Ново начало

 

- Мразя Нова година! – въздъхнах, облегнат на стената на онзи бар. Вратата беше отворена и отвътре долиташе мелодията на Happy New Year на АББА. Кардам ме погледна, леко повдигнал вежди:

- Защо? За първи път те чувам да казваш подобно нещо.

- Ама си е така! Всяка година е едно и също– гледаме телевизионната програма, изслушваме речта на президента и после започва онова отвратително отброяване... Сякаш няма да посрещнем нещо хубаво, а чакаме да избухне бомба! 3,2,1... Татко пие твърде много шампанско и настоява да играем Дунавско хоро, но едва не се блъскаме в мебелите в маломерния хол. Гръмват фойерверките, които едва-едва виждам от прозореца, кучетата се разлайват... и нищо! Спим до обяд и после всичко тръгва постарому. Преди поне се виждахме с приятелите си, Кар! А сега, когато се върнаха от университета за коледната ваканция, се държат съвсем различно. Или са заети, или пък успяваме да се видим, но нямаме нищо интересно за казване.

- Знам колко ти е неприятно, че групата ни се разпадна, но...

     Стиснах зъби:

- Но какво? Те бяха и твои приятели, а сякаш хич не те е еня!

- Напротив, и аз не исках да става така. Всички ми липсвахте през трите месеца, когато бях в Англия. Осъзнавам обаче, че много приятелства се разпадат след дипломирането. Имаме различни цели и ритъм на живот. Все някак трябва да го приемем!

- Не мислиш ли, че ако едно приятелство е истинско, то няма да се разпадне?

- Всъщност не, аз виждам нещата по друг начин. Всички имахме добри намерения, никой в групата ни не беше използвач. Не просто се разбирахме, но и се подкрепяхме, окуражавахме се взаимно да ставаме по-добри. Затова приятелството ни беше истинско! Хората обаче се променят, не можеш да очакваш от тях да бъдат винаги такива, каквито са били преди години. Не мислиш ли така, Венци?

     Умълчах се. С думите си Кар често успяваше да охлади гнева ми и да ми посочи смисъла на това, което ни се случва. Изведнъж вдигнах глава:

- Да не би да ми казваш, че това може да се случи с всяко приятелство... дори и с нашето?

- С нашето? Не, не вярвам в това. – усмихна се Кар кротко.

     Да, така мислехме в онзи момент. Само да знаехме какво щеше да се случи броени часове след този разговор... но тогава нямаше как да си представим, че всичко ще отиде на кино. Винаги сме били близки като братя, дори първият ни спомен беше общ. И двамата бяхме единствени деца– до момента, когато се роди сестра му Елина. Бяхме на 14 и той се тревожеше как двамата ще се разбират при такава възрастова разлика. Не му беше лесно да свикне с плача ѝ нощем, но се грижеше за нея всеотдайно. Стана най-добрият по-голям брат, когото съм виждал. Измисляше невероятни игри за Елина, защитаваше я, беше неин учител и утешител...

     Кардам беше едно от най-чистосърдечните и мъдри деца, които познавах. Беше винаги готов да протегне ръка за помощ. Двамата с него си приличахме, но в същото време бяхме и доста различни. Кар беше от онези умерени бунтари, които не нарушаваха правилата, а само ги заобикаляха. Предизвикваше системата, без да наранява никого. Моето юношеско непокорство пък приличаше на това на Иван във “ Вчера” – правех неща, които не трябваше, и понякога наистина прекалявах, но накрая се смирих... е, това стана чак след онази Нова година, за която не искам да си мисля. Въпреки че ( а може би именно защото) този спомен ме изпълва с ужас, постоянно го превъртам в ума си. За да избягам от него, сега отново се връщам към моментите, когато бяхме щастливи.

     В малките класове веднъж видях Кардам с книга в ръка и той успя с ловки, но сдържани похвали за творбата да ме убеди да я прочета. През онова лято ми препоръча много стихотворения и разкази. Обзалагахме се кой ще ги прочете първи. Отне ми доста време да осъзная, че това бяха книгите от задължителната литература. Кар се беше възползвал от състезателния ми дух. Когато разкрих хитростта му и се ядосах, той само се усмихна:

- Това ще ти помогне, когато започне новата учебна година. Ще ти бъде по-лесно в час, когато вече си чел книгите, за които ще говорим. А и ти харесаха, нали?

