∞

     

   

Събудих се бавно, сънят като че не искаше да отстъпи и трудно се отърсваше от клепачите ми. Сковано се обърнах и се опитах да отворя очи. В мозъка ми още плуваше образът на писателя, така реален, че почувствах как по кожата ми лазят хладни тръпки от страх.

- Римън? – нелепо попитах празната стая и изведнъж се събудих окончателно. В първия момент бях решила, че той е до мен, че ще мога да го докосна, да увия ръце около него и да притисна устни в неговите. До вратата стоеше някой. Изправих се с разтуптяно сърце и се взрях натам.

- Римън? – повторих почти шепнешком. Този път не ми се стори глупаво. Магьосникът се отдели от сянката в ъгъла и застана пред мен. Мисълта за днешното гостуване при Малена се изпари от ума ми и на нейно място се появи ужас. Римън приличаше на призрак. Нямах предвид, че беше блед, отслабнал или измъчен. Имах предвид точно призрак. Прозрачен, ефирен, напълно безплътен.

- Любов моя – промълви Римън и приседна на леглото. Прехапах устна и се приведох към него. Пръстите ми преминаха през тялото му, сякаш бях докоснала само въздух. Изпитах разяждащо разочарование.

- Не съм тук – каза нежно мъжът – Не и наистина.

- Върни се при мен, Римън – проговорих – Обичам те толкова много, искам те, не мога без теб.

В следващия момент сълзите вече се стичаха по лицето ми, а ръцете ми лежаха върху неговите без да усещам допира му.

- Ще се върна, Амара – каза той – Но не още. Изпратих ти своя образ, за да ти кажа, че съм добре. И за да знаеш, че ще се върна със Сафина и ще бъдем заедно завинаги. Обещавам ти.

- Не си тръгвай! – посегнах безпредметно да го задържа. Котешките му очи се плъзнаха по мен и тогава осъзнах, че съм гола. Снощи си бях легнала само по черните си дантелени бикини. Вдигнах завивката до брадичката си и усетих как бузите ми започват да горят.

- Скоро ще бъдем заедно – Римън се приближи и прокара безплътите си пръсти по лицето и шията ми – Обичам те.

После бавно избледня, разми се във въздуха и изчезна така, както се бе появил.

Хукнах по стълбите, като пътем си навличах тениската и си закопчавах дънките. Припряно проверих дали нямам паста за зъби по лицето и сложих вода за кафе. От часовника над мивката разбрах, че едва седем часа сутринта и не се учудих, че момчетата още не са станали.

Отворих кутия шоколадови бисквити и безсрамно й се нахвърлих, докато си пиех кафето. В душата ми се стелеше такова безметежно облекчение, че не изпитах и грам угризения заради неприемливото количество бисквити, които изядох.

Направих кафе и за Ливър и Дотъм и използвах времето докато ги чаках да се събудят, за да приведа в приличен вид. За пръв път в Планините на Забравата се чувствах лека и свободна, искаше ми се да танцувам, да се смея и да плача едновременно. Римън беше добре, беше жив и още ме обичаше. Любовта му към мен бе безсмъртна и неуязвима, незасегната от обидите и влиянието на Планините...

Очертах яркозелените си очи с черна очна линия и си сложих бледорозово червило. Оправих си къдриците с малко продукт и се върнах долу в кухнята. Малена щеше да дойде по обяд, за да ни вземе и заедно да отидем в Града на Ориста. Отново беше петък и сестра ми каза, че ще ни заведе на петъчно парти в някакъв клуб.

- Хайде, нямам търпение да ви разведа из Града – подкани ни Малена и смачка цигарата си в пепелника. Тръгнахме след нея, като по пътя тя ни обеща да уговори Пазителката на прохода да ни пусне всички.

Вървях с Ливър зад Дотъм и сестра ми и разсеяно следях влачещата й се по пътя кървавочервена рокля. Нямаше как да не завидя на лекотата, с която стъпваше по неравната пътечка и неволно сравнявах собствената си походка на токчета с нейната.

Пазителката се съгласи да ни позволи да минем без условия, само защото Кралицата я бе помолила. В мен се надигна смътен срам, при спомена за последната ми среща със статуята. Избягнах мраморните й очи и последвах приятелите си в прохода.

