Тя отвори рязко и спря колебливо, вцепенена на прага, с внезапно връхлетяло я чувство на виновност. Мъжът едва повдигна с ленива свенливост клепачи и я погледна втренчено, озадачено. Бялата призрачност на застиналия в движение силует се вряза като видение в очите му и в него се прокрадна усещането за нещо несъществуващо. Напиращите думи се спряха стъписани върху небцето и пред безмълвната пустота на отсрещния поглед. Цялото и същество долавяше съпротивата им на отказ от нещо безмислено. Това още повече я напрегна в желанието и да я възпре и ги отключи. Стоя така прималяла и бездиханна достатъчно време, за да могат очите, които дращеха болезнено по лицето и, да я възприемат като реално същество.
  - Какво става отново с теб? - с овладяна раздразнителност прозвуча гласът, но веднага след това притихна в тъпо недоумение.
   Последвалата пауза бе продължителна, заредена с взривното вълнение на търсещо споделяне, което се блъсна в еснафската преграда на равнодушното и боязливо се отдръпна в безпомощно мълчание.
  - Изглеждаш очарователна като същинска богиня, - трябваше да прибегне мъжът до удобството на лъжата, очаквайки да я изведе от унеса.
   Мълчанието на жената прокънтя като предупредителен звън в ушите му. И той с моекотена язвителност отново се опита да окуражи раздвоението и:
  - Кажи какво толкова се е случило?
  С широко отворени, пулсиращи в ранимо откровение зеници, тя се промъкна с подкосени, обезсилени нозе до стола и тихо приседна в крайчеца.
   Изглеждаше като подплашено дете, което се страхуваше да не изпусне от погледа си миража на реещо се в безкрая хвърчило.
  - Сънувах - простенаха в усилие думите и и отново секнаха, отдръпвайки се панически от недоверието, което лъхаше от отсрещните безизразни очи. - Сънувах - отново в отчаяна безизходица напъваха думите. - Обич сънувах - прошепна примирено и изкриви скръбно устни в насилена усмивка.
  Мъжът тактично изчакваше, стремейки се да притъпи иронията във фалшивия блясък на великодушното съчуствие и пресилено съпричастие, за да я предразположи към доверие.
   В годината съвместен живот го бяха приучили да отстоява с търпение и безпристрастно смирение на неочакваните и странности, сякаш те бяха за него нещо, с което бе наложено да се съобразява, без да им отдава някакво особено значение.
 - Обзе ме така властно, така зашеметяващо, че бях слаба и беззащитна да му противостоя. Аз съм една несретница и се чувствам толкова обречено уязвима. Едно крехко небесно цвете, което не може да пусне корени в уюта на твоя, на нашия дом, - каза жената и се замисли сякаш изведнъж се гмурна в някакъв друг свят, населен със смътни, непознати форми и продължи да седи все така съсредоточено унесена в някакво далечно ефимерно видение.
  След това виновно сведе глава - задълбочена и скована, сякаш идваше на себе си след краткотрайна смърт.
  - Ще запалиш ли цигара? - предложи с неприкрито отегчение мъжът и я погледна с изражение , което се колебаеше между състраданието и подигравката.
  - Не, не - стресна се тя на това грубо посегателство, което я принизи и та обезсърчено отново се отдръпна в себе си...

        КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