На другия ден погребаха Станой. Каруцата  с ковчега подрънкваше глухо по прашните улици, а кобилката смълчана преплиташе крака, сякаш и тя разбра какво е станало със стопанина и. Вела вървеше с малкото селяни след каруцата. Баба Параскева, комшийката и беше редом с нея  и я подкрепяше в мъката и. Когато и последната буца пръст изтрополи върху гроба, забиха един дървен кръст с името му и всичко свърши. Що остава от човека? Една шепа пръст. Свърши ли пътят му, нищо не остава. Само близките му го поменуват с добро. 
       Вела беше замаяна и изцедена от горчивина и мъка. Защо така Господ стори с баща и? Вече никой си няма. Баба Параскева я прибра за няколко дни при нея, че и тя е вдовица и да се пооправи девойчето. Дните се заредиха с много отчаяние и скръб. Вела не слагаше нищо в устата си и по цял ден мълчеше. Объркана и отчаяна, тя се питаше какво ще прави сама на този свят. Изниза се още една неделя. Баба Параскева беше добра жена. Самотията и беше дошла до гуша. Понякога едва се тътреше по друма, а и къщната работа и дотегна. Като гледаше  Вела цъкаше с глава. Домиля и за девойчето. 
                                 -  Веле, аз никого си нямам. Синът ми се спомина като малък, дядото и той. Да си правим дружина с теб, какво ще кажеш, дете?

                                   - Да,  бабо. И аз съм саминка вече. И мама , и тате ме оставиха. Какво да чина сама? Ще ти помагам. Ще те слушам. 
        Двете се вкопчиха една в друга. Животът им беше кротък и тих. Лятото беше в края си. Жегите отминаха. Дните накъсяха и станаха по-прохладни. Есента идваше и позлати короните на леските и дърветата. Сочни плодове и натежали лози изпълваха със сладост и омая сърцата на хората. Работа пак имаше много. Трябваше да се оберат и приберат ябълки, круши, сливи, дюли и грозде. И царевицата напълнила кочаните чакаше работливите ръце.
      Вела се хвана на работа в чифлика на чорбаджи Гено. Ходеше в градините с другите жени и беряха плодовете.

По цял ден  работеше с другите моми  и добре, че умът и беше зает, за да не мисли за орисията си. Ръцете и бяха чевръсти, бързо пипаха. Хвалеха я, че е пъргава и работна. Изкарваше добри парици. Продаде кобилката и каруцата на чорбаджията, защото не и трябваха вече. Вечер се прибираше при баба Параскева и двете заживяха в сговор и топлинка. Бабичката я приласка,  не и даваше да тъжи. Приказваха си вечер, хапваха по някоя чорбица и като не беше саминка  Вела  се измъкваше от тежките си мисли. Хвана се като удавник за старата жена и с нейна помощ мъката и се разсея. Тъгата  по баща и взе да се отмива като облак кога се разнесе по небето. Баба Параскева имаше топъл глас, пееше хубаво и редеше сладки приказки. Вела попиваше всичко от старата жена. Научаваше песни и умни приказки от нея. Сърчицето и бавно се отвори за живота. Старицата  и показа как да реди софрата, как да меси и пече хубава погача, как да разточва и готви вкусни гозби. Вела беше израснала без майка и сега се радваше на тази обич. 
                   Девойчето заякна, издължи се и разцъфна като цвете. Напълни 14 години. Чертите на лицето и станаха още по- хубави. Косата и поизсветля, а очите синееха ясно като  съцветията  на метличина. Имаше две трапчинки на бузите щом се засмееше. Косите си сплиташе, а те се спускаха  досами кръста и.  Тялото и се промени и напъпи с тази женска хубост що замайваха мъжките глави. Гръдта и се наля, а хълбоците и се загладиха като на млада кобилка. Научи се да пее и по цял ден редеше песен след песен. Сладкият и глас първом започваше тихичко песента, а после звънеше ясен и силен. Помагаше Вела на бабата. Премиташе дворчето, хранеше кокошките, носеше дърва за огнището. Не си казваха и една лоша дума. Смирена и кротка, тя слушаше за всичко старата жена. Есента се изниза и времето застудя. Работа нямаше по полето. Вятърът брулеше в клоните, въртеше из комина, виеше  и под стрехите на селото. Слана попари градини и дворове. Скрежът умори цветята и всичко стана унило и тъжно. Студът падна и хората се затвориха в домовете си. 
          Двете стояха в къщурката, но дружките на Вела я викаха да ходят по седянки. Тя искаше да отиде, но пита първо старицата:
                                        -  Може ли бабо да отида?