Града на Ориста се разкри пред нас подобно на живописно селце с малки къщички и поддържани дворове, от които лъхаше обещание за домашни сладкиши, уют и веселие. Небето перлено висеше над градчето и въздухът ухаеше на дъжд. Всички къщи бяха бели, направени от мрамор с разноцветни покриви. Мраморни плочи покриваха улиците, а Елмазени дървета растяха на равни разстояния едно от друго по тротоарите. Градът беше оживен. Работилниците, магазините и ателиетата бяха изпълнени с Орисани и техните половинки, навсякъде се чуваха разговори, тук-там търговец и клиент се пазаряха, красиви момичета и момчета се разхождаха и ядяха сладолед.

- С какво се занимавате тук? – попита Ливър, когато подминахме една художествена галерия – Имате ли училища, учреждения, доходи?

- О, разбира се – каза Малена – Децата и младежите ходят на училище, където сами избират предметите, които ще изучават, след като се запознаят със значението и същността им. Когато завършат, им се дава възможност да изпробват най-различни дейности, докато решат с какво ще се занимават. Всеки избира това, което му допада, но по всяко време може да смени професията си, стига да се подготви както трябва. Тук нямаме неоценен труд. Както най-практичните, така и най-творческите дейности носят добър доход и са високоценени. Нямаме безработица и здравословни проблеми. На мен най-трудно ми бе да свикна, че в Града няма аптеки, болници и изобщо медицински лица. Както разбира се, няма и траурни агенции и гробища. Ние сме безсмъртни. Мъжете, които идват и остават се променят и се превръщат в своеобразни Орисани, така че и те стават неуязвими.

- Имате ли изобщо някакви проблеми? – попитах изумена – Има ли въобще нещо, което да не е наред?

- Не – поклати глава Малена и ни поведе към търговската улица, която също беше покрита с мраморни плочки – Ето, това е любимата ми част от Града. Раят на дрехите и бижутата. Не, Амара – повтори сестра ми към мен и се приведе да разгледа щанд със сребърни украшения – Ние живеем в сбъдната утопия. Едва сега разбирам значението на тази дума. Никога не съм била добра в училище и не съм обръщала особено внимание на никой предмет, знаете. Нямах и понятие какво означава „утопия”, но животът ми сега определено ме научи на значението на термина.

Обърнах се и се загледах нататък по улицата. Красиви жени непрекъснато влизаха и излизаха от магазините, сядаха в кафенетата и весело си говореха.

- А ти с какво се занимаваш? – попита Ливър сестра ми – Или Кралицата не прави нищо?

- О, моята работа е да знам какво става в Града – нехайно отвърна тя и си сложи красива, фина гривна, подобна на змия – Всеки ден е едно и също. Жителите изкарват луди пари и ги харчат с лека ръка. Клубовете са пълни. В училищата няма насилие или проблеми с децата. Шефовете се държат прекрасно със служителите си. Никой с никого не се кара.

- А как живеете по този начин? – обърнах се към нея – Не е ли еднообразно и прекалено хубаво? Не ви ли се иска да има нещо лошо, с което да се борите?

- Ние не сме устроени по този начин – обясни Малена, подаде на продавачката няколко банкноти и хвана Дотъм под ръка – Не усещаме скука, не можем да страдаме или да тъжим. Единствените чувства, на които сме способни са любов и страст в най-различни форми.

Опитах да проумея думите й, опитах да викна в тях, но беше ужасно трудно. Животът на Орисаните и техните мъже бе прекрасен до смърт, убийствено лесен и приятен, мъчително щастлив. Но те бяха създадени да го живеят и разцъфваха с всеки един изминал ден. Те бяха родени от и за утопията, не можеха да оцелеят в различна среда, не можеха да съществуват в нашия свят. И затова идваха тук. Затова Севилиа бе говорила с такава жажда за Планините на Забравата, затова душите им биваха привлечени, призовани. За да отидат там, където им е мястото, там, където трябва да бъдат.

