Животът е достатъчно  дълъг,

                                         за да допуснем много грешки                                         

                                                   и твърде кратък ,

                                                   за да ги поправим.

Книга първа

                                                                              Преди да запеят устата

                                                                            трябва да се засмее душата.                                          

Глава първа

   Мариана се излегна в шезлонга на терасата, запали цигара и се загледа в лунната пътека. Децата отдавна бяха заспали, а Станимир, съпругът й, все още се бавеше някъде. По булеварда се движеха файтони, украсени със светещи фенери и от време на време звучащи тромби, с които се разхождаха туристите. Чуваха се весело потракващите копита на нагиздените с големи пискюли коне. Откъм морето идваше приятна прохлада.

   Гледката й подейства толкова успокояващо, че тя се отпусна. Спомените нахлуха в главата й, без да искат разрешение. И я върнаха около десет години назад.

     Вече беше завършила висшето си образование. Започна работа в големия комбинат, който все още беше нов за страната и беше гордост да работиш там. Винаги, когато идваше на изпит, Мариана гледаше от прозореца на влака този гигант на химията и мечтаеше да работи там, в Бургас,  при високите димящи комини. Вярно, работеше се на три смени, но като млад специалист и заредена с ентусиазъм, Мариана винаги отиваше с голямо желание на работа. Комбинатът се намираше  на двадесет минути от града – до там отиваше с работнически автобус. Автобусите бяха много –за всяко производство по един – завеждаха застъпващата смяна и вземаха обратно другите, които се прибираха да почиват. Винаги бяха пълни с много работници - старши оператори, оператори, електротехници, лаборантки и, разбира се – началниците на смени.

    В производството, където работеше Мариана, тя беше старши оператор, но имаше отговорностите на началник смяна. Освен да ръководи технологическия процес, нейно задължение беше и вдигането на телефонната слушалка всеки път, когато телефонът звънне.

    Отскоро се беше настанила в работническото общежитие, високо двадесет етажа. Беше в един двустаен апартамент с още две инженерки – едната,

Нина, живееше сама в стаята до входната врата, а тя и Краси обитаваха хола, който беше в дъното на дългия коридор. Апартаментът се намираше между тринадесети и четиринадесети етаж. Тези, така наречени, междинни апартаменти, бяха като залепени отстрани на основната сграда . Асансьорът спираше на около един метър над входната врата и трябваше да се

слезе с няколко стъпала надолу, за да се отиде на коридорчето, което водеше до апартамента на трите момичета.

     На входната врата, точно до звънеца, имаше бележка, на която  ясно беше написано: „Нина – 1път, Краси – 2 пъти, Мариана– 3 пъти”, за да не скачат едновременно при всяко позвъняване.

     Беше ден като всички останали. Но Мариана не знаеше, каква изненада й беше приготвила Фортуна.

     Тя слезе от асансьора и се сблъска с един млад мъж в бял пуловер  с  много красива платка. ”Какъв красив пуловер!” впечатли се Мариана. Но освен това забеляза атлетичното тяло на момчето и нежното му лице, украсено с черна къдрава коса. Момчето задържа вратата, даде път на Мариана да излезе от асансьора, но не се качи веднага в него, а изчака да я види къде ще влезе. Той беше заинтригуван от слабата фигурка, отгоре завършваща с млечнобяло лице, заобиколено като в рамка от гъста, смолисточерна   коса, която като водопад се стичаше  далече под раменете й – тежка коса. Може би затова тя държеше главата си изправена и правеше впечатление на горделивка. Но на него му хареса и той реши да я „свали”.

     Тъй като отдавна живееше в общежитието, за Станимир не представляваше никаква трудност да проучи „новата птичка”.

     Мариана беше забравила за случката, но Станимир  една вечер реши да атакува. Той  измисли план, който според него беше хитър. А той  имаше високо самочувствие на голям мъж и сваляч.

