Закъснявам. А така мразя. Ще се срещна с приятелка, която отдавна не съм виждала, затова трябва да тръгна по най-бързия начин. Слава Богу, веднага виждам такси и се качвам в него. Сядам до шофьора и му обяснявам, че трябва веднага да стигна до центъра. Той ме поглежда малко изпод вежди тип “всички винаги бързате”, но не ми казва нищо. Заглеждам се в него и виждам, че всъщност лицето му изглежда добродушно, макар и доста сериозно. На около четиридесет или малко повече, със ситни бръчици около очите, подсказващи трудния живот на всеки нормален българин и с доста добре оформящо се коремче вече. На пръв поглед напълно обикновен човек, но от скука ли, или нещо повече, продължавам да се взирам в него. И забелязвам на ръката му татуирана една година – 1986. Вероятно се е случило нещо необикновено в монотонния му живот, за да си я запази за вечен спомен върху тялото си, но какво ли…
В този момент уцелваме една доста мащабна дупчица и погледът ми попада на мяткащите се елементи върху огледалото на колата. Естествено ароматизатор, малка иконка и… някакво украшение във формата на делфинче, доста поизхабено обаче. Навярно собственикът му го притежава от доста години. Тогава, забелязал накъде гледам, шофьорът ме поглежда строго, сякаш съм стигнала до тайна, която нямам право да знам. След секунда погледът му вече не е насочен към мен, но за моя изненада поглежда годината, отбелязана на ръката си и за разлика от начина, по който гледаше мен, очите му проблясват странно, някак тъжно и в същото време с умиление. И една лека усмивка озарява лицето му…
Милият спомен отново го пробожда. “Минаха толкова години, защо още не мога да я забравя…” Беше много млад, по-скоро момче, отколкото мъж. Родителите му успяха да съберат пари за така мечтаната почивка на морето и той я очакваше с трепет, но не предполагаше какво ще му се случи. Златистите коси, сините очи, никога не беше виждал нещо толкова красиво. Неговият ангел, сякаш слязъл от небето, за да го научи да обича, макар и за малко. Тя идваше отдалеч, от Съюза, но в секундата, в която я съзря, разбра, че за него това момиче е специално. И така беше. Тя беше Първата. Първата любов, първата страст. Усмивката винаги се появяваше на лицето му, когато си спомняше лъжите пред родителите, бягствата късно нощем, за да се къпят до сутринта и да посрещнат изгрева заедно. Влюби се, без да знае какво му се случва и изведнъж хлапакът стана мъж. Дали защото беше забраненият плод, до който не трябваше да се докосва, или наистина имаше нещо повече в нея, така и не разбра. След две незабравими седмици всеки пое своя път към вкъщи, но споменът остана да го топли и да сгрява душата му, дори след толкова години. От нея му остана само малкото делфинче, сякаш за да докаже, че тя наистина е съществувала…
- Ей, няма ли да слизаш, нали бързаше?
Негодуващият вик ме събуди от транса ми.
- Да, разбира се, извинете ме.
Докато вадех парите си, забелязах, че този път той гледаше делфинчето. Да, със сигурност нещо му се е случило на този човек. Платих му, усмихнах се и излязох от таксито.
Всеки има право поне на един необикновен миг в живота си, който никога да не успее да забрави!
© Деница All rights reserved.