∞

 

 

Днес отново валеше, небето бе забулено от тежки, кълбести облаци с цвят на сребро, които буквално се изсипваха над Земята на Книгите. Мама и Малена още спяха, а аз пиех кафе. Таксито ми за Планините на Забравата пристигаше след петнайсет минути. Откакто се събудих, в главата ми се въртеше натрапчивата мисъл да отида и да говоря с Дотъм. Той щеше да ме разбере, щеше да знае какво се случва, защото въпреки разликата във възрастта, с Римън бяха станали най-добри приятели.

Наметнах коженото си яке над тениската, защото въпреки че още не беше есен, температурата бе паднала под десет градуса. Седнах в таксито и със свито сърце казах на шофьора накъде да кара. Истината е, че първо си бях помислила да отида до къщата на Римън, но се страхувах. Ужасявах се, че може да намеря само горичка там, където живееше Римън, когото познавах и обичах.

Къщата в Планините на Забравата си стоеше непокътната. За миг изпитах бездънно облекчение и надежда, че цялата тази ситуация е някакъв странен сън. Видях Дотъм на балкона на втория етаж, пушеше и гледаше към хоризонта.

-Дотъм! – провикнах се зарадвана – Ей, Дотъм!

-Амара! – възкликна момчето, когато ме видя – Влизай, отключено е!

Изтичах нагоре и бързо отворих вратата на терасата.

-Какво правиш тук? – Дотъм ме прегърна и аз го притиснах към себе си –Как си?

-Дойдох да те видя малко – усмихнах се и седнах до него – Как сте, какво правите с Ливър?

-О, значи вече не си му ядосана – смигна приятелят ми.

-Напротив – засмях се – Но все пак ме интересува.

-Добре сме, той пак е с Октавия в Града – Дотъм се отпусна назад и изпусна дълга струя сивкавосин пушек. Погледнах го и осъзнах, че изглежда изключително добре. Носеше бледосини дънки и черна риза с дълъг ръкав. Като че беше станал по-висок, малко по-мускулест и още по-красив. Червената му коса бе небрежо отметната назад и блестеше.

-Много си хубав – усмихнах се – Изглеждаш великолепно.

-Започнах да се променям – изтръска пепелта Дотъм и ме погледна весело – От момента, в който реших да остана при Малена.

-Да, виждам – кимнах – Браво на теб – смигнах.

-Ха-ха...

Не знаех как да започна.

-Дотъм?

-Да? – от смяната в тона ми, момчето се намръщи – Какво има?

-Спомняш ли си Римън?

Въпросът изкочи през устните ми, преди даже да помисля как да го формулирам. Тютюневите очи на приятеля ми изглеждаха учудени.

-Римън?

Почувствах внезапна болка в гърдите. Дотъм изглеждаше искрено изненадан. Замислено дръпна от цигарата и пак ме погледна.

-Кой е Римън, Амара?

-Как кой! – възкликнах изплашена – Не помниш ли? Колко пъти ходихме у тях да си говорим за Ориста, дойдохме тук с него, за да спасим Малена, после се оказа, че тя е щастлива, а Планините ми влияеха, карах се с Римън, той тръгна да търси Сафина, а аз реших да се върна в Земята на Книгите – завърших недодялано.

-Сафина, Римън... какво говориш, Амара? – Дотъм беше оставил цигарата в пепелника и се бе привел към мен – Добре ли се чувстваш?

-Дотъм... – започнах, но момчето ме прекъсна:

-Няма никакъв Римън, няма подобни неща – бавно каза то – Къщата е на родителите ми. Не си ли спомняш? Дойдохте на гости на Малена, за да я видите. Сега тя е при вас и ще се върне скоро. Идвате почти всеки уикенд – ти и майка ти. Разхождаме се из Града на Ориста, Малена идва при нас, ние ходим у тях... после ти и майка ти си тръгвате, а аз оставам тук с нея. Аз вече живея в тази къща. Преди си тръгвах с вас, но вече съм решил да остана при нея, защото много я обичам. Последният път и Ливър дойде с вас, уж бяхте гаджета, а той хлътна по Октавия.

-Какво? – промълвих – Какво?

-С Ливър бяхте заедно повече от половин година – обясни Дотъм – Той те заряза преди седмица, заради Октавия. Майка ти беше доста притеснена за теб. Ти беше много зле, много разстроена.

-От половин година... – повторих като ехо – Всеки уикенд...

-Сигурна ли си, че си добре? Извинявай, не трябваше така да приказвам за Октавия – разкая се Дотъм – Не се съобразих колко прясна е още болката от раздялата.

-Не, нищо – махнах с ръка. Бях объркана, замаяна, умът ми бе като изстискана гъба – Аз... малко... хм. Мама има нов приятел. Вчера ни запозна с него, покани го на вечеря. Та, понеже той се казва Римън и е учител, си помислих, че може да го познаваш. Да ти е преподавал или... – свих рамене, недоумяваща как мога да говоря толкова нормално и спокойно.

