∞

 

Няколко дни след като се върнах от гостуването при майка ми, се разхождах около къщата и вдъхвах дъждовния въздух. Още не бе заваляло, но безшумни светкавици пробягваха по перлено-стоманеното небе.

Не бях разказала нищо на мама. Исках да й кажа и за Римън и за Ливър, но така и не успях да изтръгна думите от устата си. Подробно обаче й обясних за положението с Малена. Засега бяхме решили да останем в Планините на Забравата. А и нямаше какво друго да направим, докато чакаме Римън.

-Нещата са много по-различни от това, което сме предполагали – каза майка ми, докато седяхме на слънце на двора и ядяхме сорбе – Не знам какво да мисля. Изглежда, Малена е напълно щастлива в Планините... а винаги съм смятала, че мястото е зловещо, опасно... че ги превръща в зомбита...но щом там наистина й е мястото, какво правите там?

-Малена ни покани на гости, за да разгледаме Града на Ориста. В момента сме обикновени туристи. Защо да не постоим там още малко?

Отпуснах се на тревата, за да се насладя на безумното спокойствие и душевната сладост, които се разливаха в мен, откакто напуснах територията на Планините на Забравата. Името на Римън пареше върху устните ми както лилавеещото слънце по кожата ми, но пак не казах нищо. Всякакви шумове достигаха до слуха ми и притъпяваха страховете и мъката. Вятър, птички, собственото ми дишане и това на мама, далечни разговори, бръмчене на двигатели. Въздъхнах и вдигнах ръце, за да се изпекат от долната страна.

-А Дотъм?

С неохота отворих очи под слънчевите очила.

-Ще остане със сестра ми – казах равно – Работата е ясна. Не си виждала как я гледа, как говори за нея... мисля, че и тя го обича.

-Не съм и предполагала как могат да се стекат обстоятелствата – засмя се мама и застърга с лъжичката по дъното на чашата – Радвам се, знаеш ли? Аз исках това – и двете ми деца да са добре. И те са. Какво повече ми трябва?

Усмихнах се срещу вишневочервените й очи и почувствах странна, почти ефирна болка, примесена с носталгия.

-Какво правиш?

От нищото сякаш пред мен бе изникнал Дотъм, облякъл бял суитшърт с качулка.

-Не е ли малко топло? – подръпнах ръкава на дрехата му.

-Не – ухили се той – Даже скоро ще завали. Защо не влезеш вътре?

-Дишам чист въздух – отвърнах и се загледах към хоризонта – Как ли е Римън?

Приятелят ми видимо трепна, напрегна се. Явно се чувстваше гузен. Още същата сутрин след заминаването на писателя, бях разбрала, че Дотъм е знаел предварително за това опасно пътуване. От него научих, че Римън не е взел със себе си нищо модерно, че няма дори телефон или фенерче. В древния свят на Сафина, изпълнен с призрачни прегради и първична Магия, съвременните технологии и навици само могат да му попречат да успее, каза Дотъм. А това означава смърт. Неговата смърт. Смъртта на Римън.

-Не се тревожи – побърза да каже Дотъм нервно и за щастие прекъсна мрачните ми мисли - Ще се върне скоро, сигурен съм. А и обеща да ни праща вести. Той е магьосник, знае как стават тези работи.

-Да – отговорих – Точно така.

Но ето, вече две седмици нямаше никаква вест от него. Не можех дори да допусна, че нещо му се е случило, сърцето ми се свиваше, гърлото ми се стягаше и Римън мъчително плаваше в сънищата ми всяка нощ, без дори да каже и дума. Събуждах се изплашена, почти повярвала, че ще го видя до себе си и бързо се опомнях. А после захлупвах лице във възглавницата и дълго не можех да потисна ужаса, че ако той не се върне в Планините на Забравата, последното нещо, което щеше да е чул от мен, щяха да бъдат обвинения и обиди...

-Амара, добре ли си? – веждите на Дотъм се бяха сключили над тютюневите му очи.

-Да – кимнах – Добре съм. Хайде да влизаме.

Седнахме да позяпаме телевизия, точно когато навън небето отприщи дълго трупаната електрична енергия. Бурите в Планините са много странни. Безшумни, но величествени, някак спокойни и едновременно с това яростни. Дъжъдът се заизлива на сиви, плътни струи, мълчаливи светкавици разкъсваха сребърните облаци, безмълвния вятър се впусна в безумен бяг.

-Къде е Ливър? – сепнах се и изправих гръб – Дали не е някъде навън в тази буря?

-Ти за него не се тревожи – направо хитро се засмя Дотъм – В стаята си е.

-Така ли? – измърморих – Ами ще го повикам при нас.

