∞

 

 

Ливър дойде да ме вземе от вкъщи в седем часа. Още от сутринта в гърдите ми се бе загнездила тъпа болка, защото знаех, че днес трябва да му кажа, че не можем да бъдем нищо повече от приятели и ако се наложи, да му разкажа и за Малена.

Утре заминавахме за Планините. Мисълта беше невероятно потискаща и едновременно с това почти неосезаемо примамлива, някак парлива и вълнуваща. Докато се оглеждах в огледалото, се опитах да я подтисна.

-Изглеждаш зашеметяващо – каза Ливър, докато ми държеше вратата на колата.

-Благодаря – усмихнах се – Ти също.

Той носеше черна тясна риза с къс ръкав и бели кантове и дънки, шарките на бедрата на които, приличаха на морски вълни. Зелените му къдрици бяха както винаги блестящи, бузите – гладко избръснати, а бледите очи притеснително жадни.

-Сапфирения парк ли беше? – ухили се Ливър и смигна.

-Ако нямаш нищо против – казах, а сърцето ми се сви, като прободено с леден нож. Защо, Ливър?

Небето се ширеше над нас светлосиньо, обсипано с позлатени облаци и мекооранжеви краски над хоризонта. Сапфиреният парк бе по-красив от всякога. Тъмносините листа на дърветата и сочната трева в същия оттенък, създаваха усещане за чистота и подреденост, контрастирайки с белите извити пътеки и мраморните пейки в парка.

-Гладна ли си? – попита Ливър, след като видя един павилион за сандвичи – Тук правят страшни вкусотиики.

-Вече да – отговорих. Тръгнахме към щанда и по пътя Ливър ме хвана за ръка. Нещо ме прониза през гърдите и остави неболезнена, но нащърбена пукнатина в душата ми.

Започнахме да се разхождаме по една от пътечките. Навсякъде около нас имаше хора – тийнейджъри, спортуващи, майки и деца, групи момчета и момичета, възрастни.

-Прав си, наистина беше супер – казах, избърсвайки устните си и се намръщих, защото всичкото ми червило замина.

-Да – усмихна се Ливър – Искаш ли да поседнем ей там?

Проследих погледа му и видях, че пейката, която беше избрал, беше достатъчно уединена, за да не ни виждат, скрита зад две преплетени Сапфирени дървета.

-Добре.

Веднага щом седнах до него разбрах, че усамотената пейка не е била случаен избор. Приличаше на местенце за лудо влюбени, на местенце, на което можеш да се натискаш с гаджето си (или дори нещо повече), без да се притесняваш, че всички ще те зяпат.

-Знаеш ли, Амара – започна Ливър меко – Изобщо не знам как се държа покрай теб. Не знам как изглеждам в очите ти, защото когато сме заедно, губя всякаква представа за себе си.

-Ливър... – пророних, но той ме прекъсна вече не толкова спокойно:

-Не виждаш ли, Амара? Луд съм по теб!

Вдигнах поглед към неговия в свежата лятна вечер. До нас достигаха весели гласове, смях, говор. Белите ириси на Ливър горяха срещу моите, лицето му се бе изопнало от емоциите, които не бе успял да изрази. Почувствах почти смъртоносно съжаление. Осъзнах, че въпреки болезнената му красота, въпреки хармонията, която се излъчваше от цялата му личност, аз не можех да се влюбя в него. Можех да чувствам само сексуално влечение, можех да бъда поласкана от вниманието му, можех да го желая, но не и да го обичам.

В следващия момент обаче, Ливър ме притегли към себе си, ръцете му ме грабнаха като сладострастна вълна, а устните му се притиснаха в моите. Кръвта ми кипна от копнежа да отвърна на целувките му и да го притисна към себе си, но нещо в ума ми почти изпищя „Не, не му го причинявай!”.

Дръпнах се назад и прехапвайки устна, се плъзнах по пейката по-далеч от Ливър.

-Защо? – страстно изстена той – Защо отново бягаш от мен?

И момчето посегна да ме прегърне и парфюмът му ме лъхна сред уханието на лято в парка.

-Моля те, недей – сложих ръка на гърдите му и почувствах топлината на стегнатата му кожа – Моля те, Ливър.

-Но защо? – пак попита той – Какво има?

-Много съжалявам – промълвих и предпазливо се приближих, като колебливо улових ръцете му – Ливър, ти си страхотен. Супер секси, истински джентълмен, общителен, разговорлив и романтичен. Но аз не мога да ти бъда нищо повече от приятелка. Харесвам те, наистина те харесвам, но просто не мога да бъда с теб.

С мъка вдигнах очи и срещнах поглед с неговия. Ливър изглеждаше съвсем пребледнял. Очите му приличаха на две безмълвни кръгчета, а устните бяха изгубили хубавия си розов цвят.

-Ясно – проговори той – Има друг.

-Не, не точно – поклатих глава – Не е...

-Добре, няма значение. Не е моя работа – опита да се усмихне Ливър – Не ми дължиш обяснение.

-Чувствам се страшно неудобно – признах и сведох очи към сплетените ни пръсти.

-Недей – отвърна Ливър – Оценявам искреността ти. Това е много важно за мен. Можеше да ме излъжеш, че си влюбена в мен, но ти не го направи. Благодаря ти. Ако ме беше излъгала, по-късно щях да съм много по-нещастен отколкото сега. Щеше да боли.

Прииска ми се да си срежа гърлото, да изчезна, да се разтопя, да се пръсна и да потъна в летните облаци. Ливър очевидно беше наранен и разстроен, но пак намираше сили да погледне нещата от хубавата им страна и дори да ми благодари за честността. Не можех да го погледна в очите.

