Още една хубава жена

разказ (с неочакван край)

"Този, който гледа навън — сънува. Този, който гледа навътре — се събужда." Карл Юнг

Тя спря за момент до стената, осеяна с копия на един и същ плакат. Усмивката на Джулия Робъртс — сияйна и обещаваща, — беше точно срещу нея. „Хубава жена.“ Простата, беззащитна магия на заглавието я убоде като игла на спринцовка с антибиотик!

През изплъзналите се като светулки от дланта на дете години, тази хубавица не беше успяла да стане звезда в ничие небе — нито в мъжките очи, които бързо губеха интерес, нито в собствената си мечта, избледняла като грим след дълга дискотечна нощ.

Витражът на елегантността от екрана бе рязък упрек на фона на нейното отражение в стъклото на билетната каса. Роклята си — предизвикателно къса и ярко червена, — тя вече не я усещаше като оръжие, а като униформа на отчаянието.

„Дали филмът ще бъде ключът?" — запита се красавицата. Не, не за радикален ъпгрейд на тялото — годините не се префасонират толкова лесно! Но може би за една актуализация на софтуера — нова версия на нейната лична история, патч за самотната душа... някаква малка, но важна корекция в програмата на битието, която да ѝ позволи поне да се рестартира без фатални грешки.

Тя протегна банкнота към неподвижното, безизразно лице в касата.

— Един за „Хубава жена“, моля — каза тя с глас, в който странно се смесваха предизвикателство и молитва.

Билетът в ръката ѝ беше повече от картонче. Беше протокол за свързване с една успяла илюзия — временен пропуск в небето на друга мечта...

След прожекцията, тя излезе навън. Нощта миришеше на дъжд и бензин. В тази беззвездна, аморфна ситуация, една лимузина спря пред нея — същата, като от филма!

Предната врата се отвори и тя видя на шофьорското място Ричард Гиър.

— Влизай — каза той с лека усмивка. — Ти си плати билета.

Тя се поколеба само за миг.

После се наведе и отвори вратата...

(Реално, никой не видя дали героинята наистина влезе вътре — или отново стана част от собствения си филм.)

КРАЙ