- Да, повечето... но не е в това въпросът! Виж, Кардаме, нямам нищо против литературата. Просто предпочитам самият аз да преживявам приключения, отколкото да чета за чужди пътешествия!

- Добре, прави и двете! Книгите ще ти дадат полезни идеи.

      В края на 12. клас пък домъкна в училище огромна дъска за шах. Изумен, аз го гледах как я вади от празната си от учебници раница и едва успях да пророня:

- Ама защо си я донесъл?

- Вече почти не караме часове, та няма лошо да поиграем шах.

- Можеше да вземеш карти като всички останали!

- Всеки може да цъка свара на задния чин. – поклати Кар глава. – Пет години ги гледах как играят в ъгъла на класната стая, а учителите си затваряха очите. Все омръзва в някакъв момент. Да играеш шах, според мен е по-забавно!

     Е, за мен не беше. Изнервях се, докато го чаках да реши коя фигура да премести и накъде. Той пък успяваше да ме победи благодарение на своите премерени ходове и умели предвиждания. Тогава аз се амбицирах и започвах да се старая, за да не загубя следващите игри…

   Изведнъж на прозореца на колата се почуква. Стреснат, вдигам поглед и виждам отвън бабата на Кардам. Тя ме изчаква да спусна стъклото и ме пита:

- Дошъл си да видиш Кар, нали?

- Да.

- Тогава защо си паркирал тук, а не излизаш?

    Отварям уста да отвърна, но не казвам нищо. Нямах сили да отида до къщата, вместо това спрях на края на селото и започнах да прехвърлям в ума си сцени от миналото. Какво очаквах да стане?

- Хайде, ела! – помахва ми възрастната жена. – Той отдавна те чака. Трябваше да уточниш на кой ден ще дойдеш.

- Как така ме очаква? Не сме говорили от миналата година. – сбърчвам чело.

- Написа го в писмото си. Не помниш ли?

     Разбира се, че не съм забравил. Написах онова писмо, защото имаше хиляди неща, които исках да споделя с Кар. През месеците, които прекарах в Норвегия, му се обадих няколко пъти и баба му вдигаше телефона. Тогава едва успявах да изфъфля:

- В-венцислав се обажда. Може ли да ми дадете Кар... дам?

    Тя веднага се досещаше, че съм прекалил с алкохола, отказваше ми и затваряше телефона. Не я винях, сам не знаех защо пия. За да се накажа, за да притъпя болезненото чувство за вина? А може би просто защото, когато бях трезвен, нямах смелостта да се обадя на Кардам? Мислех, че нямам право да говоря с него. Не издържах и написах писмото, но се разколебах и се отказах да го пратя. Хвърлих го в боклука, но сигурно вуйчо го беше извадил и занесъл в пощата. И двамата с вуйна бяха такива– уж ме гледаха сърдито, щом се върнех някоя вечер, вързал кънките, но в погледите им искреше тъга. Не говореха за това, но виждах, че ме съжаляват. Родителите ми ме бяха изпратили при тях в Норвегия, за да сменя обстановката и да работя. Искаха да върша нещо, вместо само да се затварям в стаята си и да спя. Понякога с вуйчо и вуйна отивахме някъде с колата, уж на почивка. Гледките отвън се сменяха и аз впивах поглед в природата наоколо, но не ѝ обръщах внимание. Мислех за миналото, което не можех да променя. Ти да видиш, явно и аз съм бил сантиментален! Някои хора мислят, че ако достатъчно дълго си далеч от човек, с когото си бил близък, ще забравиш за него. Аз обаче не можех просто да зачеркна най-добрия си приятел от живота си. Все още ми липсват съветите, шегите, историите, идеите на Кардам. Иска ми се той пак да ми разказва за мечтите и целите си и аз да му помагам да ги постигне. Често си говоря с него наум и трябва да го видя, въпреки че може би нямам право на това…

    Възрастната жена ме въвежда в двора. Къщата е малко по-различна, отколкото беше през летата, когато с Кардам бяхме деца. Тогава той отиваше там на гости за две седмици и аз молех родителите си да ме заведат при него, за да си играем. Затова пък мястото е същото, каквато беше при последното ми идване преди година. Цветята са цъфнали, но въздухът е хладен, като че ли зимата още не си е отишла.