                                        -  Иди, иди Веле. Ама не се заседявай до късно. Чу ли?

                                         - Добре, бабо.
               Облече си Вела елека, взе един кенар за бродиране и тръгна след дружките. Тази вечер се събираха в Славини. Славка живееше в другия край на селото, но те вървяха бързо натам и си приказваха по пътя. Надойдоха и други девойчета. В стаята беше топло и весело. Огънят бумтеше в огнището, бузките им червенееха от горещината, заливаха се в смях и си приказваха. Вела седна до Славка. С нея най и вървеше приказката. Стопанката им донесе пуканки, ябълки и круши. Свенливи бяха, никоя не посягаше да похапне. Славка ги закани пак. После заприиждаха и момците. Поздравяваха и влизаха в стаята. Секваха приказките на девойчетата, смущаваха се и притихваха. Всяка искаше да я харесат и забележат по-личните момци. По седенките лумваше първата любов. Там се намираха младите, там сърцата им се пробуждаха с най-чиста обич.Споглеждаха се и навеждаха очи.
                 Кина беше хубавелка. Чорбаджийска щерка, единствена, гледана като писано яйце от баща си чорбаджи Стамо и майка и. Кина беше нежна и фина като зора. Тъмнооко девойче, тънко, ниско, слабовато, пъргаво, но с малко чапат характер. Да се чуди човек как  в тази слаба фигура се е скрила някаква твърдина… Беше свикнала да получава  винаги най-доброто и прищевките и ги задоволяваха веднага у дома. Тя въртеше около себе си света и  дружките и бяха като пилета около квачка. Думата и никой не пресичаше. Беше си наумила, че Антон е тъкмо за нея. Издокара  се заради него тази вечер, на гърдите си сложи тежък пендар, които пробляскваше лъчисто и всички ахнаха като я видяха. Коженият и елек обгръщаше снагата и, а  сукманът и беше чисто нов. Оглеждаше се Кина и щом  видя Антон, очите и го затърсиха, но той не я забеляза. Седна Антон далече от нея. До Вела. Кина преглътна едва-едва, стана и много чоглаво. Радостта и се изпари. Усмивката посърна и се събра в ъгълчето на устата и. Как се гледат двамата? Какво харесва на Вела? Бозава една такваз…Ревността се промъкна в кръвта и, тя нито чу, нито продума цяла вечер. Едва скри гнева си. Втурна се към дома. Тичаше, а сълзите пареха от очите и. Легна си веднага, ама сън не дойде. Все едно слана и ослани сърцето. Тъмнотията, която се загнезде в него я мъчеше  до зори.
        Другите момци се подкачаха с момите. Всеки си избираше място до тази, която харесва.  Антон погледна и очите му се спряха на Вела. Я, каква хубава е станала! Не е забелязал, че девойчето на Станой е пораснала като тополка за това лято. Приближи се бавно до нея и  седна до момичето. Вела се смести до Славка и се смути от Антон. Изненада се, че той седна до нея.    Заби поглед в кенара, ръката и затрепери от притеснение, а стомахът и се сви на топка. Убоде се с иглата, че една непохватност я споходи отведнъж. Сърцето и препускаше. Дум-дум-дум…Засрами се, че другарките и хвърляха завистливи погледи… Скришом погледна към Антон  и срещна тъмните му очи. Едър и снажен момък, с бяло лице, две педи по-висок от нея, с чуплива тъмна коса и хубава усмивка. Очите им се приковаха един в друг и Вела разбра, че това ще е изгората и. Антон не каза нищо. Усмивката му я разтопи, както огънят стопява вощеницата. 
            Бяха си лика – прилика, но …Антон беше син на чорбаджия, а Вела сираче и от бедна … по-бедна. Нямаше прикя като за пред хората. Невеста да станеш, трябва чеиз, имот, нещо да принесеш на мъжа си, а тя нямаше нищо. Антон я заговори, пита я къде живее сега  когато се спомина татко и. Той знаеше, че е при баба Параскева, ама да тръгне разговора я заразпитва. Вела отговаряше кротко. После той взе една шепа пуканки и ги сложи в дланта и. И ябълка после и даде. Пръстите му я докоснаха. Стана и хубаво, и трепетно  от тези яки ръце. Усмихна му се. Захруска ябълката с белите си зъби. Лицето и засия от любов. Разприказваха се цяла вечер само двамата. Целият свят сякаш изчезна около тях. После станаха да си вървят с дружките, а Антон тръгна с тях да ги изпроводи. Всички  мълчаха по пътя, но девойчетата се усетиха за това що ставаше с Вела и Антон. А момите въздишаха  по Антон. Харесваха го, че е хубав, а и най -големия син на чорбаджи Горан. Надяваха се да ги погледне, да го привлекат и любят. Беше първенецът на селото. Що сърца биеха за него, но той не им обръщаше внимание. Едва тази вечер откри Вела. Очите му прогледнаха за нея. Тя го омая. Сладка  и бяла …като бучка захар. Невинна и светла като звездичка. Стигнаха до къщата и Антон я запита кога ще се видят пак. Вела му кимна и вдигна рамена. Ресниците и пъркаха като криле на птиче. Искаше да я прегърне, ама не посмя да я задява. Че старата баба Параскева не беше от лесните. Щеше да го разнесе из село ако посегне на девойчето.
         Не знаеше, че още на другата вечер ще са заедно. Пак един до друг на седянката. Антон чакаше с нетърпение да я види. Тръпнеше от любов. Ликът на Вела влезе в съня и деня му. Все Вела му беше пред очите. Тези сини метличини…Разсеян, мислите му кръжаха за нея, искаше да целуне тези сочни устни, да погали това бяло лице. Любовта му го повлече като бясна буйна река. Мина не мина и седмица, той каза на баща си , че иска Вела за невеста.  Старият Горан тръсна юмрук и отсече:
                                         -  Не ти трябва синко, Вела. Нищо няма. Вземи Кина. Хубава е момата, едничка на чорбаджи Стамо, баща и е имотен. Мило и драго дават все за нея. Чифликът му е до нашия, ще се разраснем още. И ратаи, и изполичари за него работят. Най-първи е в селото. Ще си имате парици и ще добрувате спокойно. Грешка ще сториш ако не чуеш. Не щем Вела за снаха.

