∞

          

                  

-Здравей, как си?

Ливър се изправи, когато влязох в кафенето. Навън валеше безумен сняг, от пепелното небе се сипеха огромни, прилични на разкъсани парцали снежинки.

-Добре съм, благодаря.

-Поръчах ти чай с аромат на ванилия – каза Ливър и ми дръпна стола.

-Благодаря ти – повторих и загледах как сяда срещу мен. Носеше черна риза и светлосини дънки, напъхани в черни зимни обувки. Смарагдените му къдрици потрепваха и проблясваха в млечната светлина на снежния ден.

-Много си красива.

Вдигнах очи от ухаещата на ванилия чаша и попаднах право на бледите му като небето навън ириси. Усмихваше се и разбъркваше сметаната в кафето си.

-Кажи ми какво се е случило, Ливър? Защо не си в Планините и не се мляскаш с Октавия по цял ден? – пренебрегнах комплимента му и минах директно на въпроса. Макар вече да не го мразех така изпепеляващо (бях разбрала, че няма защо да го мразя) все още изпитвах неприятна тежест, гадно, тегнещо чувство в негово присъствие.

-Напуснах Октавия и Планините на Забравата заради теб.

Замалко не подскочих. Ръката, с която тъкмо бях вдигнала чашата, потрепна и аз побързах да я сваля.

-Заради мен ли? – избърборих. Ливър прокара пръсти през косата си и въздъхна.

-Ами, не знам как точно да започна. Обичам те, Амара, винаги съм те обичал. Разбираш ли? Когато видях Октавия, направо си загубих акъла. Хлътнах по нея, изглупях.

-Определено – мрачно казах и отпих от чая. Беше ми студено и горещо едновременно, гърбът ме болеше и въпреки солидното количество торта, което бях изяла сутринта, ми се искаше да хапна още.

-Много съжалявам за поведението си, за това, че те зарязах заради нея – Ливър хвана с две едри бели длани чашата с кафе и ме погледна нежно – Влюбих се до полуда в нея, само се заплеснах и реших, че тя е моята Орис. Обаче в последните месеци започнах да те сънувам всяка нощ. Явяваше се в сънищата ми, викаше ме, викаше името ми. Струваше ми се, че търсиш помощта ми, че имаш нужда от мен. И тогава разбрах, че не Октавия, а ти си моята съдба, Орис, любов. Разбрах колко много те обичам.

По кожата ми преминаваха тръпки, ледени като снежинките, сипещи се от небето. Ливър продължаваше да ме гледа с омекнали бледи ириси, а по устните му се къдреше сладка усмивка.

-Ливър, не знам какво искаш да кажеш. Минаха десет години...

-Така е – прекъсна ме развълнуван той и се протегна за ръцете ми. Внимателно се дръпнах и се облегнах назад – Но аз знам, че и ти ме обичаше. Виждах го в очите ти, виждах го, изписано на лицето ти. Държах се отвратително и те изпуснах заради една лека жена. Октавия не представлява нищо освен лъскава обвивка. А ти... – той поклати глава – Ти притежаваш и сила, и красота, и ум. Прекрасна си във всяко едно отношение, а аз много сбърках. Може би съм закъснял...

-Да, сбърка, закъсня – прекъснах го на свой ред – Със Сънсет съм вече три години. И след като дъщеря ни се роди, ще се оженим. Той ще става баща, не виждаш ли? 

-Разбира се, че виждам. Дори не съм си и помислял да се опитвам да го замествам. Аз искам теб и изобщо не ме интересува, че детето ти ще е от друг. Толкова много те обичам.

Ливър ме гледаше както преди, в онези неизяснени дни, които за него са били дните на връзката ни. В паралелната реалност, в която се намирах в момента, с него сме били истински гаджета доста дълго, преди да ме зареже заради Октавия. Бледите му ириси ме поглъщаха, изпиваха с нежността и страстта, която помнех много добре. Прониза ме тръпка на ужас. Преди Ливър да е казал още нещо, сервитьорът се появи и след кратка вътрешна борба си поръчах огромно парче торта Гараш.

-Даже не знам какво да ти отговоря – поклатих глава и се обърнах към прозореца. Снеговалежът се беше усилил, ако това изобщо бе възможно, бе прераснал в буря, и гледката се ограничаваше единствено до пепелно-сребърните оттенъци на бялото.