-Амара – нежно вдигна той лицето ми към себе си – Искаш ли да ми разкажеш какво те измъчва? Виждам, че има нещо, което те тормози и май няма нищо общо с мен.

-Да – казах тихо, а сапфиреносините листа над нас прошумолиха като коприна на вятъра – Да, има едно нещо, което ме мъчи отдавна.

-Ами нали ще бъдем приятели? – усмихна се Ливър и съвсем леко ме прегърна, подканвайки ме да говоря.

Отворих уста и за миг се поколебах, но после нуждата да споделя надделя. Разказах му цялата история за Малена без, разбира се, да споменавам за чувствата към Римън.

-А най-лошото е, че не се знае колко време ще стоим в Планините. А и той каза, че колкото повече нормални умбрианци се съберат около сестра ми, толкова по-лесно ще се върне тя – завърших нескопосано и се облегнах назад.

Небето вече притъмняваше, облаците се сгъстяваха, а вятърът захладня. Около нас се бе понесло уханието на Сапфирени билки, а гласовете бяха заглъхнали. Осъзнах, че съм говорила повече от два часа.

-Ами това означава, че и аз ще се присъединя към вас.

Вдигнах лице и видях Ливър съвсем сериозно да се взира в мен.

-Какво? – възкликнах – Не мога да те моля за подобно нещо!

-Кой е казал, че ти ще ме молиш? – внезапно почти се тросна той – Мога да реша да направя нещо сам. Не е нужно някой да ме моли.

-Сигурен ли си в това, което казваш? – попитах тихо.

-Да, напълно – отвърна Ливър направо войнствено. Рязка, полунеосъзната егоистична радост се стрелна в мен. Може и да не бях влюбена в него, но себично го исках около себе си, исках да виждам любовта му. Въпреки това се почувствах длъжна да опитам да го разубедя.

-Знаеш ли изобщо за какво става въпрос? – подхванах внимателно – Знаеш ли що за място представляват Планините на Забравата?

-Разбира се – малко по-дружелюбно отговори той и сгъна едния си крак под себе си – Бях в паралелка „История” в гимназията.

Не знаех как да му обясня, че най-вероятно истината е на светлинни години от това, което са учили по история и затова предпочетох да не започвам тази тема.

-Значи си напълно сигурен, че искаш да ни придружиш? – попитах. Ливър посегна с дълги пръсти и ги преплете с моите. Погледнахме се.

-Правя го заради теб – обясни той простичко – Заради теб, защото виждам, че ти искаш да спасиш сестра си заради другите.

-Благодаря ти – измърморих с повече благодарност, отколкото трябваше. Започнах да се накланям към него съвсем бавно, за да му дам възможност да ме отблъсне, но той леко вдигна лице към моето и дъха му пролази по кожата ми. Потиснах порива да го тръшна върху пейката и го целунах ефирно, просто плъзнах устни върху неговите и с нежелание се дръпнах. Той направи неопределено движение и затвори очи.

-Ще кажа на останалите, че искаш да дойдеш с нас.

Бяхме поседнали на стълбите пред вкъщи, за да си побъбрим преди да се разделим.

-Нали няма да има проблем? – Ливър си играеше с връзките на обувката.

-Напротив – въздъхнах – Проблемът ще е само за теб.

-Не, няма – вироглаво изрече той – Имам право да дойда с вас.

Отказах се да споря и вдигнах очи към двете луни. Сребърната им светлина ме изпълваше с неясно вълнение-нежелание.

-Е, мисля че е време да тръгвам – обади се Ливър след малко. Трепнах.

-Ще бъдеш ли готов до утре вечерта? – попитах – Трябва да си събереш нещата и да осъзнаеш, че наистина може да ни се наложи да живеем там доста дълго.

-Ще се доуточня с Дотъм за всички подробности – каза момчето – Благодаря, но наистина не е нужно да се тревожиш за мен.

-Щом си сигурен – пак въздъхнах и понечих да се изправя, но той ме спря.

-Ще ми позволиш ли да те целуна за „лека нощ”? Съвсем по приятелски, дори по братски.

 Бях наясно, че никой от нас двамата не искаше приятелска целувка по бузката.

-Добре.

Ливър се наклони към мен и устните му веднага откриха моите. „Е, да, по братски” – несвързано си помислих и увих ръце около шията му. Устните му бяха сладострастни и уверени, тялото ми само се притискаше в неговото. Почувствах мигновена слабост и без изобщо да разсъждавам, го оставих да посегне към гърдите ми. Ръцете ми обхванаха лицето му, потънаха в измурудените къдрици, съблазнени от блясъка им.

Когато се пуснахме, и двамата бяхме задъхани.

-Това определено беше приятелска целувка – отбеляза шеговито Ливър и се надигна. Изправих се след него.

-От най-приятелските – избърборих. Той се завъртя към мен и ме погледна в полумрака. Бледите му очи се разходиха по лицето ми. Прииска ми се да се размърдам.

-Лека нощ.

-Лека нощ – отговорих – Съжалявам... и ще се видим утре.

-Да, до утре – Ливър се приведе към мен и почти целувайки ме отново, прошепна – Все пак си помисли...

Толият му дъх с ухание на мента пропълзя по мен и погъделичка кожата ми. „Кога успя да лапнеш ментова лентичка?” – несвръзаната мисъл се пръкна в ума ми и едва не ме накара да се изкикотя.

Тръгнах бавно към входната врата и разбрах, че се усмихвам. Брей каква приятна промяна. От незабележима тийнейджърка се бях превърнала в красавица, взела ума на двама едновременно. Себичната, суетна мисъл същеврменно ме смути и погъделичка самочувствието ми.

Обърнах се отново в посоката, в която си бе отишъл Ливър и двете сребристи луни хвърлиха разтопения си метален блясък върху лицето ми.

 

Следва продължение...