9 ago 2019, 11:04

 Орис 1 

  Prosa » Relatos
1541 2 7
Произведение от няколко части
  •   1541 
    Prosa » Relatos
  •   1481  15 
    Prosa » Relatos
  •   1156 
    Prosa » Relatos
  •   1254 
    Prosa » Relatos
  •   1631 
    Prosa » Relatos
  •   910 
    Prosa » Relatos
  •   858 
    Prosa » Relatos
  •   922 
    Prosa » Relatos
  •   1067  13 
    Prosa » Relatos
5 мин за четене

                  От два месеца не падна и капка дъжд. Господ се подсмихваше от високо и гледаше сеира на грешниците, дето не зачитаха повелите му. Селяните сториха голям грях и сега се пържеха като в ада. Огън и жупел се сипеше от небето, ни едно облаче не се показа, ни ветрец да повее. Имаше едно момче Ивко в селото. Някъде към пет-шестгодишно дете. Живееха с майка си в пълна немотия. Тя работеше и слугуваше по нивите за залък хляб и парче сирене. Но заболя майката и се спомина за една неделя. Ивко от полусирак стана пълен сирак. Плака много когато остана сам, но никой не го прибра у дома си. Обикаля из село гладен и окъсан. Понякога жените му даваха парче хляб, но повечето пъти го пъдеха и той се свиваше като мравка в колибата им. Та стана Ивко само кожа и кости, гладен и жаден. Намериха го вкочанен в корията, кога изкарваха стадата заран. Не трепна ни едно сърце да вземе сирачето в дома си. А той след някоя и друга година щеше да порасте и да им помага в работата. Нямаха милост хората. Грях бяха направили, че чиста детска душа отлетя на небето, а те добрина не сториха. Сурови  и лошави. Затова сега ще теглят. Господ ги наказа да има горещници  не три дни ,както е по природа, а два месеца.  И повлече момчето крак след себе си и други. Мине не мине ден, камбаната забие на умряло. Издъхват в тази жега най-напред  старците. Не може да дишат, нещо ги дърпа в гърдите и предават богу дух. Поп Илия дълго се  моли и прикадява из село, но грехът им стои неоткупен...
              Слънчевите лъчи прежуряха и хвърляха  още огън върху земята. Въздухът  тлееше като жаравата на нестинарките. Юли се развихри  като ковашка мях над пещта. Времето избърза и големите жеги започнаха преди август.  Но работата лятоска е напрегната и усилна. Няма почивка и помайване за селяците. Бързат да приберат житото преди всичко да е изгоряло. На нивите селяните жънаха и прибираха сноп след сноп. Пшеницата узря и златни зърна напълниха класовете. Вечер натоварили до горе каруци и талиги се прибираха към село. На другия ден ще вършеят на хармана. Връзваха на конете  диканята и ги подкарваха додето отдели зърно  по зърно от плявата. Диканята се плъзгаше върху снопите, размятваше ги, за да реже сламата и овършее. После пък на мелница отиват да смелят брашно. Труден живот караха, за да има хляб на софрите им. Уморени и морни, някои едва тътреха крака след каруцата. След тях притичваха босоноги деца, на които слънцето не пречеше. Те се закачаха и викаха на воля. Полето се огласяше от глъчката им. Ако нямаше кой да ги наглежда, дечурлигата идваха с техните на нивата, за да не правят у дома бели. Сръчваха ги, ама те не слушаха и лудееха с техните си игри. Бяха като буйни жребчета без оглавник.
