О Р Е Х О В К И

Беше късна есен. Вятърът безмилостно танцуваше с малкото останали листа на акацията на автобусната спирка. Музиката бе зловеща, зимна и самотна. Една мъждукаща улична лампа даваше призрачна светлина на спирката. В просветванията й се виждаха три фигури. Сгушени една в друга, те смирено чакаха да дойде трамвая.

Децата се бяха сгушили в баща си и нетърпеливо подскачаха, треперейки от студ.

- Ани, спри да подскачаш, миличка! Сега ще дойде трамваят и си отиваме вкъщи.

- Студено ми е, тате! Искам вкъщи-и-и! - проплака Ани и се сгуши още по-силно в баща си. Петър я притисна по-силно до себе си и я целуна по челото. - Студена си, сладкишче! На теб студено ли ти е, Иво?

- Не! Аз съм мъж! Не като тая ревла тука! - отекна твърдото детско гласче в нощта.

- Не съм ревла-а-а! Студено ми е! Тате, кажи му!

- Друг път - не си! Само хленчиш! Не виждаш ли, че и на мен, и на татко ни е студено, ама не се оплакваме.

- Стига се карахте! Знам, че ви е студено. Утре ще отидем при леля ви Албена да вземем нейното старо палто. Малко е скъсано, но мама ще може да го зашие...

Петър притисна децата до себе си. Самият той едва се удържаше да не се включи в мразовития танц на листата. Беше му много студено - само по блуза и тя скъсана. Цял ден беше ровил в боклука за хартия. Малкото, което спечели днес, го дадоха за сладки. Ореховки - любимите на жена му Надежда. Нали днес имаше рожден ден - поне днес можеха да си позволят малко разточителство. Ани стискаше вълшебната торбичка със сладките. Петър и беше наметнал едно старо скъсано палто. Беше го намерил днес в един от контейнерите.

Най-сетне дойде и трамваят, важно поклащащ се, сякаш бе диригент на ветровата песен. Децата и Петър се качиха, треперейки. В трамвая нямаше място. Всички хора гледаха с отвращение тримата нови пътници. В техните очи те бяха просто просяци, дошли да искат и от техния залък.

- Тати, студено ми е. Искам да седна-а-а! - проплака Ани.

- Сега, миличко, сега... ще стигнем вкъщи и там ще е топло, и ще седнем. Нали мама има рожден ден - ще празнуваме... - Петър хвана малките ръчички на Ани и започна да ги търка в неговите.

- Тате, днес феята ще ни дари ли с топлинка? Защото ти каза, че вчера е идвала, но ние вече сме били заспали - потрепваше гласчето на Ани.

- Ще дойде, разбира се, а къде ще ходи? Нали мама има рожден ден, бебе такова! И от мен да знаеш, че такива работи като феи не съшесфуват! - заяви гордо Иво.

Малката Ани се разплака. Гушна се в баща си и през хлипанията и се чуваше: „Мразя те-е-е, мразя те-е-е..."

- Слизаме, деца!

Иво и Ани покорно се отправиха към вратите на трамвая. Петър им помогна да слязат. Ватманът започна да недоволства, че щял да се забави. Пътниците също се намръщиха още повече, че сега трябва да чакат тия дрипльовци да слязат. Петър спокойно взе децата си, прегърна ги и невъзмутимо се отправиха към вкъщи.

Живееха в една стара барака. Беше останала още при строежа на близкия завод. Заводът вече го нямаше. Приватизацията го беше погълнала, както и много други неща: работата на Петър, тази на Надежда, хубавият им апартамент. Сега живееха в тази барака, която бе дом за ветровете и спирка на всички дъждове. Покривът беше покрит с гума, няколко парчета ламарина и кашони на няколко места. Имаше една-единствена стая, която беше и кухня, и спалня, и дневна. До бараката имаше малка схлупена постройка. Това беше тяхната баня и тоалетна - една дупка, издълбана в земята и един маркуч, от който никога не беше текла топла вода.

Иво се затича напред и отвори вратата. Вместо да влезе, той се закова на място. Ани и Петър приближиха. Тогава отвътре изскочи някакъв мъж. Оправяше си панталоните. Ани се сепна и изпусна пликчето с ореховките. Мъжът ги стрелна с пренебрежителен поглед, мина покрай тях и стъпките му отекнаха, тежки и силни. Ани посегна да вземе пликчето, но вътре вече имаше само прах и много кал... мъжът го бе смачкал.

Вътре ги чакаше Надежда. С разчорлана коса, тя стоеше полугола на средата на стаята. Запъхтяна и трепереща от страх.

- Да влизаме, деца! - спокойният глас на Петър разсече тишината.

