Нур се луташе из гората и когато видя под една ела тези големи бели гъби, усмивка се разля по сериозното й лице.

  Наведе се и откъсна гъбите, подържа ги в ръце и ги пусна в торбата.

  Вече си представяше как ще ги сварят и похапнат с баба си Фатме.

  Белият вятър издуха преспите и пролетта настъпи бързо в планината. Само на най-високите върхове белееха бели шапки. Гората, храстите и тревичките живвнаха в омайно зелено. Слънцето сияеше на синьото небе и напичаше упорито и силно, лъчите му се промушваха през клоните на дървесата, а слънчеви зайчета играеха в планинските потоци и езера.

        Нур излезе на открито, седна на един камък и се загледа. До където й поглед стига, пред нея се откриваше чудесна гледка. Белееха пръснатите къщи в ниското до реката, по няколко в малки махалички. Дворовете им бяха оградени с високи дувари, за да пазят имота от зли очи и зли хора. А, ето и джамията. Минарето щеше да прободе небесата. От другата страна на реката, която се извиваше и правеше голям завой се намираха къщите на християните. Те бяха накацали и по склона, а църквата им с големият кръст се виждаше ясно оттук. От дясно на църквата се виждаше голямата камбана.  Животът между двете общности течеше в сговор, но всеки си тачеше своите си традиции и закони.

           Колибата, дето живееше Нур с баба Фатме не се виждаше, защото тя беше почти в гората и високите борове се пречкаха и я закриваха. Бедно живееха те, баба й беше ратайкиня в една от господарските къщи, чистеше и готвеше на бея Хасан, най-богатият в селото. Той наближаваше осемдесетте си години, жена му се беше поминала отдавна, нямаха деца и си живееше сам-самичък вече ... десетина години. Баба Фатме  пристигаше рано сутрин, прислужваше му, нагласяше закуска, вареше в сребърното джезве шербетлия кафе, готвеше обяд и вечеря. Беят повече време лежеше на миндерите, беше все уморен и болен, почти не ставаше да се движи. Вечеряше рано и потъваше пак в сън. Баба Фатме беше чевръста, дребна старица и добре се справяше със задълженията си. Щом беят захъркваше, тя раздигаше софрата, прибираше в една торба каквото е останало и тръгваше към колибата. Там с Нур хапваха каквото е останало и засищаха глада си.

        Баба Фатме сама отгледа Нур, защото майка й беше избягала с един мъж веднага след като я роди. От нея не се чу нищо - не вест, ни кост. Баба й клатеше побелялата си глава и все още не можеше да проумее защо дъщеря й беше такава разпасана жена…беше я отписала завинаги от живота им… Нарече ревящия вързоп Нур - небесен огън и светлина. Каза една молитва и ходи при ходжата да направи муска за Нур. Мъкнеше в една цедилка на гърба си новороденото със себе си, добре че беше лятно време да не се простуди бебето. Вземаше скришно от козата на бея мляко и хранеше Нур. Извъртяха се трудни и тежки години, но Всевишният беше милостив и те оцеляха. Нур беше вече шестнадесетгодишно девойче, със сини като теменуга очи, леко мургаво лице, пъргава като сърна, дяволита като котка…

        Нур се спусна леко по склона, после свърна и се прибра в колибата. Извади чудните гъби, помириса ги, да - бяха манатарки - толкова много ги беше събирала из джендема, че въобще не се съмняваше…

     Взе един сахан и ги пусна вътре над огнището. Сложи малко вода, сол, мащерка, чубрица  и зачака да се сварят. Беше много гладна, не беше слагала залък от вечерта, а вече беше късен следобед.

     Нур загреба една лъжица от чорбата и лакомо я погълна. Щом храната тръгна по хранопровода й, стана й зле, все едно е погълнала огън…Горчивина се разля в стомаха й…

                   - Отрових се…бабоооо… - едва успя да промълви Нур.

         Мускулите й се свиха, краката й се разтрепериха, гадеше й се. Студена пот я обля. А после огън я разтресе…

                 Тя изпусна лъжицата и подкосена като житен клас падна на пода.

         Баба й се прибра и като я завари така на пода нададе пронизителен вик …

      Наведе се над Нур, пипна слепоочието и китките й. Долавяше се бавен пулс… надигна главата й, обърна я напред, разтвори посинелите й устни и вмъкна кокалестите си ръце в гърлото й. Нур отвори очи. Повърна зелената отвара, после пак и пак…Сви се на кравай, раздрана от болка и потъна в сън…

        Три дни и три нощи баба Фанка бдя над Нур. Молеше се по цял ден на Аллах, гледаше внучката си, а сълзите й извираха по сбръчканото й лице… беше в несвяст...между смъртта и живота...

          Нур се мяташе в треска. Черната й като нощта плитка се стелеше по възглавницата, а изнемощялото й тяло се гънеше от спазми. Вече от стомаха й излизаха кървави храчки…

     Тогава Нур го видя… един слънчев лъч се спусна от небесата и като коприна я обгърна… стопли сърцето, душата и цялата й снага… Стана лека като перце, нежна като сняг, ефирна като обич…Нур се издигна нагоре, нагоре, високо нагоре…тя беше малка светеща точка като слънцето…

   Точно както безметежно се рееше изведнъж посоката се промени и тя рязко се завъртя и полетя обратно към земята…

   Нур отвори очи и се ококори. Главата много  я болеше, а тялото й беше натежало от болка…Над нея баба й плачеше и мачкаше черната си шамия…

                           - Бабо… бабо… къде съм…

      Баба Фанка изпищя и прегърна Нур.

                          - Нур… ти се върна Нур…

………………………………

      Нур искаше да каже на баба си за странния сън и за светлината, но отвореше ли уста не можеше да пророни и дума…   Обземаше я някакъв страх. Нещо я възпираше и я предупреждаваше да мълчи…       Провидението…

 То беше тъмнина… като черна нощ… появяваше в мислите й, жилеше главата й, гнетеше я, човъркаше душата й…

 Тя го молеше да я остави на мира…Свиваше се, мълчеше, измъчваше се…

   Нур се затвори в себе си. Водеха я при ходжата, четоха й от Корана… нищо не помогна.

   Минаха седмици…

   Нур е полудяла – шушнеха си хората…

  Една сутрин Нур се изправи след сън и закрещя:

                             - Бабо, чукарите… чукарите се свличат бабо… там... в джендема... викай хората…да бягаме далеч от планината, бабо…                                                                             Земята ще затрепери…няма време… до утре…утре… 

Провидението...то ми казва...то...Светлината го победи, бабо...                 

                            Провидението вече е Светлина, бабо... и аз оздравях...Оздравях! Защото аз съм Нур - небесен огън и светлина ...Тичай, бабо, да спасим хората...да ги спасим...!

 Баба й хукна в джамията да обади на хората.

 Впрегнаха каруцата със съседите и тръгнаха към долината.

       Някои не повярваха на лудата Нур…

              Земята се разтресе…

                       …. които останаха там намериха смъртта си…