Никак не ми се понрави дяволития поглед, с който ме изпрати Дотъм, докато се качвах по стълбите. Оправих си тениската, потупах си косата и почуках на вратата.

-Да? – провикна се мек, но нисък мъжки глас отвътре. Бутнах дръжката и влязох в стята, която Ливър делеше с Дотъм

-А, ти ли си?

Ливър седеше а пода и разглеждаше някакви отломки, или поне така ми се стори. Носеше дънки до коленете и черна тениска. Беше обърнал белите си очи към мен и се усмихваше. Почувствах се неловко.

-Какво правиш?

-Опитвам се да разбера какво е било това – сви рамене момчето – Засега не се справям. Какво има?

-Нищо – отговорих и пристъпих от крак на крак – Просто се чудех къде си.

Бледите му ириси казваха толкова много неща. Струваше ми се, че говорят през цялото време, че по някакъв начин ме хипнотизират, теглят, омайват. Изобщо не бяхме говорили за това, което стана между нас. Държахме се както преди, неопределено, полуприятелски, полулюбовно, без да обсъждаме случката от онази вечер или пък съзнателно да избягваме темата. Както стоях и го гледах, се запитах дали не чака всъщност аз да кажа нещо.

-Изглеждаш малко посърнала – Ливър се изправи и тръгна към мен – Ако се тревожиш за Римън, недей. Знаеш, че може да справя във всякакви ситуации...

-Не се тревожа за Римън, сигурна съм, че той е добре – прекъснах го, когато долових горчилката в гласа му – А за теб. Или за това, което изпитвам към теб – добавих искрено, видяла изненадата в очите му. Не можех да се залъгвам повече. Към Ливър изпитвах много по-различно приятелство от това към Дотъм, много по-тръпнеща радост от присъствието му и голяма доза физическо желание.

Той се наклони към мен и бавно ме целуна. По вените ми премина тежка, сладострастна тръпка, която ме прониза и спря дъха ми. Какво правех? Какво исках? Какво направих?

Ливър ме пусна и като се обърна каза:

-Идвам. Само да прибера тези боклуци и слизам при вас.

Тръгнах умислена към всекидневната.

-Какво ще правите тази вечер? – попита Ливър, докато той и Дотъм играеха на карти на кухненската маса, а аз правех салата.

-Сякаш има какво да се прави – измърморих и поръсих с щедра доза зехтин.

-Точно затова питам – отвърна той – Петък е, защо не слезем до Земята на Книгите и да отидем някъде?

-С удоволствие, обаче аз няма да мога – вдигна очи Дотъм – Обещах на Малена да отида в Града.

-Добър апетит – сложих купата на масата с голяма лъжица за сипване и седнах – Аз съм съгласна. Искам да се махна оттук.

-Ами тогава ще отидем с теб – кимна Ливър и си сипа салата – Дано няма лук.

-Знаеш, че никога не слагам – ухилих се.

Дотъм тръгна в чудесно настроение към Града на Ориста, като доста двусмислено ни пожела хубава вечер. Ливър го изпрати и се върна в хола.

-Къде ти се ходи? – попита той.

-На дискотека – избърборих и осъзнах, че това си е самата истина. Копнеех за силна музика, за шум, който проглушава ушите, изтиква мислите и запечатва разума дълбоко под пластовете на помрачението.

-Супер – усмихна се Ливър. Плъзна белите си ириси по мен и добави – Нямам търпение да видя какво ще облечеш.

Засмях се и се запътих към стаята си, за да се оправя за излизане.

Още щом влязохме в дискотеката и видяхме танцуващата тълпа забавляващи се умбианци, разбрах че съм направила правилния избор. Образът на Римън се сливаше, потъваше в лицата и светлосенките и копнежа и мъката се давеха в алкохола като снежинки в океан. Избрахме си една маса, близо до бара и Ливър отиде да поръча питиета. Седнах на високото столче и започнах да разглеждам обстановката. Всички подскачаха в ритъма на оглушителната музика, пиеха, снимаха се, пушеха или се прегръщаха. Няколко по-надъхани момичета в рокли с голи гърбове се изживяваха като професионални танцьорки. Неонови светлини се надбягваха по стените и тавана, пулсираха в ритъма на гърмящите ноти и примигваха.

-Хайде, ставай! – изкряска Ливър, който сякаш се бе телепортирал до мен. Остави две чаши на масата и запали цигара. После ме погледна и през трептящите светлини ми се стори, че се усмихва. Отпих от питието и почувствах почти осезаема физическа топлина в гърдите. Изправих се и започнах да танцувам, а Ливър се завъртя около мен, като изпусна пушека от цигарата. Носех дънки, високи токчета и ефирна, развяваща се бяла блузка с голи рамене. Бях си сложила лека очна линия и ярко червило и бях завършила тоалета си с малка черна чантичка колкото портомоне. Той носеше обикновена (но красива) черна риза и светли дънки с колан.

