Вторник вечер не е най-подходящата вечер за излизане. Или поне така си мислят повечето хора. Вторник изостава в сравнение с четвъртък и петък, отреден  е на едно питие и по-ранно прибиране, евентуално с компания. Да, ако целта на излизането е да не се прибереш сам, няма особено значение кога излизаш. А да си намериш компания вторник вечер не е трудно – винаги има самотни души, които търсят някого, с когото да споделят самотата  си.

 Тази вечер очевидно ще се прибера сама. Тук няма никой, който да си заслужава, а е прекалено късно да сменям баровете.

 На двадесет и седем съм и най-дългата ми връзка продължи два месеца. Звучи толкова смехотворно, че избягвам да говоря за това, а когато не мога да се измъкна – лъжа „Да, да, най-дългата ми връзка продължи две години.” И без това нямам приятелки, които да ме познават достатъчно добре, че да ме разкрият.

 Не знам защо се случва така. Нямам толкова труден характер, склонна съм на компромиси и мога да обичам. Живяла съм няколко години със съквартиранти момчета и винаги сме се разбирали отлично. Докато бях в училище, фактът, че си нямам гадже, беше най-голямата драма в живота ми. Страдах толкова много, заради нещо толкова маловажно. В университета започнах да откривам, че мъжете всъщност ми обръщат внимание. Флиртувах и се забавлявах, а когато всичко приключеше преди дори да е започнало, се успокоявах, че не си е струвало. Но винаги, винаги се надявах тайно и скришно, дори от самата мен, че може би следващият флирт ще доведе до толкова жадуваната връзка. Имаше моменти, в които бях толкова отчаяна, че бях готова да се обвържа с когото и да е, просто за да има някой до мен. И точно в тези моменти всичките ми ухажори изведнъж изчезваха, сякаш те бяха гъски, а аз ловец в пика на ловния сезон. А след като тези моменти отминеха, първо идваше гневът – към тях, че не ме искат; към мен, че никога не успявам и към всички влюбени двойни, че просто са се открили. След гнева идваше самообвинението – какво толкова правех или не правех, че никога не се получаваше? Прекалено отчаяна ли бях, прекалено настойчива или прекалено резервирана? Знаех, че изглеждам добре и не бях глупава, така че какво не достигаше? Прекарвах прекалено много време в анализиране на несполучилите опити за връзка, търсейки момента, в който съм се провалила. След това се обвинявах, че задълбавам прекалено много. После идваше самосъжалението – защо все на мен? Защо все бях сама? Защо всички други толкова лесно откриваха партньор, а аз се провалях? Толкова много сълзи бяха пролети през годините. И след като стигнех дъното, нямах друг избор, освен да изплувам – винаги се съвземах, казвах си, че се вглеждам прекалено много, че не е толкова важно да съм във връзка, че имам толкова много други неща, за които да съм благодарна, че животът ми е толкова щастлив и без мъж. Да, успокоявах се или се залъгвах, само и само да потуша болката.

 Имаше период, в който си бях втълпила, че са ме урочасали. Обикалях врачки, слушах предсказанията им, пиех мълчана вода, отключвах катинари и пръсках светена вода по възглавницата си. Разбира се, ефект нямаше. След  това реших, че проблемът може би е на подсъзнателно ниво и започнах да посещавам психолог. Осем месеца всеки месец ходех на психолог и изливах душата и сълзите си пред него. Нищо не се случи с „подсъзнателния  ми проблем”, освен че свърших всички запаси от кърпички на психолога ми. Когато осъзнах, че и това не помага, просто се примирих.

 Една сутрин се събудих след поредната безсънна нощ, прекаране в обвинения и сълзи, и болката просто я нямаше. Бях приключила със самообвиненията и самосъжаленията, бях се примирила. Бях решила да обърна внимание на неща, които действително си заслужават и да изляза от  този ад. И просто се случи – болката изчезна. Казах си, че няма да провалям живота си, заради това, че съм сама и повече няма да се стремя към връзка на всяка цена. Щях да оставя нещата да се случват от само себе си и ако нещо наистина станеше – е, щеше да е най-хубавото нещо, което ми се е случило.

 Бях на двадесет и пет и животът ми започна отново, само че този път щеше да се развие щастливо.