-Засега не ми отговаряй нищо – меко каза Ливър – Знам колко те нараних. Вероятно обичаш Сънсет. Но си спомни колко обичаше мен. Моля те, Амара. Опитай да ми простиш. Спомни си.

Кимнах неопределено, само колкото да не го оставя без отговор. Тортата ми пристигна и докато ме гледаше как ям, Ливър попита:

-Какво работиш?

-Преводач съм – отвърнах с пълна уста – Превеждам древни текстове и ръкописи за различни фирми. А ти?

-Това е страхотно. Аз съвсем наскоро започнах като продавач в една железария.

-Браво – одобрих и застъргах ореховите трохи по чинията – Не ти ли досаждат клиентите?

-Няма да работя там вечно – поклати глава Ливър и доизпи кафето – Ще си намеря нещо по-добро.

Съботният ден се изнизва бързо, особено когато е зимен. Към път часа излязохме от кафенето и още с отварянето на вратата, ни блъсна леденият изпълнен с пухкави, разпиляни снежинки.

-С колата съм, ще те закарам – каза Ливър.

-Благодаря – усмихнах се леко – Ще бъде чудесно.

През целия път Ливър не се опита да ми говори пак за любов. Но когато стигнахме пред дома ми, той се обърна и ме погледна със светлинна страст в белите си очи. Отвърнах на погледа му и за миг си спомних лудото по мен момче отпреди толкова години. Когато се наведе към мен, несъзнателно откликнах, поднесох му устните си, но миг преди да ме целуне, огорчението запари в гърлото ми и аз разбрах, че не го искам. Разбрах, че времето, в което изпитвах нещо към него е безвъзвратно изгубено. Дръпнах се рязко, прехапах устна и го оставих да се взира в мен със стъклен поглед.

-Благодаря, че ме докара в тази буря – чух се да изричам със странно безгрижен глас. Ливър не обърна внимание на тези думи.

-Обичам те – каза той – Не ми пука дали си бременна, дали си омъжена, дали си разведена или сгодена. Няма да се откажа от теб и ще те обичам докато съм жив. Вече не съм под влиянието на Ориста и не съм безсмъртен, но до последния си дъх ще се боря за теб.

После излезе от колата, заобиколи я и ми отвори вратата. Измъкнах се някак в безумната снежна буря и застанах пред Ливър. Гледаше ме съсредоточено, почти стръвно и ярките пламъци в белите му очи не угаснаха, докато не ме изпрати до вратата.

Сънсет ме чакаше вкъщи в отлично настроение. Тази вечер бяхме поканили Ниляна и Сребрин на вечеря. Приятелят ми се въртеше в кухнята, наглеждаше храната и си тананикаше, облечен само в тъмносиньо долнище на бели пръски.

-Здрасти, скъпа – той ме прегърна и притисна устни в моите. Увих ръце около гладката му шия, плъзнах пръсти по голия му гръб и се прилепих до него.

-Какво искаше този от теб? – попита Сънсет, когато го последвах в кухнята. Бях му казала, че имам среща с Ливър, не исках нищо да крия от него. И без това той не знаеше твърде много неща. Погледнах го в червените, искрени очи, почувствах се толкова слаба и безпомощна и за миг ми се прииска да му разкажа за фанатичния блясък в ирисите на Ливър. Но какво можех да му кажа? Че някакъв мой бивш се държи като превъртял и настоява да бъда с него?

-Нищо – излъгах – Просто си поприказвахме.

-Не му вярвай много – предупреди ме Сънсет, докато проверяваше дали пилето е готово – Може да иска пак да се съберете.

-Няма значение – казах и седнах, защото гърбът бе взел сериозно да ме боли – Той ме заряза по отвратителен начин. А освен това, аз обичам само теб и много отдавна всички чувства към него са угаснали. Сега ти си всичко за мен.

-Да – той се обърна и ме озари с блестяща усмивка – Точно така, любов моя. А когато се роди дъщеря ни, ще сме още по-щастливи.

-Да се ражда вече – изпъшках и се ухилих. Сънсет се засмя с мен и отново ме целуна дълго и нежно.