    На пейка под едно дърво, потънал в сянка, е седнал Кардам. Той чува стъпките ни и се обръща към нас. Изтръпвам, когато виждам очите му. Ужасих се, когато го видях такъв сутринта на първи януари миналата година. Щом ни пуснаха в болничната му стая, сестричката му плачеше, а родителите му бяха пребледнели и сякаш не можеха да повярват какво се е случило. Тогава за първи път в живота си видях очите на слепец– слепец, който само няколко часа по-рано имаше отлично зрение и мечтаеше да стане инженер, може би и да преподава. Заради мен всичко пропадна. Изживявах криза на излизането от юношеството и си мислех, че ще се справя с проблемите си, ако избягам от тях. Искаше ми се да направя нещо глупаво– нещо, което да ме разсее. Отначало Кардам не беше съгласен да гърмим пиратки, но накрая се съгласи. Мисля, че прозря истинската причина за спонтанното ми желание. Но идеята, вината бяха мои! Не му казах да се отдалечи достатъчно и след като в началото нищо не се обърка, бдителността ми бе приспана. Заради моята небрежност той изгуби зрението си!

   Сега, когато виждам Кардам отново, сякаш всичко се повтаря пред очите ми. Ушите ми още оттогава са заглъхнали. Гореща тревога се разлива из тялото ми.

- Кар... – едва успявам да промълвя. Той изпъва гръб и рязко става:

- Здравей!

- Здравей! – повтарям глухо аз. Прегръщаме се и Кардам отново се отпуска на пейката, а аз сядам до него. – Как си?

- Здрав съм, но дните се нижат бавно. А после, щом се обърна назад, изведнъж установявам, че е минало много време и...

   “... и сякаш нищо не се е променило”, довършвам аз мислено. Поне аз сякаш съм същият, престоят ми в чужбина не промени нищо. Когато с Кар се видяхме за последно преди година, не знаехме какво да си кажем. Тогава той вече беше прекъснал следването си и се прибра у дома при родителите си и Елина. Отивах да го видя, но не бях добре дошъл. Майка му и баща му ме гледаха неприязнено. Кардам пък на пръв поглед не бе изгубил невероятното си спокойствие. Говореше малко, но изглеждаше така, като че ли още имаше усещане за опора. Само очите му– тези неестествени, така променени очи – му придаваха вид на човек, потънал в скръб и почти свикнал с нея. Носех на Кар храна, но той ядеше без охота. Накрая, не знаейки как да го извадят от летаргията, родителите му го изпратиха при баба му и дядо му. Посетих го там веднъж и тогава осъзнах, че беше заключил сърцето си за всички. Той ми каза, че ми е простил, но аз не му повярвах. Разбирах неприветливите погледи на родителите му. Аз бях попарил мечтите на сина им заради глупавия страх на прага на двайсетата си година. Аз го погубих!

    Не мразех Нова година, както бях казал на Кардам. Всъщност се страхувах от бъдещето. Оценките ми бяха посредствени, но със сигурност можех да вляза все в някой университет. Не кандидатствах, защото не мислех, че там ще е моето място. Страхувах се да не се окажа неспособен, бездарен. Намерих си работа и гледах как приятелите ми си заминават един по един. Като че ли бях останал късно вечерта на някоя малка гара далеч от града и изпращах с поглед последния влак. Винаги се бях стремял да живея на макс. Исках да обиколя света, но тогава започнах да се притеснявам, че никога няма да събера достатъчно пари за това. Изведнъж осъзнах, че като изключим тази мъглява мечта да пътувам, не знаех какво ще правя след години. Винаги ли щях да работя на едно и също място? Тази перспектива изобщо не ме вдъхновяваше. Струваше ми се, че връстниците и приятелите ми знаеха какво искат от живота. Бях почти на 20 и мислех, че трябва да съм наясно с визията си за бъдещето, само че нямах такава.

    Заради тези страхове не исках да прекарам Нова година с родителите си, които щяха да ме разпитват за целите ми за следващите 12 месеца. Вместо това с Кардам кръстосвахме нощните улици и си говорехме за началото на студентството му. После се облегнахме на стената на онзи бар и се заслушахме в Happy New Year на АББА. Тази песен се въртеше в мислите ми отново и отново през цялата нощ дори когато чаках лекарите да ме пуснат в болничната стая на Кар:

 

Няма вече шампанско

и фойерверките приключиха.