                 Селото се спотайваше в долината. От двете му страни се разделяха водите на старата река. По нататък в корията реката правеше завой и се пълнеше в дълбок вир. Синият вир му думаха. Върбите скланяха клони до брега, а ракитите и храсталаците бяха обрасли и превзели брега. Между две скали по на- високото се спускаше водопад и пръските му отиваха надолу във вира. Пръскалото. То беше дивно и хубаво. Пенеше се и звънеше. Струите му чисти и сини идваха право от планината. Големи камънаци заграждаха пръскалото и беше трудно да се стигне до него. Много момчурлуци се спускаха да се къпят там и не един се удави. Други хлапетии пък скачаха във вира, смееха се и пляскаха по цял ден във водата. Не се траеше жегата. От никъде не повяваше ветрец или хлад. Жените ходеха до реката да перат, ама на ниското. Там водите лениво едвам-едвам се носеха и беше плитко. Белите камъни стърчаха по брега, заоблени и издялкани от водата. Като стъпи човек на тях, лесно можеше да се катурне, щото бяха хлъзгави и лъжеха стъпалото.
         Станой дърпаше юздите на кобилката полекичка, щото беше натоварил талигата със снопи и не искаше по нанагорното да се разпилеят. А сега изкачваше баира и после щеше да се спусне към селото. Кобилката беше вече остаряла и едва тътрузеше копита. Взела -дала дето викат, ама отде парици за нов кон? Пък и като е вехта не можеше да чака конче от нея. Пътят се виеше прашен и дълъг като шарена змия пред него. Някои селяни го задминаваха, щото конете им бяха буйни и яки, но Станой нехаеше и им даваше път. Беше каталясал от умора. Да се прибере, че да разтовари и ще се шмугне в чергите да спи. За ядене няма какво да мисли. Ще хапнат с Вела малко хлебец, сирене и сланина. Каквото дал Господ. Не придиряха много. Самотия и самотия… И на празник и на делник, все са си самички. Сбират се хората и цялата им рода на празници, колят агнета, овце, хапват, пийват както си му е редът, а те с Вела пак сами. Станой не повтори венчило, макар че не беше престарял. Не му се обърна сърцето да дири друга жена. Все неговата невеста беше пред очите му. И за какво му е чужда жена без обич? Една вдовица с три момчета му се увърташе, ама той не я рачи. Още гърла да храни! То добре, че имаше Вела. Като светулчица беше тя в тегавия му живот. Ще го разтуши, ще му бърбори, ще му пее… иначе не е лесно. Като чук без наковалня е. Станой овдовя рано. Жена му се спомина една зима изведнъж. Беше хубава, здрава жена и как се поболя да се чуди човек. Първо треска я тресе, после лошо кашляше, повали се на леглото. Така и не се оправи. Не можа да стане на крака. Изгасна като вощеница. Остана Станой с щерката Вела двамина. Вела беше на пет годинки. Малко сладко момиченце с изписани очета като на икона. Сини, сини очи като на жена му. Метличини мязат. А косичките и руси, светлооки като слънчеви лъчи. Пъргавелка, все подскача и тича, не стои мирна и за минута. И голяма бърборана. Чурулика и не спира. Щураче, ама нямаше късмет за майчина обич милото. Нямаха близки хора тъдява. Бяха преселници от планината. На Станой родата му се спуснаха на равното, че да изкарват парици за някой комат хляб. И все другоселци си останаха. Деляха ги в селото. Селяните се мислеха за по-горни от тях щото ниви нямаха. Ей сега, тези снопи ще ги закара на чорбаджи Гено, щото са от неговата нива. Изтъркулиха се осем лета, а те с Вела я карат саминки. А той – и за баща, и за майка. Девойка стана тя. Хубавка е. Нали е негова, все му се чини, че е най-хубавата. И слуша девойчето. Не е капризно, кротна се, не му прави дертове. Щета из дома, пере, чисти, прави по някоя чорбица. Когато има брашънце и хляб меси. Сега на есен ще запълни тринайсет. Как лети времето…
           Закара Станой снопите и се качи да свърне към дома, когато му причерня пред очите. Хвана се за главата, после за сърцето, отпусна повоя, изхърка два-три пъти и се строполи в каруцата…

 

           Следва….
 

» следваща част...

© T.Т. Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??