Любимото ми време е, когато дъждът се изсипва като спонтанните мисли
на някой си, които си въобразява, че може да разкаже нещо интересно дори
когато е безинтересен. Да, тогава утрото е мрачно, пропито със съмнения и въздухът, намиращ се в опушените ми дробове, се разпростира на сиви облачета и глухата скърцаща кашлица разпокъсва "облачетата" като стара жена, която разпокъсва вълна, за да си направи от нея прежда. Всъщност, аз не съм бил наясно никога със себе си. Говоря за дните, в които не пада и една капчица от дъжда, който сега, или вече от часове, си царува над земята, хората и всички живи същества!