     Този ден Мариана почиваше. Следобяд се изкъпа, изсуши косата си със сешоара – а тя я сушеше почти един час – след това оправи маникюра си, лакира се и седна да изчака лакът да изсъхне. Беше облечена в сатенената дълга домашна дреха, вталена и подчертаваща тънката й талия, в меки  златисто - кафяви тонове, които още повече подсилваха белотата на лицето й.

    Беше вече около девет вечерта, когато на вратата се позвъни три пъти – значи, за Мариана.

-        Кой ли ме търси, не чакам никого – помисли си тя, мушна малките си крачета в черните чехлички с тънко токче, стана и отиде да отвори вратата.

-        Ха, момчето от асансьора – каза си тя и съвсем сериозно, с явно учудване в гласа, го попита :

-        Какво има?!- като не го пущаше да влезе .

-        Добър вечер – с леко треперещ глас каза той и се представи - Аз съм от апартамента над вашия. Казвам се Станимир. Извинявам се, че Ви безпокоя по това време. Преди малко реших да изтупам панталона си през терасата, но го изпуснах и той падна на  Вашата тераса. Може ли да вляза и да си го взема ?

  Мариана усети, че има някаква уловка.Че кой ще седне да тупа панталон извън терасата и как този панталон ще падне точно на нейната тераса, а не някъде по-надолу, дори и чак долу на тротоара ?!

-        Един момент – учтиво спря напора му тя – Вие в коя стая по-точно живеете ?

  Тука вече го хвана неподготвен. Знаеше, че тя е Мариана, защото другите две ги познаваше отдавна, но не знаеше в коя стая живее. Реши да стреля напосоки и посочи вратата до входа.

-        Момент – пак каза Мариана и като почука на вратата на стаята, каза:

-        Нинче, тебе търсят.

     И без да го погледне, се обърна и с красивата си танцова походка, сякаш плувайки във въздуха,  бавно се отдалечи, отвори вратата на стаята си и се прибра.

    А Станимир остана със зяпнала уста. За пръв път удряше на камък.

    -    А, тази няма да е лесна – ядосано си помисли той, извини се на Нина и се прибра.

    Хвърли се на леглото  и като сложи ръце под главата си, се замисли - каква тактика да приложи в този случай?  Той беше свикнал да сваля „мацките” лесно, само с две думи. Беше доста обигран в това „изкуство”. Но явно тука ставаше въпрос за нещо различно. А той, като добър „играч”, обичаше трудната победа и реши още по-настървено да се бори за вниманието на тази жена. Тя трябваше да бъде негова !

    Започна да разпитва за нея. Но тя не общуваше с много хора – само с двете си съквартирантки и две-три лаборантки от производството, което нейният цех обслужваше. Но това му стигаше. Тя беше споделила с тях неща, които му бяха достатъчни, за да се доближи до нея.

     Един ден – Мариана беше първа смяна, до два следобед – телефонът иззвъня и тя чу в слушалката непознат глас :

-        Ало, търся Мариана .

-        Същата е на телефона – а кой ме търси?

-        Обажда се момчето от горния апартамент, Станимир – и с леко сконфузен глас поясни – случката с панталона, ако си спомняте.

-        Да, спомних си – с лека досада в гласа отвърна Мариана – Все пак телефонът беше служебен и единственият неслужебен разговор беше с приятеля й, който работеше в града и се обаждаше всеки ден да пита как е – Какво има?

-        Ами днес съм дневна смяна – имаме ремонт на инсталацията и за известно време ще е така. Та си помислих – защо да не се видим ?

-        Добре, нали знаете къде е цехът, елате – пошегува се Мариана. Ако знаеше само какво ще последва от тази шега…

    -    Не, не, искам да се видим в домашна обстановка, тук човек не е спокоен – началници, работа – нали разбирате…

   Мариана помисли малко – какво пък, живеем в цивилизовано общество, пък и тя вярваше в приятелството между мъжете и жените, а момчето бе доста възпитано – и прие.

    -     Само че – продължи Станимир – у нас е доста разхвърляно, нали сме мъже, по-добре да се видим у Вас – самопокани се той. - Предлагам да   дойда към седем вечерта.