- А сега е време да ви покажа къде живея аз – весело каза Малена след като прекарахме два приятни часа в едно хубаво кафене в ретро стил – В момента Велвет не е вкъщи, замина по работа и съм поканила две приятелки, за да не съм сама – обясни тя.

Реакцията на Дотъм при споменаването на името на Велвет не ми убягна. Момчето трепна видимо, обожанието с което гледаше сестра ми се пропука от болка. За пръв път се замислих, че той наистина ще остане с Малена и най-вероятно ще я дели с Велвет до края на вечността. За миг ми се прииска да се махна оттук и да не бях идвала.

- Какъв замък! – възкликнах удивена, след като изкачихме хълма и застанахме пред дома на Малена. Напълно забравих мрачните мисли за връзката на Дотъм със сестра ми и се обърнах към Ливър – Погледни само!

Той се усмихна и се приближи към мен.

- Наистина е разкошен – съгласи се и съвсем открито ме прегърна през кръста. Усетих, че Малена и Дотъм са се втренчили в нас, но не ги погледнах.

Вътре замъкът бе стряскащо модерно обзаведен, светлите мебели навяваха сюрреалистични илюзии, мраморните стълби към горните етажи не бяха постлани с килим, по стената отляво се виждаше кабел за интернет. От антрето се виждаше само част от голяма всекидневна и трапезария.

- Не ме питайте как се поддържа подобна крепост – Малена събу високите си обувки и повдигна червената рокля – Защото ще ви кажа, че няма нужда от почистване. Косите ни не падат, кожните ни клетки не се обновяват, въздухът е кристално чист. Ходим до тоалетна и се къпем както всички останали умбрианци, но това май е единственото, което ни оприличава на тях.

- Това е прекалено... – засмя се Ливър и вкара тениската, която се беше измъкнала, в колана на дънките – Не мога да го възприема.

- И аз още свиквам – призна Малена и се провикна колкото й глас държи – Момичета, имаме гости!

Два зънки женски гласа й отговориха от вътрешността на къщата.

- Хайде да ви запозная с прителките си – каза тя и тръгна напред. Дотъм веднага я последва, а Ливър и аз поизостанахме, докато си събувахме обувките.

- Не е ли малко плашещо? – попитах тихо, без напълно да осъзнавам какво приказвам – Цялата тази... не знам, цялото това съвършенство е... страшно.

- Има нещо вярно – Ливър пристъпи към мен и ме докосна по лицето - Но дори този свят не може да ме накара да откъсна очи от теб.

Бледите му ириси ме подмамиха и аз се приведох към него. Устните ни се срещнаха и се сляха в безшумна, страстна целувка. Почти веднага се дръпнахме един от друг и забързахме в посоката, в която бяха тръгнали Малена и Дотъм. Главата ми бучеше.

- Вече познавате Севилиа – усмихна се сестра ми срещу нас и очите ми паднаха право върху красиво момиче с дълга аметистово- виолетова коса, оформена с лъскави букли.

- Здравейте, радвам се пак да ви видя – ухили се тя срещу нас и задържа златните си ириси върху Ливър. Носеше съвсем къса бяла рокля по тялото и тъмчервено червило. Не ми беше най-приятната личност на света, но въпреки това се усмихнах.

- А това е Октавия – представи сестра ми момичето, което седеше до Севилиа и си махаше лака от ноктите. То вдигна очи към нас и се усмихна. Октавия беше дори по-красива от Севилиа. Млечнобялата й кожа нямаше нужда от загар за да бъде съблазнителна. Тъмносиният гащеризон с къси крачоли и ръкави подчертаваше перфектната й фигура. Косата й бе обагрена в същия карминен цвят като моята, но бе права като свила и много по-дълга, а когато погледнах в зелените й ириси, ми се стори че виждам собствените си очи.

- Здравейте – поздрави тя звънко – Я, с теб имаме еднакви коси и очи – обърна се към мен – Сякаш сме близначки.

Не казах нищо за очевидната разлика между нас и се засмях.

- Аз съм Амара.