 Това се случи преди две години. Промяната наистина ми беше нужна – започнах да гледам по друг начин на мъжете. Преодолях скрупулите си по отношение на връзките за една (или три-четири нощи) и започнах да си доставям удоволствие. Реших, че докато чакам моята връзка да ме намери, мога да си позволя да се забавлявам. Разбира се, не бях безразборна, но определено се забелязваше разнообразие сред любовниците ми. Хората наистина си мислят, че е трудно да си намериш компания за една нощ. Точно обратното – прекалено лесно е. Трудно е да си намериш привлекателна компания за една нощ. Но всичко се усвоява с малко повече упражнения. Първоначално ми беше много трудно – бях романтична и не исках да изгубя девствеността си просто с някого. Първият ми път беше далеч от прекрасен. В началото сексът беше прекалено тромав и несръчен, особено ако попаднех на неопитен партньор. Но с времето станах по-опитна. Всъщност аз не си намирах точно връзки за една нощ. По-често се откривахме в някой бар или кафе и прекарвахме няколко дни заедно, след което се разделяхме без обещания, че ще се видим скоро. Изненадваше ме колко много мъже има, които не искаха да се обвържат. Преди да си забраня да страдам, вярвах, че едва ли не всички мъже са обвързани. Но открих, че съм грешала. Може би половин година след промяната, срещнах мъж, които едва не ме върна към предишното ми състояние. Бях отишла сама в някакъв бар отново вторник вечер, но останах разочарована, нямаше никой, който да си струва. Изпих коктейла си и понечих да платя, когато барманът ми каза, че господинът в сепарето се е погрижил. Погледнах към сепарето, но беше празно. Е, какво пък, щом не се беше престрашил да се представи, значи наистина не си струваше. Облякох палтото си и излязох. Пред входа ме чакаше някакъв мъж, посочи ми колата си и каза:

-  Ще се преструваме ли или просто ще си доставим удоволствие?

Засмях се нервно, беше ме засрамил със своята директност. Докато вървяхме към колата, той ме държеше за ръка. Изтръпнах, беше толкова неочаквано, но когато усетих топлината на ръката му, се успокоих. Почувствах се на място. По пътя слушахме джаз, а той продължаваше да държи ръката ми и я пускаше само когато сменяше скоростите.

 Онази вечер за пръв път в живота си правих любов.

 Усещането беше толкова по-различно, отколкото с другите преди него, че нямаше с какво да го сравня. Заспах в прегръдките му, това също ми се случваше за пръв път. На сутринта едва се реших да си тръгна. Винаги си тръгвах преди да са се събудили, така беше по-лесно и за двама ни. И до онзи момент не ми представляваше особен проблем. Но този път беше мъчително. Тръгнах си, без дори да съм научила името му.

 Дълго време след това не можех да спра да мисля за него. Той ми беше дал нещо, което преди не бях осъзнавала, че ми е липсвало. И просто нямаше как да го получа от непознатите, с които прекарвах нощ или три.  Беше ме накарал да се чувствам обичана. А това беше нещо, което никой не ми беше причинявал досега. Исках да запазя това усещане колкото се може по-дълго и затова пресъздавах различни моменти от онази вечер, преживявах същите чувства.  И бях толкова щастлива. Представях си, че се срещаме случайно и той отново ме хваща за ръка. Беше минал цял месец от онази нощ и не изпитвах никакво желание да излизам вечер и да си търся компания. Беше ми непривично да прекарвам толкова дълго време сама. Но не след дълго нещата се върнаха в старите коловози. Продължих да живея живота си, както преди, и споменът за него постепенно избледня. Започнах да се концентрирам върху работата си и отново бях щастлива без мъж до себе си.

 Лятото бях решила да прекарам седмица с приятели на Лозенец. Дните бяха прекрасни, нощите още повече. Наслаждавах им се изцяло, морето винаги ми действаше омайващо. Последната вечер другите бяха останали в къмпинга, за да оправят багажа си, а аз реших да се поразходя за последно. Не се бях изкъпала след плажа и при всяко движение усещах как солта стяга кожата ми. Вятърът си играеше с полите на роклята ми. Не можех да се чувствам по-добре. Стигнах до някакъв бар и си поръчах кайпирошка, беше ми писнало от мохито. Помолих да ми го направят в пластмасова чаша, тъй като исках да продължа да се разхождам по плажа. Бях се облегнала на една от дървените подпори и гледах морето, докато чаках да ми направят коктейла. Усетих, че някой се приближава до мен. Не се обърнах, защото реших, че е сервитьорката. Смътно познат мъжки глас зашепна в ухото ми:

- Мисля да се приземя от чашата си направо в леглото ти. Дори си мисля, че тя ще омекоти кацането.

Подаде ми питието и слязохме на плажа. Лицето му ми беше много познато, но едва когато ме хвана за ръка, си спомних кой е. Сърцето ми заби неистово и дланите ми се изпотиха, въпреки хладния морски бриз. Прекарахме нощта заедно. Не бях правила любов на плажа до онзи момент, нито в морето. С него нещата винаги се случваха за първи път. И всичко отново беше неописуемо. На сутринта ме събуди бризът. Измъкнах се внимателно от прегръдката му, не исках да го събудя. Погледах за малко лицето му – беше толкова хубав и излъчваше такова ненарушимо спокойствие. Пътя до къмпинга извървях сякаш насън. Приятелите ми ме чакаха притеснени, едва не се били обадили на полицията. Успокоих ги с някаква импулсивна лъжа и отпътувахме за София. Спах през целия път и сънувах само него.

