Разказът ми е написан по действителен случай в 1989 г. Може би няма да може да бъде разбран от много хора, които не са се сблъскали с фалшивия морал от това време, защото за щастие днес много жени отглеждат децата си сами и не са обект на присмех и обиди.
Запознах се с нея съвсем случайно.
Един тъжен есенен ден, когато небето беше затиснало със сивата си маса земята и облаците отвреме навреме проронваха по някоя сълза за последните отлитащи ята, вървях с приятеля си към новата му квартира. Тогава дори не предполагах на каква тъжна история ще стана свидетел.
Влязох в квартирата. Разглеждах малкото, тясно и влажно мазе, когато влезе тя заедно с приятеля си. Михаил беше мой колега. Прекъсна в първи курс и сега продължаваше в долния. За няколко секунди успях да я разгледам. Пред мен стоеше момиче с моя ръст, с правилни черти, но като че ли природата доста грубо ги беше изсякла. Косата й беше черна и много твърда, а очите й бяха тихи, спокойни и излъчваха мека светлина. Бяха очи, за които хората казват - добри. Усмихваше се. Приближи се бързо към мен и си стиснахме ръцете.
- Здравей! Казвам се Ваня - представи се тя, а после изстреля цял словесен поток, от който ми стана ясно, че Мишо вече се е настанил и е пренесъл багажа си.
- Довиждане! Ще се срещнем скоро пак - извика момичето и вратата на квартирата се затвори зад нея и Михаил.
Замислих се за новата си позната. Не много хубава със своята бъбривост и веселост Ваня притежаваше някакъв свой чар.
От този ден започнахме да се виждаме доста често в квартирата. Тя разчупваше постепенно преградите и се мъчеше да се сприятели с мен. Общителността й я подтикваше към откровения, като по този начин се стремеше да научи и нещо повече за моя живот.
Един ден още с влизането си усетих някакво напрежение. Във въздуха витаеше нещо тягостно, а моята позната беше бледа и обичайната усмивка липсваше на устните й. Изглеждаше вглъбена в себе си.
- Здравей! Сядай някъде! - ми каза при влизането като се помъчи да се усмихне.
Усмивката й беше насилена, изкривена и от нея лъхаше тъга, а не обичайната жизнерадостност.
- Страх ме е - сподели Ваня с мен. Изглежда очаквам дете и трябва да отида на лекар. Ако е така, не знам какво ще правя. Не искам да го махна... Опасно е за мен, много е опасно.
От устата й се отрони въздишка. Доста време мълчахме и се чудех дали да не й помогна като я заведа при чичо ми, лекар точно по тази част. Накрая се реших.
- Ваня, утре ще те заведа при чичо ми. Той е лекар и сигурно ще разсее съмненията ти.
Уви! Чичо ми не разсея съмненията й, а ги потвърди. Това й подейства като шок. Беше в някаква безизходица. Умът й, като че ли напразно търсеше да намери някакъв изход от положението. Горещи сълзи се стичаха по страните й.
- Майка ми... - проплакваше Ваня. Майка ми... какво да й кажа? Толкова ме обича, толкова е направила за мен. Какво ще стане сега? Ще се самоубие... ще я убия с това. Не мога. Какво да правя, какво?
Помъчих се да я успокоя, галех я по косата и в този момент вярвах, че Мишо ще оправи нещата.
- Успокой се! Недей да плачеш! Всичко ще се оправи! Ще бъде хубаво! Недей! - нареждах всички възможни думи, които използваме в тези случаи за успокоение и които карат човека, с чието успокоение сме се заели да плаче още по-силно. За сетен път се убедих, че в такива случаи просто трябва да замълчиш, докато човекът сам стигне до някакво решение и се успокои.
Много скоро разбрах, че Михаил не само няма да помогне в случая, но в страха си, от това, което се беше случило я обвиняваше, че и тя самата не знае чие е детето в утробата й. И малката надежда, която носеше в себе си Ваня, й бе отнета. Изживяваше психическия трус сама. Беше твърдо решила да даде живот на съществото, което носеше. Тя знаеше за себе си, че детето е на Михаил, защото не се беше докосвала до друг, откакто го обикна, а дълбоко нейде в душата си, въпреки разочарованието си от него се бе запазило късче от любовта.
"Защо постъпи така с мен? Нали ме обичаше? Защо не ми повярва? Аз не обръщах внимание на никой друг, освен на него? Какво го уплаши? Защо ме изостави в такъв момент? Защо съм била толкова наивна, да вярвам, че обичта му е била истинска? Няма ли да размисли и да ме потърси? Аз ще му простя, ако сега се върне при мен. Ще му простя, нормално е да се уплаши в първия момент. Дали ще се върне? Какво да кажа на майка си? На село не мога да се върна. Там всички ще ме гледат накриво. Нямам любим, нямам близки, нямам родно място. Една грешка... и загубих всичко. Какво ще кажа на това малко същество, когато някога ме попита за баща си...", това бяха мислите, които занимаваха съзнанието й.
