∞

 

Досега дори не я бях поглеждал истински. Виждах в нея поредното момиче, което вече не беше дете, но още не бе и жена. Тя беше просто дъщерята на моя приятелка, едно симпатично, жизнено същество с детско, почти невинно лице. Двайсет години по-малка от мен, тя не можеше да се превърне в любима, не можеше дори да ме привлече, въпреки красотата си.

Или поне така си въобразявах.

Започнах да пиша за нея несъзнателно, в началото без дори да знам, че стихът е посветен на някого. Но думите, които излизаха под пръстите ми, категорично настояваха да й ги посвещавам, като не се интересуваха от моето мнение.

Първото стихотворение се написа само, а аз едва смогвах да ударя интервала, докато пръстите ми спринтираха по клавиатурата.

 

„За теб и към теб се стремя,

дете и жена във тебе се гонят,

с всеки твой поглед оставяш следа,

копнея за тебе – сладко отровен...”

 

В началото реших, че полудявам. Седях съвсем сам по средата на нощта пред компютъра и току що бях написал стихотворение, което дори не помнех да съм обмислял. Взрях се във втория стих „дете и жена във тебе се гонят” и потръпнах. Но тръпките бях сладки, болезнено-приятни, горчиво-страстни.

И тогава разбрах. Бях го написал за нея. И оттук натаък ще пиша само за нея.

Бих направил каквото поиска от мен. Бих й помогнал. Бих намерил всичко, което тя предположи, че съществува. Бих търсил вместо нея.

 

И бих дал живота си за нея, но бих я убил, ако предаде любовта ми.

Тя ще бъде моя.

 

 

∞

 

Мама не показа признаци на съпротива срещу отиването ми при Римън. Видях, че е някак умислена, но реших да не повдигам темата, за да не я дразня без нужда.

  Лавена и Ниляна ми се обадиха с примамливото предложение да отидем на пикник и аз с искрено съжаление им отказах. Засега не им обясних истинската причина, но след време щеше да се наложи да им разкажа защо постоянно отсъствам от купони и излизания.

Изпратих мама в ресторанта и останах сама в празната къща. До обяд оставаха три празни часа, които трябваше някак да уплътня. Изправих си косата, но това не отне дори час, облякох се за двайсет и четири минути, гримирах се за трийсет и започнах да се въртя неспокойно. Погледах телевизия, изпих едно кафе.

Излязох от къщата и синкаво-златната светлина ме блъсна като плътна завеса топлина. Тръгнах възможно най-бързо към дома на Римън, подтиквана не само от непосилните летни жеги. Прекосих Елмазената гора и позвъних на вратата на магьосника.

-Здрасти, Амара – каза той приветливо – Заповядай.

Опитах се да отвърна на поздрава му, но за миг забравих как да изговоря думите. Римън беше гол до кръста. Носеше само дълги дънки с цвета на избеляло небе, а котешките му зеници приличаха на две тесни, черни цепки.

-Здрасти – спомних си какво трябва да кажа и после цъфнах в широка усмивка – Май ти е горещо?

-Днес ще бъде най-топлият ден – разговорливо сподели Римън – Защо да не се поотпуснем малко?

Господи.

Всекидневната беше прохладна, леките пердета – спуснати и хвърляха приятна зеленикаво-синя светлина, придаваха оттенък на ранна утрин и късен следобед едновременно. Във въздуха се долавяше ефирен дъх на подправки и лимонова кора.

-Надявам се да си гладна – обърнах се по посока на гласа му и ми се наложи да примигам – Защото аз съм и възнамерявам преди да се захванем с работата, да те поканя на обяд.

-Благодаря – казах умерено, макар да ми се струваше, че ще се разтопя върху килима в пастелен, млечносин цвят.

Очевидно Римън се чувстваше отлично разголен пред мен. Държеше се съвсем нормално, не показваше с поглед или жест, че се смущава или ме съблазнява, преструваше се (или пък не...?), че не забелязва как го оглеждам и продължаваше да се храни с апетит. Въобще не се смущавах от секс-сцени по телевизията, разговорите на тази тема не ме караха да се изчервявам и не се бях заливала от смях в часовете, в които изучавахме анатомията на половата система, още по-малко се притеснявах да общувам с момчета и мъже, но сега нещо непреодолимо ме смущаваше. Нещо в извивките на бицепсите, в остротата, с която плочките на корема му изпъкваха, нещо в силата, която лъхаше от гърдите, широчината на раменете, потрепващата стегната плът, по която нямаше и следа от тлъстини или отпуснатост, изражението на лицето...

Опитах се да си се представя в прегърдките му. Помъчих се да си се представя притисната до това жилаво, гъвкаво, изваяно тяло. И през мен премина пробождаща тръпка.

