Обграждайте се с приятели и ги наричайте ангели!

Зимата бе настъпила. Студ оковаваше стъклата на прозорците... Дърветата, превити под тежестта на снега, мрачно очакваха своето възкресение...!

Тишината на  една от страшните зимни нощи бе разкъсана от звук, подобен на човешки плач...

Появи се на бял свят същество, което по нищо не приличаше на човек, нямаше онази неповторима детска невинност, съвършенство и божествена  нежност. Всичко в него бе изкривено...!

Омразата  и болката, с които беше заченато, се  бяха впили като отровни шипове в сърцето и душата му, още преди да се роди... Телцето му бе уродливо, изкривено... Очите мътни и страшни...

Растейки, Петър бе нападан заради грозотата си, което послужи за двигател на вътрешното му озлобление към себеподобните... Твърде деформиран като личност, той стъпкваше с жестокост всичко нежно, всичко стойностно, което служеше за опора на другите.

Той не обичаше... Болезнено съзнаваше, че трябва да отблъсква всички тези, които не се опитваха да го разберат, да го осмислят, да го обикнат... Петър искаше хората да бягат от него, някак привидно го радваше омразата им.

Вътре в душата му бе пусто. Всичко у него бе изпразнено от всякаква топлина и сякаш наместо сърце, там имаше лед, лед, който караше всичко да замръзва. Лошият му нрав го правеше хищен, затова той не подбираше средствата, с които щеше да се защити. Нападаше от позициите на своя свят, свят разяден от  черни пороци... Излизаше само, свивайки се под своята черна качулка. Сякаш искаше да бъде незабележим, сякаш искаше да не натрапва тъгата си на  нито един от  присмехулници си.

Понякога в безпомощното си състояние стигаше до твърде съзнателни прояви на жестокост. Вземаше камък и удряше някое случайно минало безприютно куче, или с ръка пробиваше нечий прозорец.

Стъкла се забиваха в голата му кожа и червени струйки покриваха пръстите му... Често той не чуваше, не виждаше нищо от заобикалящия го свят, защото тъгата и болката притъпяваха сетивата му... Той не обичаше, не беше обичан и малко ли стъкла имаше в сърцето му...! В жестокостта си опустошаваше и себе си. Отминаваше хората с презрение, със студенина наблюдаваше хорските радости и болки...

В един такъв момент вървеше бързо, не съзнаваше къде отива и от къде идва... Огледаше ли се в нечии очи, той съзираше само отвращение и ужас. Иронични погледи го съпровождаха навсякъде, а в никой от тях нямаше мъничко светлина... Петър възприемаше другите по същия  студен начин, по който и те го гледаха. Обикновено след дългото безпаметно бродене по студените улици, след срещата с апатията на заобикалящите го, той сядаше на пейка, близо до малката рекичка.

Когато устремяваше студеният си, изпразнен поглед натам, сякаш нещо в него трепваше. В очите му тогава сякаш се съзираше усмивка, топлинка. Там той виждаше нея...! Свободата-спасение!

Но един от тези пъти, когато съзерцаваше реката, до него седна някой.

Петър и в оня миг погледна на натрапника си злобно, защото той му пречеше да наблюдава. Момчето до него му казваше нещо, което нашия нещастник не разбра. Той си мислеше, че отново го оплюват и затова в лудостта, която бе замъглила съзнанието му, настървено сграбчи човека до себе си. Ръцете му се впиваха в човешкия живот, сякаш, за да го задушат, за да го унищожат. Тогава, именно в акта на своето изстъпление видя огромните сини очи, които прорязаха сърцето му болезнено. Въпреки това Петър впиваше потъмнелите си очи в другите -  светлите очи. Сякаш в този момент се опълчваха един срещу друг два свята - на хаоса и разрухата, срещу този на светлината и съзиданието. Озлобеният човек повлече натрапника към водата. Момчето с очи продължаваше да го умолява за пощада.

Петър се умори да тормози синеокия си натрапник... пусна го и пак свито закрачи на някъде... Стигна до една църква и с болезнена тъга се загледа в красивия и купол. Той съзнаваше че и от там ще го отритнат, както и на всякъде. Кръстът на купола  като меч разкъсваше изхабената му душа, погледнеше ли на горе... Той примря с глух вик, поглеждайки още веднъж към Христовия символ. Вцепени се, сякаш от страх...!