Ето ни аз и ти,

чувстваме се изгубени и тъжни…

 

      А щом осъзнах, че той никога вече няма да вижда, в ума ми изникна друга част от песента:

 

Сега ми се струва,

че мечтите, които имахме преди,

са мъртви- нищо повече

от конфети на пода.

 

  Мечтите, които той бе имал преди... Вече нямаше да може да чете любимите си книги, да защитава сестричката си от побойниците на площадката, да язди коня си Албус, когато бе у баба си и дядо си. Отказа се от това, което желаеше най-силно– да стане инженер.

    Странно е, почти нереално, че сега отново сме един до друг. Кар ме подканва:

- Разкажи ми повече за престоя си в Норвегия! Когато баба ми прочете писмото ти, ми стана много интересно!

  Обяснявам му всичко за работата си като хамалин във фирмата на вуйчо, споменавам и за библиотеката, от която си вземах книги на английски. Докато ги четях, си мислех какво ли би казал Кардам за тях.

- А видя ли Северното сияние?

- Да.

- И как изглеждаше?

     Инстинктивно повдигам рамене, но се сещам, че той не може да ме види:

- Мисля, че беше красиво. – спомням си как гледах небето, седнал до вуйчо. Казвах си, че трябва да се възхитя, но от много време вече не можех да усетя почти нищо. Не се удивлявах, не се вълнувах.

- Мислиш? – Кар се засмива тъжно. – Добре. Ела! – става и тръгва към конюшните. Настигам го и му помагам по пътя. Вътре е само Дая– кобилката, която яздех, когато преди години гостувах тук на Кардам. Тогава той пъргаво се качваше на своя бял Албус, изчакваше ме да се наместя на седлото на Дая и ме учеше как да я накарам да премине от тръс в галоп. Сега Кар се приближава до кобилката и я погалва по муцуната:

- Понякога седя тук с часове, обичам миризмата на конюшня. Друг път оставам в къщата, използвам бягащата пътечка или слушам аудиокниги. В неделя се разхождаме след проповедта на дядо в църквата.

- А къде е Албус?

- Продадохме го на конната база. Решихме, че не ни трябват толкова животни...

    Пресягам се да докосна Дая и за момент потрепвам, взрян в големите ѝ, тъжни конски очи. Страх ме е, че тя ще извърне глава уплашено. Вместо това кобилката изпръхтява и спокойно се оставя да я галя. Като че ли ме помни...

- А нея защо сте я оставили? – питам.

- Вече е възрастна, пък и болна. Не я искаха и дядо каза, че ще я доизгледаме.

      Облягам се на преградата и известно време мълчим. Накрая се осмелявам да проговоря:

- Смяташ ли да се върнеш в университета?

      Кардам изпъва рязко гръб:

- Защо?

- Ти мечтаеше за това от години. Не бива да се отказваш просто така!

- Как мислиш, че ще стане?

- В университета има отдел, който се занимава със студенти със специални нужди. Могат да ти осигурят O&M служител ( идва от orientation and mobility), който да ти помага с придвижването из кампуса. Ще си записваш лекциите с рекордър, за да ги слушаш след това. А ако те притесняват таксите за специално оборудване, можеш да подадеш заявление за DSA- това е нещо като стипендия за подобни нужди. Има и онлайн курсове...

- Проучил си. – усмихва се Кардам криво. - Мама и татко отдавна ми обясниха за тези възможности, но няма смисъл. Няма да се върна!

- Но защо?

     Той обръща глава към мен и въпреки че е ядосан, ми отвръща тихо:

- Какъв инженер мислиш, че ще излезе от мен? Аз съм сляп!

- Да, но може би има начин...

- Защо ти ми казваш това? Точно ти...

     Свеждам глава, а въздухът като че ли пари в дробовете ми. Издишвам рязко:

- Съжалявам!

- Знам. Миналата година ми го каза много пъти, няма нужда да го повтаряш. Това беше инцидент!

- Да, но съм отговорен за небрежността си!

     Кардам също свежда глава:

- И какво да направя? 

