За страстен човек като нея не беше трудно да се изцапа. Емоционалният ù свят често беше за основно почистване. Вулканите които изригваха в нея не заспиваха. Не стелеше лава, тя е бавна, а тя беше бърза и стреляше много точно. Мисълта беше наточена от несгодите и острието беше коварно непослушно. Дори тя трудно го владееше и това я плашеше. Нямаше много приятели. Не издържаха около нея. Ако не изригваше в момента, то бученето на временно притихналия вулкан ги стряскаше и държеше на нокти. Притаена мощ, леко привлича, но любопитните надничат зад ъгъла. Това го усещаше и изригваше сама и далече. Изригването и поглъщаше и отделяше едновременно огромно количество енергия. Беше само за безумците да са около нея. Човеци които живеят за да чувстват, а тя измисляше чувства. От доза и три четвърти обич и осминка съмнения забъркваше страст с вкус на горчив бадем. Леко отровен. Понякога. От прясно отчаяние и престояла болка приготвяше лековити отвари с дъх на залези. Лекуваха, в малки дози, приети сутрин на гладно, тъги. Разкаяние и желание бяха съставки на мехлема за блаженство (не се препоръчва за чувствителни хора). Честолюбие смесено с достойнство беше материалът за  паметници на старите и страхове, а новите изплиташе от фините нишки на времето и безумието на живота. Лошите спомени и безсънните нощи беше направила на ограда от бодлива тел и беше пуснала ток по нея. За да не приближиш. Може да е опасно за теб или за нея. Беше ù все едно.
 От безстрашие и самоувереност си правеше огнеупорни дрехите, да не и личи. И да не изгорят от самата нея. Прикриваха и белезите ѝ, всички до един външни вътре беше почистила разтребила и по полиците стояха мехлемите. Беше светло и топло. Не задушно. Достатъчно просторно да побере света и и пак да е проветрено. Пребоядисваше често. Хамелеонската окраска я адаптираше към ситуации, не към хора. Хората канеше на гости вътре. Те често чупеха и тя пренареждаше. Но пак канеше гости. Да отдъхнат и да се подкрепят. Счупените хора болят. Събираше болките им и приготвяше ваксини, за други хора. Когато потрябва, стояха си там вътре. Цапаха доста света ѝ и когато ставаше невъзможно да се почисти, изригваше. Мощна експлозия която помиташе и унищожаваше всичко вътре. Изпаряваше го. Химичните съединения изградили същността и преминаваха от едно агрегатно състояние в друго от горещината. Част от нея беше киселина, друга основа и си бяха несъвместими и боляха и се трансформираха в нови съединения, а те от своя страна комуникираха по нов начин. Високите градуси бяха катализаторът. Разтапяше се на най-малката неделима частица и след това и нея я изчезваше. До абсолютното нищо. Разточителството на взрива беше огромно и продължаваше с месеци. Никой, дори и тя самата не знаеше как да потуши огъня. Огнени езици танцуваха безмилостно и без умора. Споглеждаха се взаимно се усилваха и трептяха на онази древна честота от времето на големия взрив. И бяха едновременни и хомогенни и излизаха навън. Беше се отказала да контролира такива експлозии. Но не съвсем. Центърът и произвеждаше горивото. А същността му беше енергия. Първична. Без качество (добра, лоша, полезна, безполезна). Просто енергия, чиста и можеше да бъде създател или разрушител. Според мястото на което попадне. На криви светове с паянтови основи влизаше като цунами. Помиташе всичко. За повехнали от лошо стопанисване, но с добри основи беше благоденствие.
После идваше имплозията. Обратното на експлозията. Мигновено запълване на обем.
И пак беше цяла и чиста.