-Добре, сега ще ти обясня какво открих дотук. Почти нищо не е, но това е едва началото. Ориста е сложно нещо, забулено в тайни, обвито от мъглата на хилядолетията, скрито в гените ни. Ела, ще ти покажа книгите.

Седнах до него в прохладния хол и отпих от студения чай. Ледчетата меко прозвъняха в стъклената чаша. Магьосникът сложи пред мен купчина книги с кожени корици и при това движение, се приближи толкова до мен, че потреперих.

-Има ли някакви данни за опити за предотвратяване на Ориста? – попитах, вземайки първата книга – „В спиралата на Проклятието”. Беше черна, с напукани златни букви на заглавието.

-Съвсем откъслечни в старите ръкописи на древни езици – отговори Римън – Всички са завършили неуспешно, ето виж.

Той порови малко сред книгите и измъкна нещо, подобно на пергамент, обшит с кървавочервени нишки.

-Отне ми четири часа да го преведа отчасти. Чуй – „Година 11. В небето се надигнаха карминени пламъци и Мерания бе отнесена. Не се отмина много и Гафин взе сърцето си и тръгна по злокобните зъбери. Чакахме го седемдесет пълнолуния”.

Вдигнах лице към него.

-Изглежда, че Гафин не се е върнал – казах  – „Взел е сърцето си, тръгнал е по злокобните зъбери” и е изчезнал.

-И аз мисля същото – замислен кимна Римън – В другите три ръкописа, които успях да намеря, има същите кратки описания. На едно място се споменава, че жената е „отдалечила се” и любимия й се опитал да я „клонира”, казано на съвременен език. Може би този, създал ръкописа, е имал предвид, че е мъжът се е отдал на черни ритуали с жертвоприношения.

-Виж ти... А може би има неща, които са унищожени, защото някой не е искал да излиза на бял свят. Може би има и успешни предотвратявания на Ориста, но те не са били удобни за някого. И са изгорени, а хората, открили това, са накарани да мълчат.

Жълтите котешки очи на Римън се насочиха към моите. Усмивката му изразяваше странно учудване (възхищение?).

-Толкова млада, а вече разбрала мръсотията на света – промълви писателят - Снощи мислех точно за това и смятах да отида в Голямата Библиотека на Тайните с ограничен достъп.

-Не е толкова трудно да се досетя – скромно казах, потискайки вълнението в гърлото си – Ще те допуснат ли до Библиотеката?

-Няма пречки. Аз съм писател, изучавам Магията, Ориста... може да събирам материали за следващия си роман или стихосбирка. Нали?

-Да – проговорих като насън – Да, точно така. А там със сигурност ще има нещо!

-Вярвам, че ще открием нещо ценно. Но Библиотеката е затворена до петък, за почистване. Дотогава можем само да се ровим из книгите и ръкописите, с които разполагам.

-Какво има в тях? – разлистих „В спиралата на Проклятието” и веднага я затворих, изтръпнала от страшната рисунка вътре. Книгата отдолу беше озаглавена „Ритуали и Магии”, а от „Вълшебна история на Умбра” се излъчваше аромат на някакви горчиви билки.

-Нищо интересно – поклати глава Римън и разтвори „Ритуали и Магии” – Тук например са посветили цяла глава на предупреждения и заплахи какво може да се случи при невнимателно и нехайно поведение, предизвикано от отчаяние. Ето, виж: „Различните опити за спиране на въздействието на Ориста, ритуали и обреди, могат да доведат до отприщване на неконтролируеми кръвожадни сили, които нападат не само този, който е извършил ритуала, а и неговите близки”. Авторите са негативни към подобни находчивости и защитават тезата на повечето умбрианци.

-Но това са официални книги – казах равно – Разбира се, че там се поддържат официални твърдения. Никак не ми се вярва, че истината е толкова лесно достъпна за всеки. Ако въобще има нещо, то ще е в Голямата Библиотека.

-Точно така – усмихна се Римън и разклати изпотената от леда чаша с чай – Изгарям от нетърпение да отида там. Твоята убеденост и разсъдливост определено ме заразиха и в момента съм решен на всичко, за да намерим начин да спасим сестра ти.

-Много, много съм ти благодарна – проговорих и отпих юнашка глътка от напитката, за да прикрия чувствата си – Уверена съм, че щом ти си се захванал, ще успеем.

-Благодаря ти за доверието. Ще се постарая да оправдая надеждата ти – меко изрече Римън и стисна ръката ми, малко над китката. Бях с тениска и кожата ми остро почувства допира на големите му пръсти и силата, която полъхна от тях. Очите ни се срещнаха над ръцете ни и изведнъж аз осъзнах колко близо сме седнали един до друг. Усетих хипнотичното въздействие на вертикалните му зеници. Колко пъти подсъзнателно си бях изграждала сюжети, в които той се влюбва в мен. Малко по-късно се отказах да потискам образите и признах открито пред себе си, че съм привлечена от него и искам и той да изпитва същото. Очите ми се смъкнаха към устните му, които сякаш ме подканваха, нашепваха да ги целуна.

