Скоро ще да е било. Споменът за теб връща лентата назад в прашните, паяжинясали спомени, прибрани в евтина кутия за обувки. Празно е, нещастно е. Съзирам те в звуците, чувам те в образите на делника. Има те, все още си тук, въпреки че вече те няма. Има те в пукнатините на земното ядро. Има те в румените бузки на децата, които срещам всеки ден. Има те в мисловните ми процеси, свързани с всичко друго, не и с теб. Тук си, все още те има. Убедена съм, че се е случило скоро. Губя паметта си бавно и полека и не получавам информация относно заобикалящата ме среда. Твърде познат глас. Долавям го из кътчетата на мозъка си, смятайки, че е никому ненужна мисъл, непотребна вещ в евтина кутия за обувки. Предполагам, че някоя от хилядите ми самоличности държи да доминира над останалите. Не й го позволявам, разбира се, и продължавам да симулирам хранене с нееднородната смес, която ми е сервирана. Жената с бялата престилка казва, че ястието й е самата вкусотия, но вкусовите ми рецептори определено не са съгласни. Със сигурност е било скоро.

          В болничната стая влиза красиво къдрокосо момиче. Симпатичният, облечен в бяло, чичко твърди, че това е най-добрата ми приятелка. И аз го усещам. Не говорихме много, искаше й се да си спомня всичките години, прекарани заедно. Търпеливо чакаше да си спомня - знаеше, че я помня. Чакахме да се опомня. Чичкото я изпраща с окуражителни думи, за да я успокои, че, цитирам „Все някога ще те заобича пак, наново, не на нова страница, а в нов роман ще те изпише“ Какви страници и романи? Чуден ми е всеки разговор, проведен в тази сграда. Сякаш чичкото целенасочено настройва хората срещу мен, твърдейки, че никой не може да предотврати това, което се е случило. Дали не ми се сърди, защото му казах, че тази бяла престилка му стои прекалено прилепнало? Някой пак ми говори отнякъде. Имам нови спомени във входящата кутия: Сърцевината на душата ми е на стент, откакто отсъстваш. Прекалено съм вглъбена в мисълта за липсата ти, за да обръщам внимание на маловажни неща. Всеки път, щом нов спомен от теб ме навести, звукът от белезниците ми заглушава всичко останало.

          5:02ч. рано сутрин. Стаите са препълнени с хора, страдащи от най-различни психически проблеми. Изглеждат невинни, особено едно момиче от моето отделение. Чичкото с белите дрехи каза, че то не може да си спомни дори секунда от целия си живот. А не е ли странно, че никой не ми съобщи как се казвам? Вероятно според чичковците тази информация е излишна- може би идеята им е да не се отъждествявам с името си; да бъда свободна да изпитвам всякакви емоции и околните да не ме приемат, като поредното име, фигуриращо в списък с имена; да изживея мечтите си, знаейки, че съм свободна да бъда.. всеки. И всичко. Или просто големият шкаф с многото документи се е задръстил с формуляра ми за лични данни и са го изхвърлили. Не, това с мечтите е по-вероятно.

          За първи път от няколко седмици имам посещение. Пак момиче, този път тъмнорусо, с най-пъстроцветните очи. И с него говорихме малко. Сякаш искрено искам да опозная любимите си хора, но някаква бариера ме държи далеч от всичко, което обичам. На ръка разстояние от спомен, заровен на километри разстояние от ръката. Трябваше да ме предупредят преди посещенията; трябваше да знам, че обичам тези хора.

          Наближава изписването ми. Чичкото твърди, че при силна емоция, появила се отведнъж, ще си спомня всичко. Коя емоция ще да е толкова бистра, че да ме направи годна за комуникация и съществуване? Кои части от тялото ми трябва да се докоснат, кои зони от мисленето ми трябва да се засегнат, за да се завърна? Трябва да е било скоро. Емоция, която си е наела апартамент във всяка клетка на съществото ми. Чувство, което е пожар и пожарогасител.

Освободена съм от мястото, което временно наричах свой дом. Време е да открия вечния си дом- храм, манастир, ако щеш; своята лична религия; онова, което ще ме (за)върне. Всъщност, не зная къде, кого, какво и защо да търся. Незнанието ме побърква. Единственото, което ме преследва перманентно като рекламни брошури и не мога да избягам, нито да се скрия, е страхът от забвението, от липсата на спомен; от това, което си е тръгнало. Трябва да си спомня, тряб-б-ва.. т—ттт—трябва д-д-а се опом-ня…

Виждам те. Това си ти. Стоиш на метри от мен. Ти се завърна.

3500+ нови спомени във входящата кутия на Елисавета Емилова, гр. София.

Всяко приятелство, всеки любим човек, любима книга и стихосбирка, какъв е любимият цвят на котката ми, от коя страна на леглото ми се схваща вратът, по колко пъти обикалям апартамента, когато съм нервна; паническите ми атаки, мама, татко, теб.. Всичко си спомних. Спомних си и колко парадоксално ошарен е животът ми, защото в момента, в който ти ме върна в реалността, си припомних, че в последните години ти си единственият спомен.