Месеците постепенно се изнизваха. Бременността на моята нова приятелка напредваше. Оставаше още малко до мига, в който щеше да дари с живот мъничкото, нежелано и нещастно човешко същество. Ваня не се оплакваше от съдбата си, приемаше всичко мъжки - злобните хихикания и клюки, които се пускаха след нея от колежките й; нескритото любопитство на някои други все още недостатъчно добре осведомени. Тя беше приела кръста си. А този кръст е много тежък. Тук ми идва наум, че няма цивилизована страна, в която самотните майки да се отхвърлят така от обществото. Навсякъде, където отидат и където почукат за помощ ги посрещат презрение и присмех. Дори да приемем, че майката носи някаква вина, защо обръщаме стрелите и срещу детето? Защо правим живота му още в първите мигове черен и тъжен със злостните си подмятания? Нима и без нашата намеса това дете няма да изпита болка от липсата на баща? Нима мъничкото му съзнание няма да се изпълни още в най-ранна възраст с хиляди въпроси "Защо", на които ще търси отговор през цялото си нелеко детство. А цялото общество ще съчувства по страниците на вестници и списания, пред телевизията и радиото на незаконните деца. Ще оплаква съдбата им, но това няма да му пречи да ги нарича с разни грозни имена.
Отклоних се в размислите си, но ми се иска да спомена нещо и за майката. Склонни сме да я приемаме за виновна пред обществото, да я сочим с пръст и да й се присмиваме. За мене самотната майка е мъченица, разпъвана на кръст от обществото и детето си, което й задава хиляди въпроси. Нима си въобразяваме, че всички тези жени са си пожелавали такава участ? Те просто смело са я приели. Защо веднъж не сведохме глава пред тази жена? Нима не е благородна постъпката й да роди и отгледа детето си сама. Защо веднъж не обвиним бащата? Той не е ли най-виновният, лишен от отговорност човек. Докога ще сме склонни да го приемаме като герой само поради факта, че успешно се е изплъзнал от отговорността. И да си баща не е лесно, нали?
Изминаха деветте месеца на очакване и Ваня постъпи в болница. Обади ми се след раждането. Всичко беше минало добре. Отидох да видя нея и момиченцето й. Беше й дала името Михаела. Посрещна ме на входа на болницата. Поднесох й букета с рози, който купих за нея и седнахме на една пейка в двора.
- Дойде ли да види дъщеря си поне, едно цвете да ти подари?
Ваня тъжно поклати глава и каза:
- Не, не е идвал, но по-добре да не го прави, защото ще бъде принуден да ми се извини заради несправедливото обвинениес. Михаела прилича поразително на него.
Поговорихме за някои други дребни неща, целунах я и си тръгнах. Интересна ми беше реакцията на бащата. Поканих Михаил на кафе, за да мога да разговарям с него.
- И така, искаш да говориш с мен, предполагам за Ваня. Защо се бъркаш в тези неща, те са си наша работа.
- Как можеш да твърдиш, че са си ваши работи? Ти дори не си отишъл да видиш дъщеря си? Тези работи излиза, че са си само на Ваня и аз, като нейна приятелка ми се струва, имам известно право да се намеся.
- Откога пък сте толкова големи приятелки? Богинята на милосърдието идва да ми говори за моята дъщеря. Откъде разбра, че е моя? Според теб трябва да се вържа с жена и дете? Мерси!
- Нима в твоето сърце няма капчица човечност? Съветвам те да намериш начин да видиш Михаела, между другото дъщеря ти носи твоето име. Като я видиш, предполагам няма да има нужда да те убеждавам, че е твоя.
Станах рязко, взех си чантата и си отидох.
Ваня излезе от болницата с Михаела. Помагах й доколкото мога, за да може приятелката ми да не прекъсва следването си. Получаваше пари от майка си, която все пак не се самоуби, но не искаше да види нито дъщеря си, нито внучката си.
Когато Михаела навърши една година, Ваня я даде на ясла. Продължаваше следването си и работеше по четири часа. Михаил все още не беше видял детето си. Колкото повече растеше то, толкова по-осезателна ставаше приликата с баща му.
Изминаха още две години. На Михаела започваха да й правят много неща впечатление. Децата идваха в детската градина с мама или с татко. А, защо тя не беше виждала своя татко. Мъничкото момиченце заживя с една тревога в сърчицето си, че сигурно понеже е непослушна само тя от всички деца си няма татко. Страеше се с всички сили да е много послушна.
С Ваня усещахме промяната в детето. Един ден Миша попита:
- Мамо, аз вече много влеме шъм послушна, ама моя татко защо не иска да се вълне пли мен? А, мамо защо децата не ишкат да си иглаят с мен и ми казват, че си нямам татко? Мамо, нали шъм добличка, защо? Мамо, аш имам ли татко?
Миша се хвърли в прегръдките на майка си и се разплака. В стаята настъпи неловко мълчание. С Ваня се споглеждахме от време на време и мълком си задавахме въпроса: как да обясним на детето сложните въпроси, които дори ние възрастните не разбираме добре.