      -     Добре, може –след като размисли малко, се съгласи Мариана. По това време и Нина, и Краси щяха да си бъдат у дома и те двамата нямаше да са сами.

     -     Значи, така се разбираме. Е, чао тогава, до довечера – с осезаема радост в гласа каза Станимир и затвори.

   Зарадва се – довечера щеше да се изпълни най-после желанието му – утре щеше да се похвали с поредната „бройка”. Зачака с нетърпение вечерта.

  След като смяната й свърши,  Мариана се прибра в топлия апартамент – парното работеше с пълна пара, дори понякога се налагаше да отваря прозореца на стаята, толкова беше топло.

  Имаше покана за колет – преди около два дни имаше рожден ден и майка й, както всяка година, беше приготвила сладкиши и й ги изпращаше по пощата, защото тази година отново го празнува далече от родния си дом.

По този повод стаята беше като градина – в четири или пет големи вази,  разпръснати из стаята, грееха разноцветни хризантеми – огромни и много красиви, подарък от малкото приятели, които имаше тук. А тя много обичаше цветята – купуваше си дори и без повод, просто да украси стаята си.

   Трябваше да отиде до пощата, за да вземе колета. Тъкмо щеше да има с какво да почерпи Станимир – доволно въздъхна Мариана. Тя беше много гостоприемна домакиня и не можеше да си представи, че може да дойде някой гост и  да не го почерпи. Беше й останало само малко бяло вино – всичко се изяде и изпи вечерта, когато празнуваха със съквартирантките й и другите момичета. Колетът й дойде по поръчка.

   След като си почина малко и се освежи, Мариана отиде до пощата. Докато се върне, наближи шест часа и тя бързаше, за да е в къщи, когато Станимир позвъни на вратата. Но какво беше учудването й, когато го видя да бърза

нанякъде, облечен в дълъг черен балтон, без дори да я забележи. „Аха, сигурно ми е вързал тенекия, а аз глупачката бързам да се приготвя” – ядоса се тя, но й беше все едно – та той не й беше никакъв.

   Прибра се и, след като си свали шапката и палтото, веднага отвори колета. Както очакваше – имаше голям, кръгъл ябълков сладкиш, дребни сладки, кекс с много орехи, както го обичаше, и соленки. Напълно достатъчно да почерпи когото и да е и да яде до насита. Имаше и две – три бурканчета домашна лютеница – майка й беше й изпратила все неща, които тя обичаше.

   А Нина и Краси все още ги нямаше никакви…

   Преоблече се – сложи си същата дълга златисто-кафява домашна роба, разреса дългата си коса, която шапката беше поомачкала, извади от всичко по малко в  десертни чинийки и ги нареди на масата в кухнята. За всеки случай, ако гостът дойде, да е готово.

    Наистина се изненада, когато десет минути след седем се позвъни – три пъти. Значи все пак не я е излъгал.

     Мариана отвори вратата – на прага наистина беше застанал Станимир и като се усмихваше, започна да се извинява :

-        Простете, че закъснях – ходих да потърся цветя. Жалко, че нямаше! – все пак беше кавалер?!

    -   Няма значение – усмихна се тя – в къщи има достатъчно. – Заповядайте – и като отвори широко вратата, го пропусна да влезе.

   Той тръгна пред нея и с уверена стъпка се насочи към стаята в дъното на коридора – вече знаеше, че целта на вечерта му живее там.

   Но много се изненада, когато, стигайки до вратата на кухнята, Мариана каза учтиво :

-        Заповядайте, масата е готова – и го въведе там.

  Кухнята беше тясна и дълга – на отсрещната стена открай докрай, имаше  шкафчета, а на пода бяха наредени шкаф-мивка, готварска печка и хладилника на Нина. На тясната страна беше вратопрозорецът, извеждащ на малка тераска– един красив „фототапет”, само че жив и подвижен – през него се виждаше морето и далечния хоризонт. Когато времето беше топло, се виждаха и делфини, които скачаха високо и радваха окото с играта си.

