черепната кухина). Мишо се прибра замислен вкъщи. И проведе доста сериозен разговор с баща си относно бъдещото си развитие като сваляч и суперзвезда в Ориент 33. "Баща ми, трябва ми нова кола, таа стара таратайка Калибрата за нищо вече не става". На дъртия Иванов му стана лошо. Няколкото хиляди лева, които с мъка бе успял да спести с цел ремонт на жилището, щяха да си заминат. Думата на Мишо бе закон. Трябваше ли му нещо - купуваше се. Семейство Иванови нямаше как да откажат на единственото си чадо.

Минаха се няколко седмици. Калибрата отдавна беше продадена за баснословна сума (с оглед на състоянието, в което се намираше). Мишо и баща му се бяха отправили към Дупница с идеята да задоволят жизненоважната нужда на младия Иванов от нова кола. След няколкочасово обикаляне най-накрая стигнаха до автокъщата на местния тарикат Бат Фильо Бавареца. Бат Фильо носеше този прякор заради афинитета си към определена марка немски автомобили, а именно БМВ. Около 54.5 % от всичките коли, които Бат Фильо внасяше, бяха БееМВе-та. И изненадващо въпреки възрастта си и множеството (в повечето случаи над 200 000) навъртяни километри баварските автомобили се продаваха. При това всичките. И изненадващо как повечето от тези автомобили свършваха смачкани на хармоника в някое дърво / ограда / стълб / канавка. За българина явно фактът, че кара автомобил БМВ означава, че трябва да го кара с поне  120 км/ч (в противен случай е путьо / женчо).
- Виж, сине, избрал съм ти онази червената - каза дъртия Иванов и посочи с ръка в края колоната с коли една червена бегачка.
Мишо изпита душевен оргазъм. Това беше БМВ, при това 3-ка, при това предипредпоследната серия. Майкъл изпита неописуемо щастие. Една детска мечта щеше да се сбъдне - да кара БМВ. Дори когато му купиха играчка сглобяем робот Волтрон (ех, спомени... велико детско филмче) Мишо не изпита такава радост. С това БМВ младият Иванов щеше да бръмчи, да върти гуми, да дрифти, да вози сума ти мацки... Само баварката липсваше на Мишо и той щеше да се превърне в съвършения славяч. Боро Танцьоро и батенцата щяха да се спукват от яд и завист. Мишо бавно се приближи и огледа бегачката. Тъкмо се канеше да отвори вратата и да седне зад волана, когато страшни думи помрачиха настроението му.
- Не тази, синко, нямах предвид БМВ-то, а тази зад нея - изрече без капка жал бащата на Мишо.
Майкъл се почувства все едно камък е паднал върху него. Едва се сдържа да не припадне като се подпря на капака на баварката. Зад БМВ-то се мъдреше едно малко червено Пежо 206. Целият свят на Мишо, всичките му мечти пропаднаха. Как щеше да сваля пияни провинциалистки сега? ! С тази мижава колица ли?! Остави мацките, ами батенцата.... как щяха да се събират в този макет на кола?! Та само седалището на Коце Астиката (известен почитател на бирата както сигурно се досещате) щеше да заеме цялата задна седалка... Но всички тези доводи не влияеха по никакъв начин на стария Иванов. Той отдавна се канеше да купи на Мишо някаква малка колица, та поне за гориво да му дава по-малко пари. Но Майкъл упорито отказваше да се качи в Пежото да го пробва, а за купуване не можеше и да става дума. Но Мишо беше на път да преживее първото си голямо разочарование в живота. А именно - баща му да не се съобрази с мнението му за първи път. В крайна сметка стария Иванов се качи на Пежото, подкара го и остана доста доволен. Излезе от колата и се запъти към офиса на Бат Фильо да оформят документите. Мишо стоеше и гледаше с недоумение. Баща му сигурно се ебаваше с него, това не можеше да бъде истина. Пежото беше всичко друго, но не и кола-пичеловка. "Ще съм късметлия ако с това нещо успея да забия и гимназистка" мислеше си Мишо.

Мина се време. Мишо свикна с Пежото. Все пак гимназистките не бяха чак толкова лош вариант. Проблемът с Коце Астиката беше решен като просто го накараха да възложи дебелия си задник на предната седалка. Но както се казва - от трън, та на глог. В резултат от увеличената маса на дясната част на колата (която почти се беше удвоила след като Коце Астиката седна на седалката до шофьора), центърът на тежестта на автомобила се беше преместил значително върху предна дясна гума и при всеки ляв завой Пежото беше застрашено от преобръщане.

А мацките? Е, Майкъл Иванов си е Майкъл Иванов и на него не му е необходима никаква бегачка, за да сваля турбочалгарки. Все пак който си го може, си го може...