 Този път преодоляването му ми отне прекалено много време.  Прекарах остатъка от лятото и началото на есента, мислейки за него. Дори не забелязвах другите мъже. Той беше с мен през цялото време, правеше ми компания във всеки един момент. Продължавах да не знам нищо за него – дори името му. Понякога просто отивах в градинката на Иван Вазов и потъвах в мисли за него. В един такъв ден, както се бях унесла, открих, че са ме ограбили. Първо се ядосах, мислейки колко много неща трябва да възстановявам, но после случката ме наведе на друга мисъл. Любовта ми към този непознат не ми носеше нищо добро и за в бъдеще щеше да ми причинява само мъка. Не можех да си позволя да се надявам да се срещнем скоро и да се получи нещо следващия път. Бяхме се видели два пъти, но почти не бяхме говорили. Това, че за няколко часа ме беше накарал да се почувствам обичана и любенето беше толкова хубаво, не значеше че иска да има връзка с мен. Не си бяхме обещавали нищо. А и да реша да го чакам, означаваше да се върна към старото си аз, а това няма да допусна да се случи. Пък и кой знаеше дали щяхме да се видим отново.

 Избрах грешния начин да го забравя. Може би защото бях разочарована – от него и от капризната случайност, която отказваше да ни срещне. Започнах да спя с различни мъже. Опитвах се чрез техните ласки да изтрия от ума си неговите. Но всичко, което постигах, беше да натрупвам излишни любовници и отвращение към себе си. А и се улавях как докато правех секс с тях, ги насочвах да ме докосват там, където той го беше правил. Този период на безумие не продължи дълго, но накрая наистина не можех да се понасям.

 Наближаваше Коледа и аз реших да се примиря и помиря с моята любов. Щях да изчакам търпеливо да ми мине. И нямаше да спя с никого, докато не се „излекувам”. Прекарвах вечерите в четене, спорт или просто излизах с приятели. Изненадах се колко забавно беше да прекараш вечерта с приятели. Отново се променях, но този път много по-плавно. В края на месеца беше организирано фирмено парти по повод Нова Година. Беше традиция да го организираме заедно с няколко други фирми. Винаги се събираха много хора. Предишните две години си бях тръгвала с компания, но този път нямах такова намерение. Този път щеше да е различно. Обикалях различните компании и както всички други, се правех на безкрайно заинтересувана от историите на слабо познати хора. Всъщност ми беше забавно.

 И тогава го видях. Беше в компанията на няколко колеги, а до него се беше притиснала плътно някаква жена. И сякаш усетил, че го гледам, той изведнъж вдигна поглед от жената и се огледа. Припряно им обърнах гръб и се запътих към тоалетната. Надявах се да не ме е видял. Цялата треперех, не знам кое ме беше шокирало повече – това, че го видях или това, че беше с жена. Стоях в тоалетната и се опитвах да се успокоя. Усещах как ръцете ми изтръпват и оставих чашата си на плота на мивката, преди да съм я изпуснала. Зави ми се свят и изгубих равновесие. Подпрях се тежко на стената и одрах ръката си на релефната мазилка. Кръвното ми беше паднало отново. Трябваше бързо да се съвзема, иначе щях да припадна. Излязох от тоалетната и видях, че ме чака отпред. Понечих да се върна обратно, но залитнах и отново трябваше да се подпра на стената. Той се приближи и ме хвана за ръката. Издърпах я:

- Аз не... не... не... – щях да се разплача. Не исках, по-скоро не трябваше да тръгвам с него. Не и този път. Изобщо не обърна внимание на протеста ми, просто ме хвана през кръста и ме изведе навън. Влязохме в колата му и той ме заведе у тях. Исках да се разплача, толкова безсилна се чувствах, изправена пред собствената си нерешителност. Онази вечер правихме любов, по-нежно от всеки друг  път.  Докосваше ме с такава всепомитаща нежност, че изтри спомените за всички, които са ме докосвали преди него. Накрая просто нямаше друг освен него и знаех, че нямаше да има. Сгуших се в него и заспах безкрайно щастлива. Събудих се и разбрах, че съм се успала. За пръв път си позволявах да спя до късно у някой мъж. Не смеех да отворя очи, беше ме страх, че може да се е събудил. В такъв случай тръгването ми нямаше да е толкова лесно.

-  Можеш да отвориш очи, знам, че си будна – беше подпрял главата си на една ръка и ме гледаше. Мразех клишетата, но сърцето ми подскочи. Понечих да се изправя, но той ме спря:

-  Защо все бягаш?

-  Не бягам, просто улеснявам нещата и за двама ни.

-  Лесните неща никога не са ми доставяли удоволствие...

-  Май наистина е по-добре да си ходя.

-  Чакай – хвана ме за ръката – поне си признай, че и ти ме обичаш.

Отне ми цяла вечност да събера смелост да му отговоря:

-  Може би – сърцето ми препускаше. Целуна ме ликуващо и прошепна:

-  Бори се за мен тогава – сълзите просто избликнаха, не можех да ги сдържам повече. Целуваше ме, докато не спрях да плача.

-  Наистина трябва да си ходя – събрах дрехите си и си тръгнах, без да го погледна. Имах нужда да се прибера вкъщи, да остана сама, за да изплача сърцето си.

На следващия ден го посрещнах пред  дома му заедно с багажа си.