      Винаги съм си мислел, че това е най-доброто качество на Кардам– силата да приема това, което не може да промени. Той обаче все още е потънал в апатия, сякаш никога няма да си върне жаждата за живот. Обърнал се е с гръб към мен. И двамата мълчим, без да търсим думи. Знам, че е дошло времето да си тръгна, и казвам тихо:

- Нека поне да ти помогна да се върнеш на пейката...

- Няма нужда, благодаря.

  Гледам го в продължение на няколко секунди и най-накрая се принуждавам да изляза от конюшнята. Докато вървя към портата, помахвам на бабата на Кардам. Отвън на пътя виждам дядо му по расо, явно сега се връща от църквата.

- Здравейте! – кимам.

- Здравей! Радвам се, че дойде. Говорихте ли с Кар?

- Да. Приятен ден!

    Тръгвам към колата си, когато го чувам да вика:

- Венци, почакай!

    Обръщам се, а той се усмихва тъжно:

- Добрите хора– тези, които имат морал и съвест, изпитват вина за греховете си. Може да са сбъркали, но не са изгубили ценностните си ориентири. Разбираш ли ме?

- Да, благодаря Ви!

    Докато се прибирам в града, си мисля за думите на стария свещеник. Той смята, че е време да си простя. Но как да изкупя греха си? Не мога да върна зрението на Кардам, нищо не мога да променя! А той сигурно дори не иска да се връщам при него...

 

    У дома прекарвам време с родителите си, които все още се тревожат за мен, и си търся нова работа. Измъчва ме мисълта за Кар, затова му се обаждам. Може би не иска да говори с мен, но ако е така, искам да го чуя от него. В такъв случай няма да го търся повече, колкото и да ми е трудно. Баба му вдига телефона:

- Ало?

- Венцислав е. Може ли да говоря с Кардам?

- Един момент... – казва тя. Чакам половин минута и тъкмо си мисля, че ще ми затвори, когато чувам гласа на Кар:

- Здравей!

- Здрасти! Извинявай, че...

- Стига си се извинявал! Ядосах ти се, защото засегна болезнена тема. Не исках да се отказвам от следването, но не виждах какво друго можех да направя. Естествено, баба и дядо се грижат за мен, а родителите ми и Ели идват всеки уикенд, но изведнъж да се окажа сам, не ми беше лесно.

- Можеше да съм до теб.

- Да, но разбрах, че вече не мога да общувам с теб както преди, и те отблъснах. Случилото се беше инцидент, никой от двама ни не искаше да става така... но не ти простих. Мислех, че ще бъде лесно… но сякаш точно защото беше един от най-близките ми хора, ми беше още по-трудно да не се тровя с негативни емоции. Понякога още съм ядосан...

- Сега ще можеш ли да ми простиш?

- А ти на себе си? - казва Кар тихо и аз долавям ясно тъжната усмивка в гласа му.

    Поемам си дълбоко дъх, събирайки сили да отговоря:

- Ще се опитам!

- Аз също. Ще дойдеш ли пак тази седмица?

- Няма ли да ви преча? Сигурно ще се подготвяте за Великден.

- Добре, тогава ще ни помогнеш!

    Засмивам се и се уговаряме. Няколко дни по-късно пристигам в селото и помагам на  бабата на Кардам да сготви. Той седи на масата, разточва тестото за козунаците, слага орехи и стафиди, след това оформя охлювчета и осморки и ги нарежда в тавата. Гледам го и макар че все още усещам тъга, се усмихвам. Не само може, но и го прави! Може за някои хора това да изглежда като нещо дребно, но не и за мен. 

     След това Кардам ме моли да му почета от една от книгите, които двамата обсъждахме преди години. След известно време леко се уморявам, но не спирам. Всяка страница ми носи спомен от миналото, за който съм благодарен, въпреки че ме натъжава. Накрая Кар ме прекъсва:

- Изслушал съм много аудиокниги и ти се справяш доста добре!

- Наистина?

- Говоря сериозно. Дикцията, енергията, тембърът ти... имаш талант! Замислял ли си се да записваш аудиокниги?

- Не, изобщо не ми е хрумвало. – отвръщам аз. Винаги ми се е струвало, че нямам особена дарба, пък и не изпъквам с дисциплина и постоянство. Възможно е обаче да има много неща, в които мога да стана добър, но никога да не ми е хрумвало да опитам. Страхувах се да не се проваля и затова така и не усвоих кой знае какви умения. Такъв си е обаче Кардам– умее да отваря очите на другите за възможностите, които са пропуснали! Аз също се опитвам да възвърна желанието му да учи. Старая се да му казвам нещата, които трябва ( макар и да не иска) да чуе. Няма да е лесно, но защо да се отказва от мечтата си? Той мисли за това, но виждам, че го е страх.