- Не плачи, мое миличко. Татко учи още и затова не е при нас. Някой ден ще те заведа в голямото училище да го видиш.
- Наиштина ли, мамо? - малките разплакани очички заблестяха от радост. Ама нали ми обещаваш, мамо? - и детето изтича при играчките си.
Ваня изхлипа, горчиви сълзи потекоха от очите й.
- Не очаквах този въпрос толкова рано? Миша няма да забрави това, което й казах. Дали наистина да я заведа и да й го покажа и защо децата я отбягват? Може би родителите им са разяснили, че тя е по-особено дете. Как да я предпазя от надигащата се стена от враждебност? Не искам да се озлоби към света и към хората.
Миша действително не забрави обещанието на майка си. Всеки ден малките и черни очички поглеждаха с надеждата, че мама ще каже:
- Хайде, моето момиче. Отиваме в голямото училище да видим татко.
Един ден като я взех от детската градина и я заведох вкъщи от вратата детето извика:
- Мамо, шега ще ти кажа, когато отидем пли татко ишкам да шъм много хубава. Ишкам да ми вължеш панделки и татко да ме халеса и да се вълне пли нас. А, ние ще отидем ли сколо мамо?
- Утре ще отидем, детето ми. Утре ще си най-хубавото малко момиченце.
Миша заподскача на едно краче, запляска с ръчички и запя:
- Утле ще видя татко. Моят татко. И аш си имам татко. Ще видя утле татко. Моя татко...
Бедно малко създание, дано не се разочароваш утре, когато видиш твоя баща. Той не пожела три години да те види.
Сърцето ми се беше свило от страх.
На следващия ден отидох при тях преди да тръгнат. Пред мен стоеше едно хубаво дете с розова рокличка с розова панделка в черните си коси. Черните му очички сияеха от мисълта за предстоящата среща. Целунах го. Целунах и Ваня и мислено им пожелах да не бъде много силно разочарованието. На следващия ден Ваня подробно ми разказа какво се е случило.
- Бях решила да не говоря с Михаил, а просто отдалеч да й го покажа, смятах да й обясня, че татко е зает и не може да говори сега с нея - започна своя разказ Ваня.
Михаил излезе от университета с майка си. Не знам за какво беше дошла с него. Говореха за нещо много оживено. Михаела разбра, че това е баща й, а жената до него баба й. Показах й ги отдалеч. Дори нямах време да й обясня да не го безпокои, защото е зает. Тя се изтръгна от ръката ми и се втурна сред тълпата от студенти към своя баща.
- Татко... татко... Спли, почакай ме. Аш шъм твоята Миша.
Всички се отдръпнаха да сторят път на задъханото малко същество. Михаил се извърна. Майка му също. Той, като че ли се вкамени като видя Михаела. Оставаха и още три крачки до него, когато падна на земята. Преди да се пресегне да я вдигне, тя вече беше станала. От коляното й течеше кръв. Личицето й беше прашно и запотено, а роклята изцапана. Беше сложила ръце на кръстчето си и го гледаше заплашително.:
- Татко, ти защо не ни обичаш с мама? Ти защо не ишкаш да ни виждаш? Всички деца си имат татко, шамо аш си нямам. Татко, моля те, вълни се пли мен. Аш шъм много послушна вече. Вълни се, моля те. Вжеми и баба. Всички деца си имат татко и баба, ишкам да си имам и аш.
Михаил стоеше и гледаше детето.
Миша не издържа на вълнението и се разплака. Михаил не се сети дори да я целуне. Втурнах се към детето си. Малко преди да стигна до него майката на Мишо се извърна и му удари плесница пред всички присъстващи.
- Защо не си ми казал досега?
Не чух нищо друго от разговора им. Грабнах примрялото си от мъка дете и избягах от всички.
Михаела боледуваше душевно. Не искаше да говори, беше бледа, не плачеше, но и не играеше. По цял ден стоеше на стола си и се взираше в една точка. Малкото дете изживяваше първото си разочарование в живота като възрастен човек.
Ваня се беше срещала вече с Михаил. След три години той и предлагаше брак, заради детето, под натиска на майка си. След три години безразличие нещо все пак беше трепнало в душата му към неговото дете.
Във Ваня се бореше желанието да помогне на детето си, но накърнената й гордост не й даваше да направи тази крачка.
Малката Михаела не искаше вече нито да яде, нито да спи. Слабееше и се топеше.
Тежко беше за майчиното сърце да гледа как дълбоко страда детето й. Ваня взе решението да пожертва гордостта си, заради малката и прие предложението на Михаил.
Присъствах на сватбата им. В очите на приятелката ми блестяха сълзи, тя потъпкваше гордостта си, свързваше се с човек, който беше обичала, но вече само презираше... А Михаела - от два месеца виждах за първи път очите й да сияят, така както, когато отиваше на срещата със своя баща. Тя беше победила. И имаше вече и мама и татко.
© Анна Дюлгерова Todos los derechos reservados