Скоро ще да е било. Споменът за теб връща лентата назад в прашните, паяжинясали спомени, прибрани в евтина кутия за обувки. Празно е, нещастно е. Съзирам те в звуците, чувам те в образите на делника. Има те, все още си тук, въпреки че вече те няма. Има те в пукнатините на земното ядро. Има те в румените бузки на децата, които срещам всеки ден. Има те в мисловните ми процеси, свързани с всичко друго, не и с теб. Тук си, все още те има. Убедена съм, че се е случило скоро. Губя паметта си бавно и полека и не получавам информация относно заобикалящата ме среда. Твърде познат глас. Долавям го из кътчетата на мозъка си, смятайки, че е никому ненужна мисъл, непотребна вещ в евтина кутия за обувки. Предполагам, че някоя от хилядите ми самоличности държи да доминира над останалите. Не й го позволявам, разбира се, и продължавам да симулирам хранене с нееднородната смес, която ми е сервирана. Жената с бялата престилка казва, че ястието й е самата вкусотия, но вкусовите ми рецептори определено не ...