    На Великден отново идвам в селото, този път с родителите си. Службата, която е подготвил дядото на Кар, е по-различна, отколкото очаквах, но много ми харесва. Храмът се е напълнил с хора, някои от които познавам от летата, когато идвах тук преди години. Малки деца тичат наоколо със смях, а възрастните си говорят оживено, но аз стоя отстрани. Когато се събираме на обща маса и пием червено вино, Кардам се обръща към мен и се усмихва:

- Сега да не вземеш да се напиеш и пак да ми се обадиш? Баба ще ти затвори.

- Да, да, натяквай ми го! – засмивам се. Преди се дразнехме по същия начин. Усмивката на Кардам обаче се стопява като сняг в топъл пролетен ден:

- Сериозно, не прекалявай!

- Няма, спокойно! Научих си урока. Махмурлукът не е нещо особено приятно...

    Кар дълго рови в кошницата, накрая си избира едно кафяво като шишарка яйце и го поднася към моето червено. Чукваме се и той пита:

- Какво стана? – опипва яйцето си. – Счупи се!

- Моето също! – засмивам се. – Никой от нас няма да стане борец тази година.

    След като изяждаме яйцата си, излизаме на двора и Кардам казва:

- Родителите ми и Ели ще дойдат всеки момент.

- Ще се радвам да ги видя! Само не знам дали и те ще реагират така.

- Всичко ще е наред. Знаеш ли, онази нощ... – спира се, но и двамата знаем за коя нощ говори. - ... оставих се да ме убедиш за пиратките. Усещах какво ти е на ума и си мислех, че ако това искаш, може би ще ти помогне. Но беше ужасно глупаво!

- Така е. Мислех си да организирам кампания за ограничаване употребата на пиротехника. Ако хората ще я купуват, то поне да познават рисковете и да се погрижат за безопасността си!

- Това е чудесна идея! Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо.

       Кимам:

- Прав си, че постъпихме глупаво... особено аз, все пак идеята беше моя.

- Поведението ни беше детинско. Време е да започнем да се държим като възрастни!

- Това ме подсети, че скоро ставаш на 21. Какъв подарък искаш?

     Кар се обляга на оградата, замисля се и изведнъж се усмихва широко:

- Запиши ми аудиокнига! Ще видиш, че ще ти се получи!

- Добре! Не знам как става, но ще се науча.

- Може да ти хареса. Опитай!

     Думите му ме подсещат за песента Happy New Year, но този път чувам в ума си друга част от нея:

 

 Нека всички имаме своите надежди, своята воля да опитаме.

Ако ли не, то можем направо да легнем и да умрем.

 

     Странно е колко хора предпочитат да направят второто. Не че не познавам онова състояние, в което прекарваш целия си ден в леглото, а нощем зяпаш една точка на тавана и се опитваш да не мислиш за това, което те плаши. Тези периоди сякаш продължават вечно… но трябва да станеш от леглото и да започнеш да правиш нещо, дори да е дребно. Да дойда до селото и да се срещна с Кардам, ми беше трудно, но осъзнавам колко по-лесно е, когато сме заедно. И двамата се опитвахме да приемем станалото сами, но това не ни помогна. Все още се чувствам безсилен пред спомена за онази Нова година, но поне вече знам, че няма нужда да бягам от него. Нямаше да стигна до този извод сам, нито пък Кардам. Защо си мислехме, че трябва да приемем станалото сами?

   Оглеждам се наоколо. Носи се странен мирис, който не мога да определя точно. Изведнъж осъзнавам, че чувам ясно гласовете, идващи от вътрешността на църквата, като че ли ушите ми най-сетне са се отпушили.

   Надявам се Кардам да възобнови следването си. Ще му съдействам с каквото мога и ще му чета учебниците на глас, ако така ще усвои материала по-добре. Не знам какво ще се случи с нас след години, но няма да го изоставя. 

    Затварям очи. За кратко не мисля за нищо, вече не чувам гласовете на хората в храма... просто се оставям на усещането си.