     Вляво, точно до вратата, се намираше масата, отрупана с лакомствата от колета заедно с  бутилките  бяло вино и бял вермут.

     Точно там го покани Мариана, сложи го да седне на стол в кухнята.

А той се надяваше, че ще влезе в стаята й, ще се отпусне на леглото й, тя ще седне до него, макар и на разстояние.  Полека - лека щяха да скъсяват разстоянието и утре щеше да сложи в списъка си още една мъжка победа.

Но, уви, едно голямо уви – пак остана излъган.

    Какво да се прави, явно тази победа наистина щеше да бъде трудна. Но си заслужаваше да чака.

    Станимир започна директно:

-        Аз Ви проучих – съвсем нагло каза той. – Разбрах, че сте разведена, с едно дете, с висше образование и сте единствена дъщеря.

   При тези думи, казани небрежно, Мариана едва не подскочи – кой беше толкова нетактичен и беше му разказал всичко, споделено от нея?! „Клюкарки” помисли си тя и разбра, че повече за нищо на никого не може да се доверява.

    -   Аз също съм разведен от пет години и имам син на десет– омръзна ми да живея сам, хайде да се оженим – изведнъж съвсем неочаквано, изтърси Станимир.

-    Моля ?! – едва не се задави Мариана – та ние сме още на „Вие” ?!

-    Ами тогава да минем на „ти” – хвана се за думите й той.

-    Не, не – твърдо отсече Мариана –та аз едва преди няколко месеца си взех документите за развода. Пък и съм решила да не се омъжвам повече - искам да отгледам сина си сама. Още е малък – догодина тръгва на училище, искам да бъда само с него.  Докато следвах, работех и нямах много време за него – искам да наваксам пропуснатото време ... Та аз не съм се нарадвала още на детето си.  Не, не –повтори тя.

-        Но защо, тъкмо ще го гледаме заедно, аз ще ти помагам.

-        Не, не, няма смисъл да говорим за неща, които няма да станат – този път с усмивка каза тя, защото й стана смешно колко смел стана гостът й, след като минаха на „ти”. Като че ли това му даде кураж да настоява още повече. А тя се забавляваше с това. „Боже, колко е самонадеян само”.

    А той палеше цигара след цигара и вместо да се почувства неудобно, че му се отказва, да стане и да си тръгне, той продължаваше да яде от всичко, което беше на масата, повтаряйки :

     -    Много вкусен кекс е направила баба ми – имайки предвид майката на Мариана – ммм, много хубави сладкиши прави баба ми – като пълен непукист и нахалник продължаваше да повтаря Станимир.

    По едно време най-после Краси се прибра – влезе в кухнята, понеже видя, че Мариана има гост и като се обърна да го види – защото той седеше с гръб към вратата – необяснимо се учуди :

-        Ха, Станимире, какво правиш тука?!

-        Ами малко на гости – смутолеви той, а Краси си взе нещо, завъртя се и излезе от кухнята.

    Разговорът продължи – разказваха си случки от живота, той разказваше за работата си в комбината – въобще, общ разговор. Но след малко и Нина се прибра и се учуди точно като Краси. Това много озадачи Мариана, но тъй като беше деликатен човек и колкото и пряма да беше в отношенията си с хората, не можеше да ги попита „ А бе вие как така, откъде-накъде?” Това са си техни неща – от къде толкова добре се познават и колко добре се познават – тези неща въобще не я вълнуваха. Ех, ако е знаела, не само щеше да ги пита, ами и щеше да избяга надалече.

    Е, тя се премести след една година, но за това – по-късно.

  Двамата със  Станимир продължаваха да стоят в кухнята и да си говорят.

Той беше толкова забавен и сладкодумен, че Мариана мълчеше и само го слушаше – до сега никой не беше й говорил толкова приятно, никой не беше й рисувал толкова красиви картини за един евентуално съвместен живот. Когато той най-после попита :

 -      Какво  мислиш по въпроса ?