Оставих Сънсет да се оправя с вечерята, защото се оказа, че е по-добър готвач от мен, а и трябваше да си почина малко. Мислите ми литнаха в неприятна посока Приятелят ми беше ревнив, гледаше да не ме тормози, но ако му бях казала истината за желанието на Ливър да ме види, вече щеше да му дойде в повече. Само веднъж се бяхме карали за трите години заедно и поводът беше именно такъв. Аз също бях много ревнива и подозирах, че когато бебето се роди, щях да се дразня от вниманието му към него, въпреки че то е наша дъщеря. Въздъхнах и отидох в спалнята, за да се преоблека.

Ливър беше приключена история. Никога нямаше да го допусна отново до себе си след това, което ми причини. Избрах тъмносини дънки и зелена блуза с дълги ръкави и голи рамене. Докато слагах очна линия, а дъщеря ми се изживяваше като футболист, се опитах да избия от ума си изражението върху лицето на Ливър, когато не му бях позволила да ме целуне.

Звънецът ме сепна. Набързо довърших очната линия, сложих си бледо червило и излязох от спалнята. Изтиках мислите за Ливър от ума си, лепнах една весела усмивка, въпреки болките в гърба и отидох да посрещна приятелите си. Сънсет беше облякъл морскосиня тениска с бледи дънки и тъкмо отваряше вратата.

-Здравейте – ухили се той, обгърнат от слаба струя снежинки, завихрени от ледения тъмен въздух, който нахлуваше от външната тераса. Сребрин и Ниляна прекрачиха прага. Тя носеше елегантно бяло палто до коленете и високи ботуши на токове, при вида на които ме заболя сърцето от завист, а Сребрин беше облякъл черно яке над тъмните дънки. Двамата бяха без Кипър и аз заподозрях, че той пак ще се наслаждава на бабините сладкиши и вкусотиики, докато родителите му вечерят с нас.

-Здрасти, Амара – Ниляна се наведе към мен, дългата черна коса се люшна през раменете й – Как си?

-О, добре – умихнах се – А ти?

-Аз съм чудесно. Скъпи, бива ли да те подсещам...

Но Сребрин вече се беше обърнал към мен с голяма розова роза в ръце.

-Заповядай – каза той с дрезгавия си, мек глас. Златистите му очи излъчваха топло сияние в студената вечер.

-Благодаря ти – взех розата – Колко мило. Много обичам розови цветя.

Докато мъжете се заприказваха в дневната, аз и Ниляна отидохме да потопим цветята.

-Как е бебето? – попита приятелката ми, като критично ме огледа – Виждаш ми се малко измъчена. Добре ли си?

-Да – отговорих – Но вече много ми тежи.

-И аз бях така – въздъхна Ниляна и ме прегърна през раменете – След седмия месец нямах търпение да родя и да се отърва от този огромен корем.

-Вярно си е – съгласих се – Е, какво ще пиете?

Започнахме да обсъждаме различните вина, с които разполагахме и тръгнахме към хола, където беше и масата. Сребрин и Сънсет вече се бяха разположили и подхванали неизбежната тема за политика, когато аз и приятелката ми се появихме при тях. Понеже те отказваха да пият бяло вино, за тях бе предвидена бутилка Пино Ноар, а Ниляна заложи на Шардоне. Аз, разбира се, не можех да се насладя на хубавото бяло вино и затова си сипах чаша чиста водичка.

Вечерта мина доста приятно. Докато хапвахме и си говорехме за политика, вредни навици и стари спомени, снежната буря навън постепенно се укроти и бавно прерастна в тиха, леденостудена кадифена зимна нощ. Двете луни изплуваха рязкосребърни на фона на ониксовото небе. Беше великолепна нощ. Безумно тиха, звънтяща, кънтяща със спокойствието си.

С Ниляна излязохме на терасата, като оставихме вътре мъжете да си говорят и безмълвно застанахме една до друга. Въпреки че беше студено, се чувствах добре, а дъщеря ми сякаш също бе притихнала, омаяна от зимната красота.  

Приятелката ми запали цигара и се облегна на лепнещия от студ парапет. Червената й блуза приличаше на кърваво петно в сребристата вечер. Подпрях се до нея и се загледах в диамантените отблясъци на снега, покрил градинката пред ниския блок.

Следва продължение...