Почти на равни интервали усещах всякакви ръце да се плъзгат по талията ми, докато собственикът им минаваше покрай мен. Понякога опипването започваше от средата на гърба и стигаше до задника, а друг път пръстите просто обхващаха кръста ми за момент и ме пускаха. Не се обръщах да видя кой го прави, защото не ме интересуваше, продължавах да танцувам и се стараех да съм възможно най-близо до Ливър.

Около един часа седнах, за да си почина за момент и започнах да си вея с ръка. Ливър пушеше, облегнат на кръглата маса, усмихваше се и прокарваше пръсти по ръба на чашата, без да пие.

-Забавляваш ли се? – извиках в ухото му.

-Страхотно е – изкрещя той в отговор и сложи ръце на кръста ми – Тази вечер си адски красива!

Устните му пробягаха от ухото към шията ми и надолу към ключицата. Усетих как настръхвам. Искри, нямащи нищо общо с алкохола, припламнаха в мен и пръстите ми се гмурнаха в смарагдените му къдрици.

-Хайде да танцуваме – извиках – Заседяхме се!

Този път ръцете на Ливър не позволиха на чуждите да ме докосват. Характера на танца се промени, близостта му беше търсеща, настойчива, подканваща.

-Не пиеш! – подвикнах, когато диджеят пусна поредната електронна мелодия с коментар, че иска да вижда ръцете ни и всички заподскачаха наново.

-Не ми и трябва! – беше отговорът. Ливър ме пусна и поседна, за да отдъхне. Имах чувството, че ми се любува. Не ме изпускаше от очи, бавно изтръскваше пепелта от цигарата си и продължаваше да се усмихва. Осъзнах, че го съблазнявам. Танцувах изправена пред него, тялото ми се извиваше леко и гъвкаво като че изобщо не бях аз. Откакто се помнех, се възприемах за непохватна и скована в танците, а сега в очите му виждах, че съм всичко друго, но не и непривлекателна.

Останахме още няколко часа в дискотеката, танцувахме и се забавлявахме. Не си позволих да се напия, дори отказах третото питие. Ливър почти не отделяше очи от мен, бавно надигаше чашата и изпускаше дълги струи дим през купидоновите си устни. Признах пред себе си, че се поддавам на сексапила и чара му и продължих целенасочено да танцувам пред погледа му.

Тръгнахме си към четири и половина. Улиците глъхнеха с онзи градски тътнеж, който толкова ми липсваше горе в Планините на Забравата. Токчетата ми потропваха по асфалта, вятърът шепнеше в листата на дърветата, обувките на Ливър глухо потракваха, закъсняла или може би подранила кола профучаваше по шосето.

-Да си викнем ли такси до „Горския кът”? – попита той и извади телефона си.

„Горският кът” беше малко ресторантче, което жителите на Земята на Книгите определяха като граница с Планините на Забравата. Собствениците бяха удивително усмихнати мъж и жена, семейство, които имаха две малки момченца и някак успяваха да се справят с всичко.

-Да – отговорих – Обади се.

Слязохме от таксито и се отправихме към къщата, която се открояваше самотна, но и привлекателна насред острите М-образни зъбери на Планините. Веднага почувствах разликата. Тегнещатата тишина ни обгърна като тежък невидим воал и притисна тъпанчетата навътре в главите ни. Двете луни сребристо плуваха насред плавно преминаващото в светлина небе.

-Благодаря ти, че се сети да излезем – казах, когато стигнахме градинската портичка – Наистина имах нужда малко да се отърся от тази обстановка.

-И на мен ми беше много хубаво – отвърна Ливър и плъзна ръка по талията ми – Трябва да ми потанцуваш някой път насаме.

Ухилих се и ловко се дръпнах от него.

-Е, добре, мисля да си лягам – прозинах се, щом влязохме в къщата – Изморена съм.

-Не ме оставяй сам – проговори Ливър, с което за миг ме върна в едно друго време, болезнено и копнежно, и ме улови за ръката – Цяла вечер ме измъчваш с красотата си. Остани с мен.

После ме придърпа към себе си и прокара устни по моите сладострастно, бавно. Задълбочих целувката, притиснах се в него и сключих пръсти зад врата му.

А когато над Планините на Забравата изгря дъждовен, перлено-сребърен ден, образът на Римън, изникна като мъгла в съня ми и остана там мъчителен, обвиняващо-оневиняващ и много обичан.

Следва продължение...