- Ливър – представи се момчето до мен и Октавия премести поглед върху него. Разположих се до Севилиа и си налях кафе в чашата, която тя ми подаде. Дотъм седеше до Малена и пушеше, а Ливър и Октавия още стояха прави. Бледите му очи се бяха втренчили в нейните със странно, някак мънистено-лъскаво изражение, цялото му лице се бе изопнало. Тя стоеше с гръб към мен и виждах само стелещата се до кръста й червена коса и хубавите крака.

- Е... – чух нежния й глас – Да седнем?

- Да – сепна се момчето – Да, добре.

- Направих резервация в „Сън” за десет часа – обади се Малена – Преди това можем да хапнем някъде.

- Супер – каза Дотъм – „Сън” е един страхотен нощен бар – обясни той за мен и Ливър – Много е яко, ще ви хареса.

- Супер – кимнах и аз – Къде е банята? Искам да се освежа малко.

- Ами на всеки етаж има баня – засмя се сестра ми – Но можеш да отидеш на горния, че е най-близо. Лилавата врата, ще я видиш.

- Благодаря.

Станах и се запътих към широкото мраморно стълбище. Малко преди всекидневната да се скрие от погледа ми, аз дискретно се обърнах и погледнах към момчетата и момичетата. Севилиа и Малена бяха извадили купчина гримове на стъклената маса до дивана и вече обсъждаха кои да си сложат за довечера. Дотъм си приказваше с Ливър, който също бе запалил цигара, а Октавия, докато уж съветваше приятелките си кое червило ще им подхожда, не сваляше очи от къдравокосото момче. То вдигна поглед към нея и на устните му потрепна усмивка.

Рязко се обърнах и направо се затичах по коридора към светлолилавата врата в дъното. Тряснах вратата на банята и за момент останах без дъх. Плочките бяха безумно ярки, неоновооранжеви, за миг оставиха светла диря в полезрението ми. Затворих очи за момент и се помъчих да възстановя хармонията в душата си.

В девет и половина вечерта излязохме от ресторанта, в който бяхме вечеряли и се запътихме към „Сън”. Сестра ми и двете й приятелки бяха разкошно красиви и без да са облечени предизвикателно в къси коктейлни роклички. И трите носеха дълги дънки с високи обувки. Малена беше облякла яркочервен потник, Октавия – тъмносиня блуза с волани, а Севилиа – черна тениска с дантелен гръб. Аз носех лятна риза, комбинирана с дънки, а момчетата бяха облекли тениски.

Дългата централна улица се виеше под кобалтовото небе, обагрено в нюансите на залеза и бе изпълнена с Орисани. Вървях със сестра си и Дотъм, а Ливър и Октавия крачеха заедно пред нас. Опитвах се да не им обръщам внимание.

- Малена, едно нещо ми е любопитно – казах, за да се разсея.

- Кажи – подкани ме тя и ме хвана под ръка – Винаги съм готова да отговарям на въпроси, свързани с Ориста.

- Имате ли нужда от презервативи? – усмихнах се – Отдавна ми се иска да те питам, още откакто дойдохме и станахме свидетели на заниманията ви през нощта.

- О... – засмя се Малена – Разбирам. Говориш за груповия секс на Поляната на удоволствията. Да, често се събираме там, но това е нещо съвсем нормално. Така живеем ние. За нас оргията е нещо напълно обичайно, като да излизаш с приятели или да ходиш по магазините... а колкото до презервативите, не. Не се нуждаем от тях, защото сме стерилни. А и не се разболяваме. Както жените, така и мъжете не могат да имат деца. Отредено е числеността ни да се поддържа единствено от идващи Орисани и жертви на Студения дъжд. И знаеш ли кое е най-хубавото? Нямаме цикъл! – изглеждаше страшно доволна. Разбирах я.

- Аха – кимнах – Страхотно. Това ми беше интересно. Но не мога да си обясня защо истината е толкова добре скрита, защо всичко, което пише за Ориста и Планините на Забравата е пълна лъжа – добавих, загледана в широкия гръб на Ливър – Защо някой така силно е искал да прикрие действителността?

