Огнена помощ /за конкурса/

            От незапомнени времена селото се гушеше в подножието на планината, а жителите му посрещаха в ранни зори изгрева на слънцето, някъде в полето и благодаряха на бога за благата, които им даваше. Всичко течеше нормално, трудеха се честно за хляба си, спазваха се традиции, палеха се свещи в църквата, кръстеха се, молеха се, помагаха си…
            Един ден, някъде от гръцко ли беше, от турско ли, тъй и не се разбра, но пристигнаха бежанци с каруца. Бяха мъж и жена на средна възраст, а с тях и три невръстни момчета. Обърнаха се към кмета и той им разреши да ползват една стара и изоставена с години къща. Запретнаха хората ръкави, стегнаха я и заживяха мирно и кротко, без да пречат на другите. Трябва да са били с българско потекло или пък са живели и по други селища покрай границата, защото им се разбираше какво говорят. Мълчаливи бяха, не разпитваха, не говореха много, но държанието им след време озадачи всички, а местните започнаха да странят от тях и да ги смятат едва ли не за прокажени. Това отношение започна от деня, когато съседското, десетгодишно момиче надникна през отворените прозорци на къщата им. Любопитството го изгаряше, но уплашено се отдръпна от видяното и хукна към дома си, сякаш бе срещнало дявола в ония стаи. Запъхтяно, дотича при майка си и изрече на един дъх:
            - Мале, тия хора са полудели. Хванали някакви икони и ги обличат, и ги събличат, и ги мият, и ги украсяват, и ги връзват, и си мърморят нещо под носа…
            Родителите му се спогледаха и обявиха чужденците за цигани-магьосници, а после побързаха да раздухат клюката из цялото село, но докато тя обиколи всички, се измислиха и чуха какви ли не неща за странниците…
            Дните се нижеха един след друг и мъже, жени и деца страняха от набедените, минаваха далече, кръстеха се, страхувайки се лудостта и магията да не ги застигне, да не се лепне и на тях. Преселниците страдаха от това, че не ги приемат, чудеха се на отношението им, свиваха рамене и почти не излизаха от двора си...
            След време се случи нещо, което разтревожи всички. Бог ли наказа съседката или уроки я хванаха, но роди преждевременно едно момче, което чакаха с мъжа си от години, та като порасне, а те остареят, да поеме грижите по имотите им, но… Все ревеше горкото, все се гърчеше, а и на сила го хранеха. Бабите шушукаха, че тая жена други деца няма да има, а това й чедо го бяха отписали вече от тоя свят. Ходиха по врачки, поп му пя в църквата, пари по доктори даваха, ама пустата болест не минаваше и не минаваше. Майката страдаше много, а бащата я гледаше накриво и стоеше с часове в кръчмата… Един ден на врата им се похлопа, а на прага стоеше оная ми ти чужденка, дето всички мразеха. Усмихна се тя и простичко рече:
            - Не се плаши, жено! Ще ти помогна… Ела като се мръкне отзад, зад нашата къща, носи и детето със себе си.
            Послуша я, че майчиното сърце на всичко е готово, рожбата си да спаси и в уреченото време отиде. Там завари съседката си в бяла риза пременена, с венец от цветя на главата. Огън беше запалила на поляната, цял ден го подклаждаше, жарава на куп събираше, нея разстилаше… Изведнъж писна гайда, след туй заудря тъпан, а звуците му в селото кънтяха и се забиваха в ушите на хората. Хукнаха те през глава да видят що става. Стъписаха се, започнаха да се кръстят и да думат:
            - Не е на добро туй, що става, не е на добро!... Друговерци са!... Боже, опази!
            „Мъжът-магьосник“ надуваше гайдата, трите момчета биеха тъпана, а жената  - "вещицата проклета“,  цялата трепереше, гласът си извиваше, сякаш вълци виеха… В транс се понесе, грабна болното дете от ръцете на майка му, вдигна го над главата си и хукна, ей тъй - боса през огъня... Надлъж го прекоси, кръстоса го, побягна отново, като че ли нещо я гонеше, но сякаш не стъпваше по горещите въглени, а летеше като птица и викаше:
            - И… У… Хи… О... Бягааай!.... И… У… Хи… О...
            Онемя мало и голямо, сви се,  до земята се принизи, уплаши се, че лудата в огъня ще изгори, а с нея и бебето, но тя над другите се извиси, в искри се обгърна, па трети път мина през нажежената поляна и сякаш се срасна с огъня. После излезе оттам, детето върна и в краката на майката се строполи… Изпищя оная, а после едва не се задави от собствените си сълзи. Кротнало се беше момченцето, заспало, но пустите му клюкарки, не се сдържаха и се развикаха:
            -  Ууу!... Магьосница!... Бог да я накаже! Уби горкото дете!
            Уплаши се народът, дяволски сенки му се привидяха, разбяга се, остави гайдата жално да плаче и тъпанът да му приглася…
            Огънят угасна след време, селото притихна, а нощта бавно се спусна над него и загадъчно го зави със звездите си...
            На другия ден, още в ранни зори, един мъж и една жена, с топла баница и бъклица вино в ръцете, стояха пред портите на тъй наречените "луди магьосници". Отвори им съседът, поздрави ги, в дома си ги покани, а те му рекоха:
            - Господ здраве да Ви дава! Детето ни спасихте… Не знаем що му сторихте, но го излекувахте… Поне ни кажете какви хора сте?  Какви са тия обичаи?
            - Нестинари сме! – отвърнаха в един глас стопаните и се усмихнаха – А обичаите ни простички са – помощ и сила от огъня взимаме, на него се кланяме, Бога в него вселяваме…

Рая Вид, 01.12.2015