                                          - Тате, тате. Ти не разбра ли, че Вела ми иска сърцето. За нея се обръща то. Щом не искате Вела, няма повече да говорим. Не искам венчило с Кина. Тъй да бъде, сам ще ходя.
                 И излезе Антон в студената нощ. Тръгна напосоки извън селото. Ядосан вървеше, а не знаеше накъде отива. Гневът го затискаше, той стискаше юмруци и не стоеше мирен. Беше като побеснял заради баща си. Той ще ми дава акъл…той…дето задиря ратайкините… и ме е срам дето го раздумват из село… До сега  уважаваше волята на баща си , но  нямаше да стане  този път така…  Вела и Вела. Умираше за Вела, беше влязла в кръвта му, за друга не щеше и да чуе. Искаше да се разберат с баща си, но как да стане? Старият наумеше ли си нещо няма преборване. Никой не му строшаваше хатъра в къщи, и по-малките му братя се свиваха като пилци, щом ги навикаше. Майка му беше на времето  хубава, ама сега изтъня, съсухрила се без време, остаря бързо… и тя … е една безгласна буква. Шета около мъжа си, кръжи,  не и се чува за нищо приказката. Мълчеше, не го загълча, ама не го и защити. Все баща му гледаше с обожание. Не знаеше, че мъжът и мирен не стои… Антон се запиля цяла нощ навън, измръзна, а после се дотътри в кръчмата, за да се постопли. Вътре беше хубаво, топло, одимено, мъжете си говореха и пийваха червено винце или силна ракия. Разговорите бяха в една приповдигната фаза, шегуваха се и смехът им гръмогласно ехтеше.
                                                      -  Дай, бай Ненчо едно вино и на мен. 

                                                 -   Добре, Антоне. Ей - сегичка ще налея. Що си увесил нос, бе момче. Какво става? Да не са ти потънали гемиите? – закачи го кръчмаря.

                                                         -   А не. Няма такова нещо - смънка Антон и хич не му се говореше.
             Седна по в края сам. Нито искаше да го питат нещо, нито да го закачат. Отпи Антон от пелина, разнесе се по тялото му и му загорча. Горчеше му в стомаха. А в сърцето още повече… Замисли се що да стори. Разкъсван пред неизвестното, смълчан и мрачен. Щеше да се опъне на баща си заради Вела. Искаше Вела, даже още сега… на часа. Все ще има начин да я вземе. Търпение трябва… А хич го нямаше той… това търпение. Любовта го изгаряше, търпи ли се…

             Следва....