 Тя каза само :

-        Много хубаво говориш, но аз не вярвам – и завъртя глава, показвайки с това, че напълно отрича да приеме думите му за „безоблачното щастие”,

което й обещава.

    Като опита още един-два пъти да я убеди, че е искрен, Станимир каза:

-        Е, въпросът остава открит. Аз ще чакам, докато се съгласиш – и като дръпна стола си назад, стана и си тръгна.

    Мариана си каза „ ох, най-после” – вече беше полунощ, а тя щеше да става в пет – но учтиво му се усмихна и тръгна да го изпраща.

    На входната врата той пак се сети нещо и като се обърна към нея, вместо „лека нощ „ каза :

-        Утре вечер ще те чакам в седем пред Дома на нефтохимика.

   Мариана не обичаше да й говорят ултимативно и затова отвърна с леко раздразнение в гласа:

-        Аз няма да дойда.

   Станимир явно беше свикнал да се налага – не обърна внимание на думите й и повтори:

-        Но аз ще те чакам!

-        Ами чакай, аз  н я м а  да дойда – още по-натъртено отговори тя.

Каза му „лека нощ” и се обърна да се прибира в къщи. Тогава най-неочаквано той подаде ръка и казвайки „лека нощ” се наведе да я целуне. Мариана светкавично обърна глава встрани и целувката му отиде някъде по косата й.

   Тя се обърна гневно към него с думите :

-        Сега вече сбърка –отвори бързо вратата и се шмугна вътре, сякаш бягайки от нещо, което я преследва.

   Набързо разчисти масата в кухнята и се прибра в стаята си. Лампата светеше – Краси все още не беше заспала.

-        Марианче, какво става тука, вие пък кога се запознахте ?

-        Остави, голяма напаст – отвърна Мариана, загледана през прозореца.

 Изведнъж, най-неочаквано от очите й рукна порой от сълзи.Тя ридаеше толкова сърцераздирателно, че и Краси се просълзи и я попита учудено:

    -     Защо плачеш сега ?!

    -     Не знам защо, но имам някакво предчувствие, че ще се омъжа за този човек, колкото и да не искам. – Страхуваше се , защото знаеше, че „шестото” й чувство никога не я лъжеше.

    И, за да не пречи на Краси, загаси лампата и си легна. Скоро умората от прекалено големите емоции надделя и тя заспа.

   Мариана беше от жените, които не обичаха друг да им казва къде да стъпят – обичаше сама да рисува пътя си в живота. И затова   през деня, когато нейният приятел й позвъни, тя му разказа за госта и неговото предложение и го помоли да я заведе на дискотека – в седем вечерта. Изкараха си чудесно. Мариана мислеше, че се е спасила от нахалника. Уви, уви…  

     На другия ден  тя беше втора смяна. Каква беше изненадата й, когато, тръгвайки на работа, намери букетче, мушнато в дръжката на вратата. Тя веднага разбра от кого са цветята и сърцето й се сви. Не, този човек нямаше лесно да я остави на мира.

      Още като започна смяната й, той я потърси по телефона – не бил ходил на срещата, затова оставил цветята в знак на извинение.

      Мариана бързо приключи разговора, оправдавайки се с многото работа. Изглежда, че той разбра намека й да не я търси повече.

     И тогава започнаха писъмцата.

     На малки листчета, сложени в плик, всеки път пишеше едно и също:

„Обичам те. Х„

     И така през ден, без прекъсване, в продължение на един месец.

     На Мариана й направи впечатление, че на пликовете няма пощенско клеймо и веднага разбра, че е човек от общежитието. И то един точно определен човек. Но не му обръщаше внимание – просто хвърляше бележките в коша, казвайки си:

-        Да прави каквото иска, негова си работа.

  Но през това време всеки път, когато я срещнеше, след поздрава „здравей” продължаваше с думите „чакам отговор на моя въпрос” и поклащаше показалец.

  Така дойде лятото. Мариана излезе в платен годишен отпуск, защото майка й щеше да идва със сина й Мирослав на гости.

................................... следва продължение.