-Е, можем да продължим, става ли?  - откъсна ме Римън от сладникавите ми фантазии.

-Да, разбира се – избърборих и се дръпнах уж небрежно от него.

-Снощи написах нещо и бих желал да ти го покажа – каза той някак между другото – Винаги знам какво точно съм имал предвид в стихотворенията, които съм написал, но сега съм малко объркан.

-Обичам поезия, макар че трудно я анализирам – отговорих – Ако си сигурен, че искаш да го прочета, аз съм доста любопитна.

-Чудесно – той измъкна от джоба на дънките кремав лист хартия – Аз ще ти го прочета, нали нямаш нищо против?

-Добре.

Гласът му се понесе към мен, изкусителен, плътен, като черен, сладък шоколад.

-„За теб и към теб се стремя,

дете и жена във тебе се гонят,

с всеки твой поглед оставяш следа,

копнея за тебе – сладко отровен...”

Примигах. Римън се взираше в мен, очаквателно, полуусмихнат, спокоен. Налудничавата, безумна мисъл или по-скоро надежда, че всяка дума е посветена на мен за миг ме остави без дъх.

-Много е красиво – отбелязах. Магьосникът се усмихна и подви единия си крак под себе си. Твърдият му корем дори не се сгъна, когато се наведе напред.

-Благодаря. Това е първото стихотворение, което пиша, без изобщо да предполагам, че имам вдъхновение. После се замислих и разбрах, че всъщност съм имал – Римън продължаваше да се усмихва, а езикът ми бе залепнал за небцето. Известно време се гледахме, после той се засмя и се дръпна назад. Прокашлях се.

-Много нежно произведение – избъбрих – Ефирно и същевременно страстно.

-Да, защото тази, която го вдъхнови е ефирна и страстна – ниско изговори Римън и цялото ми тяло настръхна. „Но аз не съм ефирна!” – замалко не извиках –„А и как би могъл да знаеш дали съм страстна, като аз самата не го знам!?”. Преглътнах и изтърсих едно от най-тъпите неща, които можех да кажа:

-Значи ме излъга, че не знаеш защо си го написал – и се опитах да се усмихна.

-Голям лъжец съм – хитро си призна Римън – Понякога лъжа даже без да се усетя.

На тръгване, магьосникът целуна ръката ми. Жестът беше неочакван и пленителен, принуди ме да задържа дъха си и да полусклопя очи. После тръгнах замаяна и развълнувана по слънчевата пътека през Елмазената горичка. Малоумно ухилване разтягаше лицето ми, защото вече се надявах съвсем основателно. Получи се толкова романтично, че не можех да повярвам.

От малка мечтаех за нещо необикновено, някаква необичайна, истинска любов, фантазирах си, че ще ми се запозная с романтичен, уникален, единствен мъж, с когото живота е сбъднат блян. Непрекъснато си съчинявах истории, в които играех главната роля и откривах вечната любов.

И сега въображението ми се развихри с пълна сила, не позволи на разума ми да го овладее и ме погълна с вълна от неудържими, безумни сюжети.

Прецених, че е дошло времето да разговарям с Дотъм и да го попитам иска ли да участва с нас в спасението на Малена. Защото вярвах, че ще успеем. Сигурна бях, че е имало и ще има подобни случаи и липсата на каквито и да било данни за успешни опити доказваше предположенията ми.

Прибрах се, смених си тениската, освежих грима и се обадих на Дотъм, като му казах, че трябва да говоря нещо важно с него. Попитах го иска ли да пийнем по едно кафе и да си побъбрим. Съгласи се. По отношение на Малена, Дотъм проявяваше страстен мазохизъм и говореше за нея с жар и вълнение. Преди Велвет, сестра ми излизаше с него, но тогава не брояхме пълнолунията, защото в сърцето й нямаше любов, а просто привличане и симпатия. Но той бе запазил чувствата в себе си и не бе я забравил. Обичаше я тихо, пламенно и искрено, безнадеждно и вечно и затова смятах, че ще се съгласи да ни помогне в плана. И потайно го съжалявах.

Седнах срещу него и равно, дружелюбно започнах да му обяснявам за какво става въпрос. Представих си изражението на майка ми, ако можеше да ме чуе, но вярвах, че всичко е за добро. Дотъм се съгласи без колебание. Погледна ме и каза простичко:

-Аз обичам сестра ти, Амара. Ще направя за нея каквото поискаш от мен.

Кимнах, сложих ръка върху неговата и му благодарих.

 

 

Следва продължение...