-Не, нямам спомен за учител на име Римън – Дотъм още ме гледаше разтревожено, но вече не като луда – По какво преподава, готин ли е?

-Литература – отговорих – Страхотен е, наистина. Изглежда много интелигентен, много забавен, а и май е доста влюбен в мама. Смятат даже да се женят.

-Охо, сватба – усмихна се Дотъм, вече съвсем спокоен – Браво на тях. Ще ме поканите, нали?

-Разбира се – кимнх засмяна – Как без теб?

Прекарахме остатъка от сутринта в приятелски разговор, пихме кафе. Чувствах се съвършено куха, напълно объркана, изплашена и почти отчаяна. Паралелна реалност, паралелна вселена, загуба на паметта, будна кома, преплитане на време и пространство или не знам какво. Бях гледала филми, бях чела книги, но изпитвах ужас от факта, че тези неща може би не са само плод на нечие въображение.

-Ще останеш ли за обяд? – попита Дотъм, докато влизах след него в къщата – Остани, моля те. Ливър няма да си дойде до вечерта.

-Добре – съгласих се – Но после ще тръгвам, не искам да се засичам с него.

-Не се притесявай – махна с ръка Дотъм – Той винаги се обажда преди да се прибере, а може даже и да остане в Града. Имам пица, хайде да ядем.

-Супер – усмихнах се.

Вътре триетажната къща беше точно такава, каквато си я спомнях. Мраморни стълби, много светлина, простор. Сякаш преди секунда Римън бе излязъл, за да търси Сафина, сякаш преди секунда бях слязла в кухнята след почти безсънна нощ в стаята ми. „Има някаква грешка. Всичко ще се оправи. Утре сутринта ще се събудя и ще намеря на бюрото си бележка от него, в която пише, че ме обича и скоро ще се върне...”

Бележката...

Тръгнах си от Планините на Забравата късно следобяд и поех пеша към Земята на Книгите. Денят беше прохладен, дъждът плющеше по чадъра ми и успокоително се стичаше на прозрачни, чисти струи. Вървях по дългия път и се опиянявах от уханието на свежест и хлад. Пръстите ми трепереха едва осезаемо, но по лицето ми не се стичаха сълзи.

Страхът беше изчезнал, оттекъл се бе заедно с дъжда и тихо се беше превърнал в мъка. Всичко се беше преобърнало, нещо се бе пречупило. И имах чувството, че това е свързано със Сафина. Сафина, която бе колкото опасна, толкова и целебна, Сафина, за която не бях дори сигурна, че съществува, Сафина, която винаги е присъствала като бледа сянка, като надвиснал над мен образ, нещо много по-могъщо, много по-опасно и странно от Ориста.

Сафина...

Вкъщи заварих само Малена. Тя седеше на дивана, облечена с къси панталони и дантелена блузка с дълъг ръкав. Тъпчеше се (а колко стегнати бяха бедрата й!) с чипс и гледаше някакъв сериал.

-О, здрасти – усмихна се тя срещу мен – Как е Дотъм?

-Супер е – поспрях до дивана, на път за стаята си – Праща ти поздрави, липсваш му.

-И той ми липсва – въздъхна Малена – Скоро ще се видим. Ти къде? – попита тя, когато тръгнах по стълбите.

-Отивам да си прибера разхвърляните дрехи – излъгах – А мама къде е?

-С Римън е. Ще се прибере довечера.

Отговорът й се заби в мен като остър кинжал.

-Добре, ще дойда след малко – усмихнах се едва-едва. Обърнах се, оставих я да си гледа филма и си отидох в стаята.

Дънките, с които бях облечена в последния си ден в Планините на Забравата висяха изоставени на стола до бюрото. Премаляла посегнах към тях, а пръстите ми трепереха толкова силно, че не успях да бръкна в джоба. Бележката или беше вътре, или не беше. Не ги бях прала откакто ги събух (страхувах се...) и това означаше, че любовното писмо на Римън е в джоба.

Хвърлих дънките обратно на облегалката на стола и избягах от стаята. Просто не можех да го направя. Не можех да бръкна в джоба и да усетя празнотата му, не можех да почувствам липсата на бележката.

-Къде отиваш пак? Нали току-що си дойде!

Сестра ми отмести очи от телевизора и загледа как си обувам обувките.

-Ще се разходя малко.

-Каква разходка? Я, виж как вали!

-Свежо е, няма да се бавя – отговорих, докато вдигах ципа на якето – Нещо не ме свърта на едно място.

-Ясно. ПМС – поклати глава Малена – Вече съм забравила какво е...

-Позна. Ще се върна след малко – казах и излязох в дъжда. Нека сестра ми си мисли, че ще ми идва цикълът. По-добре, отколкото да ме мисли за луда. Тръгнах почти несъзнателно в посока „Сладоледеният блян” и се отправих към Елмазената горичка. И пак мислех за него. Мислех за него толкова пагубно, така мазохистично обичаща, че чувствах физическа болка в гърдите.

