Историята е за един човек, който седи пред отворения прозорец на стаята си и пуши. Предната вечер е празнувал нещо и затова домът му е пълен с хора – роднини и приятели, дошли да празнуват с него. Ръцете му са груби, а лицето набръчкано. Може би е около 65-70 годишен, а може и да е по-млад. Палейки цигарата си, той запалва и фитила на спомените си. С всяко дърпане си припомня нещо... не неща, които е забравил, а неща, които не може да забрави. Когато цигарата свършва и фитилът изгаря, човекът угасва като заключение на историята.

Най-после се измъкна от веселбите на долния етаж и затвори вратата на стаята си. Застана до прозореца и бавно, сякаш бе замислен, извади една цигара от кутията си. Нежно прегърна запалката с пръсти и погали желязната ù глава с палец. В отговор тя озари лицето му с топлата си светлина, а той запали цигарата си. След като изпусна дима, пое дълбоко въздух и усети лек полъх, примесен с необикновено нежна миризма на люляк, който се разля по прошарената му коса. Спомни си ръцете на майка си – тези, които винаги, когато падаше, го изправяха на крака, ръцете, които грижливо приготвяха закуската, обяда, вечерята, слагаха учебниците и тетрадките в чантата за училище - онези майчини ръце, които притеснено се вплитаха в молитва всеки път, когато беше болен, предстоеше му важен изпит или бе далеч от вкъщи. Усмихна се, врязвайки бръчките още по-дълбоко в лицето си. Дръпна отново от цигарата.
Екатерина бе момичето, в което той за пръв път се влюби. Беше в седми клас, когато така се сблъскаха в коридора на училището, в което учеха, че сляха сърцата си в едно за цял живот... поне целия неин живот. Няколко сълзи паднаха на колената му – вече беше седнал.
Изпусна дима от поредната дръпка. Дъщеря му се роди малко след двадесет и шестият му рожден ден. Ако дотогава се чудеше за какво е на този свят и не знаеше какъв е смисълът на живота му, то след това събитие смисълът на живота му се дереше с цяло гърло в ръцете му, не му даваше да спи нощем и поглъщаше цялото му внимание. Нямаше по-щастлив човек на света от него.
Дръпна още веднъж от цигарата. Това специфично щастие отново го споходи, когато беше на тридесет и осем. Стана баща на две прекрасни момичета... няколко години след това едва не загина в катастрофата, която му отне Екатерина – най-тежкият момент в живота му. Оттогава му остана малък белег на дясната ръка и половин сърце. Не обикна друга жена.
Продължи да пуши и си спомни за момента, в който пое в ръце внучето си. Тогава се почувства спокоен. Тогава се почувства уморен за пръв път. Тогава усети колко е безсилен всъщност, тогава, когато искаше да покаже малкото същество на жена си и да каже: „Това е нашият внук”, но не можеше. Оттогава той тайно, без да споделя с никого, чака – чака с нетърпение да бъде отново с Екатерина.
Докато пушеше, не си спомни за следването си, за тоновете книги, които бе прочел, за стажа си, за частната си практика, за десетките си доволни клиенти. Не си спомни за името си, което бе градил с години, за тлъстата си банкова сметка, за екзотичните места, които бе посетил. Спомни си само нещата, които значеха за него, че е успял.
Допушвайки цигарата си, се замисли колко ли истории като неговата има. Замисли се как с всяка цигара, която изпушва, с всяка негова дръпка някъде някоя история приключва... някъде някой губи своята Екатерина, някъде някой умира... остави цигарите си на малката масичка до стола, затвори очи и тихо си отиде. Отиде при любовта на живота си и повече нямаше да се върне.
Миг след това в стаята влезе Лора. Видя баща си да спи спокойно – видя на лицето му нежна усмивка, която не бе виждала от години. Реши да не го буди. С бавни и тихи стъпки, съвсем внимателно взе една от цигарите на баща си и излезе на пръсти от стаята.