Стъпваше леко. Сякаш самодива ѝ бе дала нозете си.
Една кошута надзърна в напъпилата зеленина и се изгуби от пътя ѝ.
Пускаше филизите си гората- опиянена от чудото на живота.
Кера пъхна ръка в пазвата си. Напипа медальона и лицето ѝ побледня.
После скършено тръгна между дърветата. Един изгнил дънер се изпречи пред взора ѝ. Приседна до него. Ръцете ѝ потънаха в мъхá по кората му. Зарови пръстите си в меките власинки…Гаче ли бяха косите на Милуш.
„Знаеш ли я тази песен?”- усмихна ѝ се от нейде момъкът. „Чу” как гласът му се извиси- ясен и чист…Като просторите над висините.
Подир туй потъна в гънките на планината:
„Що си ми либе зайдело
из тъмните, черни усои,
зандани либе да бóраш
и тежки, проклети окови…
Не тръгвай, либе- зорница
теглило да кършиш и двери.
Ако ли либе угаснеш,
сърце ми до тебе ще легне.”
Пусто стана в душата ѝ, стаиха се гласовете на птиците и сякаш онемя за миг планината. Южнякът се спусна волен по хълмовете. Вдигна потъмнелите листа от лани и зашумяха младите клонаци на Странджа. Небето притъмня и заплака в очите ѝ. Тя се изправи и извърна поглед назад.
Далеч бе останал Кърклисе*, три дни вървя от там. Свидно ѝ бе станало мястото от дето идеше. И мило.
Погали мъхá по стария дънер и продължи към водопада на деветте извора.
*
- Три ножа искам. Като тези, що нося- с дръжки от слонова кост.
Младият мъж се извърна. Отблясъците от огнището обагриха изпръхналото му лице. Потта тръгна на вади по жилите на ръцете му и погледът ѝ потъна в светлинките, дето заиграха в очите му.
След седмица влезе отново в ковачницата. Като птици стояха наредени ножовете ѝ- на най- високия долап. Момъкът ѝ ги подаде някак плахо:
- Готови са.
После се взря в лицето ѝ, а Кера не откъсваше взор от медальона, дето висеше на дирека до наковалнята… „Лъв- изправен, с вдигнати лапи, готов да скочи и разкъсва. А очите му- сякаш истински.”
Младият мъж проследи погледа ѝ и като се присегна свали медальона пред нея:
- Кехлибар съм сложил- за очите ...Слънчев камък. Като сълза- да утешава хората.
- Ще го взема- кимна към момъка Кера, а той не сваляше поглед от нея. Толкова дълго, колкото дори Вълчан войвода не би могъл. Плъзгаше се взорът му в крехките извивки на устните ѝ. После се вдигаше и галеше бузите ѝ- подсъхнали от есенните ветрове и докосвани само от дланите на Петко и сенките на Странджа…Накрая очите му потънаха в нейните, сякаш намерили пристан в тъй дълго чакания ѝ взор.
*
- Знаеш ли я тази песен, либе?- притискаше лицето ѝ към гърдите си Милуш, а тя свенливо отпускаше глава. Чуваше как бясно блъскат гърдите му, кога запееше. После тихо зашепваха устните му:
- Либе. Знам колко душмани има земята ни…Не отивай…
Късаха се от мъка телесата ѝ, а сърцето ѝ биеше като скършено на две. И страшно бе станало в душата ѝ, що се пръскаше на парчета и вехнеше.
Мълчеше, преглъщаше думите и чакаше да чуе кукувицата, а Милуш не спираше да търси погледа ѝ:
„…Ако ли либе угаснеш,
сърце ми до тебе ще легне.”
После бършеше сълзите ѝ. Не знаеше що идат в очите ѝ.
Стискаше мълком Кера лъва с кехлибара до сърцето си и знаеше- до края щеше да го носи. Слънчевият камък на Милуш…
*
- От девет извора е. Жива.- гребна водата в шепите си Кера.
После погледът ѝ се плъзна към четничките. Тази пролет всички се бяха завърнали. Въздъхна и им кимна да я последват. Не знаеше никоя от тях какво бе в ума на войводата, дето мълчеше и ги водеше към скалите.
Необяснимо тихо бе този следобед. Само пърхането на насекомите се открояваше в живата планина.
Щом стигнаха им направи знак да се снишат. Надникна в пропастта, подир туй се извърна към една от жените:
- Байрактарке…Райно, от днес ти ще водиш дружината.
Усети впитите в себе си погледи.
- Войводо!- стана и се запъти към нея една млада невеста от Сърмашик. После срещна погледа ѝ и се сниши.
- Българки!- поде тихо Кера- Помните ли кога обесихме Гена и Руска- вдовицата на Панко?
Очите ѝ потънаха в синьото над Странджа.
- Помним, войводо- чу шептенето в редиците им и равно ги попита отново:
- А помните ли защо? Помните ли?!
Жените сведоха глави. Сякаш всяка се боеше да започне първа.
„За дом. За деца е родена жената…”- прозвучаха в ума ѝ думите на вдовицата и сведе очи.
Усети как лъвът в пазвата ѝ гори. Сякаш пробиваше плътта ѝ кехлибарът в очите му.
- За дом, но и за чест е родена жената- вдигна взор към върхарите.- Аз погазих клетвата…Онази, дето ви карах…в нея да вярвате…Дето всинца се клехме...И трябва да изкупя този грях. Грях към честта.
Съзря точицата, която волно се рееше в небесата и продължи:
- Чест! За чест жадува земята ни. Земя и чест- едно трябва да са!
После кимна към Райна:
- Води ги!
Стисна медальона пред гърдите си и като се сбогува мълчешком с дружината, прекрачи в пропастта.
Крясъкът на птицата се спусна от небесата и потъна след нея в ниското. После се въздигна над планината и се изгуби във висините. Там, където само избраниците на Свободата имат смелостта да надникнат…
Край
Кърклисе*- дн. Лозенград
© Ивита Todos los derechos reservados
За днес какво да кажа?! "Чест" е огромна дума,... не се побира навсякъде.
Бъди благословена, Роска и светли Великденски празници!❤️