- Не знам... – замисли се Малена и се обърна към Дотъм – Може би всичко идва от там, че нашият живот е сбъдната мечта за много умбрианци. Ние нямаме никакви проблеми, не остаряваме, не умираме, не се страхуваме, не страдаме и не се отегчаваме. Може би има натрупване на завист, на недоволство... – тя колебливо сви устни и Дотъм се намеси:

- Да, вероятно някой е разбрал какво всъщност означава да си Орисан, някой в древността е узнал, че Ориста всъщност не е Проклятие, а някакъв вид привилегия и е изпитал завист.

- Доста добре се е справил – отбелязах – Трябва да е бил някой много могъщ, много силен умбрианец. Или просто много добри в убеждаването изпълнени със завист жени.

Малена кимна и тогава в мен се породи смътно желание да задам един друг, много болезнен въпрос.

- Чувала ли си някога за цвете, наречено Сафина?

Думите се изплъзнаха от устните ми, преди да се разколебая и Дотъм рязко се обърна към мен. В настъпващата нощ тютюневите му очи изглеждаха дълбоки, тъмни.

- Сафина ли? – смръщи вежди сестра ми – За пръв път чувам да има такова цвете. Разбира се, не твърдя, че знам всичко, но все пак... откъде ти хрумна?

Погледът ми се засече с този на Дотъм. Лицето му изглеждаше непроницаемо, призрачно спокойно.

- Ами не знам – уж нехайно избърборих – Просто ми се стори, че някъде съм го прочела.

- Може би не си спомняш правилно името – предположи Малена – Сигурно е нещо друго, не Сафина.

Съгласих се с нея, за да не пробудя подозрения.

След два часа, прекарани в непрекъснати танци, усетих, че се задушавам. Беше ми горещо, краката ме боляха, а огромната тълпа посетители на заведението ме изнервяше. „Сън” наистина беше приятен бар, но цигарените изпарения ми дойдоха в повече. Оставих Дотъм и Малена да танцуват и хванала обувките си в ръка, излязох на въздух. Нощта беше великолепна. Въздухът ухаеше така, както никога не би ухал в Земята на Книгите, звездите проблясваха в кадифеното небе, а двете луни хвърляха разтопено сребро към лицето ми. От бара се излизаше директо на улицата, в близост до малко паркче с Елмазени дървета. Тръгнах боса по мраморната настилка, възхитена от чистотата, която се излъчваше от всяка една плоча и поседнах на каменния зид, разделящ улицата от парка. Отметнах глава назад, затворих очи и бавно задишах кристално чистия нощен въздух.

Някакъв шум, или по скоро необяснимо, гъделичкащо усещане, че не съм сама, привлече вниманието ми. Сякаш зад гърба ми се спотайваше някой. Неохотно вдигнах клепачи и се обърнах.

Октавия и Ливър вървяха прегърнати към едно дърво, което проблясваше мътно и някак уморено на светлината на уличната лампа. Докато гледах, Ливър спря, притегли я към себе си и започна да я целува по шията. Октавия се врътна, вдигна главата му и притисна устни в неговите. Ръцете й се стрелнаха по него, а той като че ли я вдигна от земята.

Скочих на крака, обух си обувките и тръгнах право към тях.

- Чакай, някой идва – чух Октавия да шепне.

- Няма никого – гласът му беше дрезгав, нисък – Искам те...

- И аз те искам, но чувам токчета... – малко по-високо изрече тя – Чакай, моля те...

В този момент влязох в езерцето светлина и те ме видяха. Ливър трепна видимо и дръпна ръце от гърдите на Октавия, а тя започна да оправя свлечената си блузка.

- А, Амара, ти ли си? – отвратително небрежно възкликна Ливър – Значи наистина е имало някого – засмя се той към другото момиче.

- Казах ти – усмихна се тя към мен някак извинително.

- Да, аз съм – със същия безгрижен тон отвърнах – Изинявайте, изобщо не знаех, че сте тук.

- Няма проблем – усмихна се Ливър – Тъкмо се канехме да се връщаме.  

- Добре – кимнах – Ще се видим.

Обърнах се и без повече приказки закрачих в копринената нощ. Чувствах се объркана, куха, мислите ми кръжаха като луди. Почти без да осъзнавам какво правя, се наведох, събух си обувките и отново седнах на топлия каменен зид.

Единственото ми желание беше да се махна оттам.

 

Следва продължение...