Закъснявам. А така мразя. Ще се срещна с приятелка, която отдавна не съм виждала, затова трябва да тръгна по най-бързия начин. Слава Богу, веднага виждам такси и се качвам в него. Сядам до шофьора и му обяснявам, че трябва веднага да стигна до центъра. Той ме поглежда малко изпод вежди тип “всички винаги бързате”, но не ми казва нищо. Заглеждам се в него и виждам, че всъщност лицето му изглежда добродушно, макар и доста сериозно. На около четиридесет или малко повече, със ситни бръчици около очите, подсказващи трудния живот на всеки нормален българин и с доста добре оформящо се коремче вече. На пръв поглед напълно обикновен човек, но от скука ли, или нещо повече, продължавам да се взирам в него. И забелязвам на ръката му татуирана една година – 1986. Вероятно се е случило нещо необикновено в монотонния му живот, за да си я запази за вечен спомен върху тялото си, но какво ли…
В този момент уцелваме една доста мащабна дупчица и погледът ми попада на мяткащите се елементи върху огледалото ...