Ани и Иво се мушнаха вътре. Надежда оправи двата кичура коса, които обкръжаваха лицето й. Погледна към масата... имаше десет лева. Петър не каза нищо. Влезе. Седна на масата.

- Деца, хайде да хапнем! Наде, сложи ни от вчерашната леща! Хайде и ти сядай с нас! Не ни гледай така. Това е всичко, което можахме да вземем днес- той извади три лева от джоба си.

Ядоха безшумно, без говор, без звук. Ани не посмя да попита къде е феята на топлината. „Сигурно днес е заета да топли другите деца или на нея самата й е студено", мислеше си малкото момиченце.

След вечеря, също толкова безшумно, децата отидоха в единия край на стаята и си легнаха на скъсания дюшек.

- Мамо, няма ли да ни целунеш за лека нощ? - промълви Ани.

-Идвам милички, ангелчетата ми... Обичам ви - мълвеше тихо Надежда.

- Студено ми е! - проплака Ани.

- Хайде да спим. Няма да ти е студено като те гушна, нали? - промърмори Иво. Двете деца се сгушиха и скоро заспаха.

Надежда прибра масата също толкова тихо, колкото я бе сложила. Петър четеше някакъв стар вестник. Бе го намерил в една кофа, но реши първо да го прочете и утре да го предаде на пункта. След известно време той остави вестника. Надежда се бе вторачила в лицето му:

- Виновна съм, виновна... Не биваше... Но исках да се стоплим... Ще взема утре малко газ за лампата... Не знам как... Не знам... Прости ми - падна на колене, хлипайки. - Прости ми... ако можеш... не бива да искам това... прости ми... моля те, прости ми - хлипаше тихичко тя.

- Ела, стани, недей да плачеш. Случилото се е случило. Недей! Моля те! Беше с чужд мъж, за пари, Наде... не знам... тежко ми е... Обичам те, обаче е тежко... тежко... но ти не се грижи... ще измислим нещо. Хайде, стани, стани, ела да си лягаме и ние. И аз съм изморен... Утре пак това ни чака... кофи и студ... Ела - той нежно я приласка до себе си. - Утрото е по-мъдро от вечерта...

Двамата легнаха на твърдия под. Петър заспа бързо. Наистина беше изморен. В съня си бе прегърнал жена си. Надежда, обаче, не спеше. Тя мислеше и мислеше. Чудеше се на себе си как можа да стори такъв срам и на себе си, и на семейстовото си. От време на време по някоя сълза се търкулваше по измъченото й лице. Стана. Излезе тихо, за да не ги събуди. Тая нощ пак нямаше да се спи.

Нощта бележеше своя триумф. Мракът покриваше всичко. Студът, негов верен приятел, бе дошъл отново на гости на нощта. А сега идваше и нов гостенин... снегът. Той бавно отваряше белия си чувал със снежинки над града и покриваше всичко с чистия си бял кожух. Една звезда, редом със снежинките, изгря на небосвода. Силна и ярка, нежна и спокойна душа, да стопли града.

Сутринта прогони мрака от неговото царство. И въпреки опитите му да се възпротиви, не успя. Той знаеше: пак щеше да се върне за нова победа и така завинаги...

Ани стана първа. Отвори очички и ги потърка сънено. Ръчичките й бяха топлички. „Феята тази нощ бе дошла!", помисли тя. Погледна навън и очите й светнаха радостно. Сняг! Сняг! Сняг! Огледа се вътре. Мама я нямаше. Излезе тихо навън да я потърси.

Пред вратата имаше малки червени капчици, обагрящи красиво белия сняг. Ани ги последва. Реши, че това е пътечка за нея, която феята й е оставила...

Спря изведнъж вцепенена. Вместо фея, зад бараката тя видя майка си, потънала в локва кръв. В едната си ръка стискаше ножа, а в другата- пликчето със строшените ореховки.

- Мамо, мамо, събуди се... мамо, мамо, ще настинеш. Има сняг! Виж мамо... - хлипаше малкото момиченце.

Петър се събуди от детски плач. В просъница чуваше хлипане. Той разтърка очи, мислейки, че сънува. Не! Не беше сън! Сепна се. Бързо скочи и изтича навън. Двете деца се бяха надвесили над нещо. Той погледна... Свлече се на земята до тях. Безпомощен в яростта си. Смазан от живота, а сега и от смъртта.

Прегърна Ани и Иво и заплака с тях. Плакаха дълго над безжизненото тяло. Не помнеше как е станал, как се е сбогувал с Нея, как е дошла пролетта...

Но вече не познаваха студа. Тримата заспиваха с усмивки и се раждаха с тях за всеки нов ден. Както онази звезда се раждаше и умираше всяка нощ, за да пази, топли и обича...