Около него минаваха хора, които грубо го заплюваха, ритаха, блъскаха... Той не чуваше никого, не виждаше, защото болка разкъсваше ледената му душа в този момент.

Синеокият натрапник го беше последвал и гледаше отдалече, сякаш чакаше нещо. Той се приближи до нещастното същество и го хвана за ръка. Петър обаче го погледна с опустелите си очи, но не го  видя, сякаш не искаше да го види... Синеокият каза нещо, но  страдащият мъж не го чу, не искаше да го разбере, да го чуе...

Той бе паднал! Неговата пропаст  му бе отнела света и топлината... Той бе потънал...!Но намери думи да каже нещо на този, който му бе подал ръцете си:

- Махай с-с-с-се-е! - просъска той с болка.

Но момчето стискаше ръката му още по-силно.

- Махай с-с-се-е! Какво ис-с-скаш? -  изрече пак.

Сините очи го гледаха приятелски и топло, въпреки предишната борба.

- Ос-с-стави ме! Защо ме с-с-стискаш? Махай с-с-се, махай с-с-се!

Момчето прегърна с едната си ръка  изтерзаното същество, но докато се опомни се озова на земята, а той бе изчезнал...

Дяволът бе влязъл в църквата, за да се спаси от сините очи, които разкъсваха болната му душа. Страдащият се бе приютил до едната стена на църквата, от където съвсем ясно съзираше взрените в него, топли, чисти, съвършени очи на Исус Христос.

Петър закри с ръка своите, за да не ги вижда, за да не чува гласа на съвестта си. С отстраняването на ръката си, той усети как нещо лепкаво се стичаше от челото му по цялото лице. Несъзнателно  прокара ръка към мястото и съзря в полумрака на свещите - кръв. По пръстите му имаше кръв, което го съкруши...!

Той падна в болезнено отчаяние...! Усети слабост, която го укротяваше... но вдигайки глава несъзнателно към иконата, го поразиха кървавите сълзи  на Спасителя... Извика болезнено и виждайки изражението си в свещника, той  съзна окървавената си душа със същата кръв, с която плачеше Христос. Отново извика. Понечи да избяга, но се препъна и падна. Взрян към кървящата икона, той изрече тихо в безсилие:

 - Какво искаш от мен? Мен ли, мен ли? Вземи ме тогава, но не при теб! Там аз нямам място, защото е твърде светло за мен! Там е твърде тихо за мен...! Твърде болезнено за мен...!

Викът му бе довел синеокото момче. То стоеше на прага усмихнато, със светли, добри очи, а в косите му сякаш имаше венец от слънчеви цветя... Там на пода бе коленичил Петър, който търсеше прошка и избавление от страданието в душата. Синеокият се приближи, коленичи и отново хвана ръката на страдалеца:

- Какво? - изрече едва доловимо  Петър

- Искам да съм ти приятел. - каза с топлина момчето.

- Ти! Приятел? На мен? Махай се, махай се! Не виждаш ли, че  душата ми е черна... Аз ще те покрия с кръв, както Той покри мен, заради злото и студенината ми...! Махни се! Достатъчно тъпках, за да се избавя за малко от самотата! Достатъчно грешки извърших, за да забравя пустотата! Достатъчно жестоко се отнасях към всички, за да ми обърнат внимание! Махни се! И теб ли искаш  да стъпча? И теб ли искаш да нараня? Аз нямам приятели! Не ще имам! Чуваш ли? Аз не съм желан никъде, дори и тук...! Махни се, защото не искам да те погубя! Не искам! Не искам!

Момчето го прегърна и сякаш с очи каза:

- Няма! Аз ще те предпазя!

- Не-е-е-е! - с вик  побягна Петър.

Изтича на улицата... Но не чу, не видя, сякаш нарочно затвори сетивата си за хвърчащата срещу него кола. Тя го помете... Поглеждайки последно към кръста на купола, сякаш Петър каза „Прости"...

Краят на зимата  настъпи...! Светлина галеше нежно земята...! Дърветата гордо издигаха корони с ароматни розови цветчета, дочакали своето възкресение, което донесе пролетта.