О, любима постройка! Къщата, в която живееше той бе тук, на края на гората, такава каквато винаги е била, подканващо сама и красива. За момент останах неподвижна, втренчена в дома на Римън. Може би той не живее тук. Вратата ще ми отвори някоя млада жена или намръщен мъж на средна възраст. Навярно в този дом живее голямо семейство или някой самотен учен.

-А, Амара, какво правиш тук?

Самият Римън бе отворил вратата. Почти разкъсващо дежавю ме прониза през сърцето, спомних си дните, в които идвах тук и всичко, което се бе случвало.

А после рязко осъзнах, че нямам причина да бъда в къщата му по това или по което и да било време.

-Всичко наред ли е? – попита той. Гласът му мъркаше ниско и съблазнително – Изглеждаш доста бледа.

Очите ми бавно се преместиха по него. Носеше къси, небесносини панталони и черна тениска по тялото. Господи, колко мускулеста и изкусителна бе стегнатата му плът, колко примамващи бяха алените, изписани устни. Усетих, че ми се завива свят.

-Майка ми при теб ли е? – избърборих. Котешките му очи се усмихнаха.

-Да, след малко ще излизаме. Да я извикам ли?

-Да – кимнах, като се чудех дали да не избягам. Мъжът се обърна и се провикна:

-Скъпа! Амара те търси!

-Амара ли? Идвам! – отвърна гласът на мама някъде от вътрешността на къщата. Стоях като вкаменена. Безкрайна слабост изпълваше крайниците ми, искаше ми се да политна напред, да се озова в силните му обятия и да умра в тях. Някъде дълбоко в мозъка ми се зараждаше болка, а умът ми отказваше да функционира правилно. Римън още стоеше на прага пред мен с някак разсеяно-ведро изражение. „Ако сега припадна, той ще ме хване”.

Майка ми се появи, облечена в дълга червена рокля. Носеше грим и държеше шишенце парфюм.

-Аз отивам да се облека, Верония – каза Римън – Ще си сложа любимата ти риза.

-Добре, скъпи – кимна тя.

-Чао, Амара – усмихна се той, но всъщност не ме погледна. Гледаше майка ми, а в жълтите ириси се разливаше топлината, която някога бях събуждала аз.

-Чао – отговорих.

-Какво има, мила? – попита мама и ме погледна – Какво ти е?

-Нищо – поклатих глава, мъчейки се да измисля нещо, но никога не се бях чувствала по-глупава – Просто се разхождам наоколо.

-Добре ли си? – тя се взря по-внимателно в лицето ми – Защо изглеждаш така? Да не сте се скарали с Малена?

-Не – отвърнах почти без да се чувам – Няма никакъв проблем.

-Тогава какво? – майка ми посегна и допря длан до челото ми – Не се чувстваш добре ли? Кожата ти е студена. И си прежълтяла.

-Добре съм – отвърнах някак отдалеч – Просто... – свих рамене – Не спах добре, смачкано ми е. Не се тревожи, ще се прибирам.

-Мога да не излизам – продължи мама – Ако искаш, ще си дойда с теб.

-Не, не – енергично възразих – Излизай, забавлявай се. Приятно прекарване – пожелах и се запрепъвах в дъжда, като я оставих да гледа недоумяващо след мен.

Поспрях покрай огледалото в коридора. Изглеждах зле, по-ужасно от всякога. Въпреки фон дьо тена се виждаше, че съм пребледняла, очите ми бяха зачервени с кръгове под тях, а устните ми нямаха цвят. Стори ми се, че гледам нечие чуждо лице, лице, което нямаше нищо общо с мен, но безпогрешно отговарящо на чувствата, които бушуваха или по-скоро замръзваха в гърдите ми.

Сестра ми продължаваше да зяпа телевизия и да яде. Сега беше минала на шоколадов кекс с прясно мляко и лежеше по корем.

-Казах ти да не излизаш в тоя порой – погледна ме тя – Сега ще се разболееш и ще умреш.

-Няма – опитах се да се разсмея – Здрава съм.

-Засега – скептично сви вежди Малена – Я се погледни! Веднага отивай да си вземеш горещ душ и пий нещо против настинка.

-Добре – съгласих се без връзка с главния мозък. Дори не знаех какво е казала. Качих се в стаята си и се проснах на леглото облечена и по чорапи. Гадеше ми се, но не ми се повръщаше, плачеше ми се, но не можех да се разплача, крещеше ми се, но нямах глас.

Останах неподвижна, докато в стаята не пролазиха първите нотки вечерен мрак и от отворения прозорец не полъхна студ. Празният джоб на дънките ме зовеше и докато сърцето ми настояваше, че бележката е вътре, разумът ми знаеше, че там вече няма нищо, че няма дори и късче, което да ми напомня за него.

Следва продължение...