- Здравей!

- Здравей?

- Радвам се да те видя!

- Кой си ти? Къде съм?

- Аз съм смъртта! А ти си на сигурно място!

- Смъртта?! Аз, аз съм мъртва?! О, не! Защоо? Моля те, пощади ме, все ще има нещо, което да направя, за да ме върнеш!

- Има ли смисъл да те съживя, та ти не ценеше живота, не е ли по-лесно просто да останеш тук? Имаше толкова много време да ми докажеш, че има причина да живееш, а ти се провали. Сега вече е късно за пазарене.

- Какво говориш? Аз обичам живота, искам да живея…

- Не! Приемаш идеята, че трябва да си жива, но със сигурност не обичаш живота, аз те наблюдавам от години. Преди обичаше живота, наслаждаваше му се и не позволяваше на нищо и никой да те събори, а сега… В теб нещо беше умряло много преди аз да дойда!

- Как умрях?

- Катастрофа.

- Защо избра това?

- Макар да ме смяташ за лош, аз те харесвах и реших, че заслужаваш подобаващ край. Вината не беше твоя, удари те пиян, който мина на червено, ти реагира бързо, и се опита да го избегнеш, но нямаше как. Той е добре, ти обаче не си.

- О, благодаря! Много мило, наистина, това оправя всичко!

- Оценявам сарказмът, но можем да минем и без него!

-Просто не разбирам, защо мислиш, че заслужавам да умра. Та аз съм на 21, пред мен има още толкова много, не можах да се сбогувам с никого. Поне тази възможност да имах. Ти грешиш! Аз искам да живея и да обичам и да се смея и да се наслаждавам!

- Така ли? Тогава защо не го правеше всеки един ден до днешния? Защо се наложи да умреш, за да осъзнаеш, че това всъщност трябва да правиш? Защо не обича? Имаше възможност! Около теб имаше толкова много хора, които да обичаш, а ти го прогони всичките. Те се опитваха да пробият дебелата ти стена, но ти не позволяваше да направят дори дупчица! Защо не се смя? Всяка вечер заспиваше със сълзи на очите, а през деня лицето ти не излъчваше нищо, нямаше емоции. Защо не се наслаждава? Сякаш имаше на какво! Всяка възможност за щастие, която имаше, ти пропиля. Ти си виновна, че си тук! Искаш да се сбогуваш? Нима се сети, че има хора, на които ще липсваш? Време беше да го осъзнаеш. Ти си, или по-скоро, ти беше страхотен човек! Когато започнах да те наблюдавам, аз ти се възхищавах! Не исках да те взимам при мен, защото ми беше кеф да те гледам. Нямаше какво да те сломи! Изпитание след изпитание, ти ги отблъскваше всичките с една широка усмивка на лице! Грижеше се за другите и беше обградена с любов! Така трябваше да продължиш, а ти какво, пречупи се!

- Дали ти минава през ума, че препятствията станаха прекалено много и прекалено трудни?

- Аз знам, че беше така, но ти ги премина, въпросът не е в това. Ти успя, но духът ти се пречупи! Вече не беше предишният човек. Всеки ден ти губеше част от себе си и така стигнахме до днес, в теб вече няма нищо, което да припомня за личността, която живееше в това тяло. Вече не си ми интересна, нямаше смисъл да продължаваме тази агония.

- И сега какво? Просто умирам… И? Край? Това ли е? Ще заспя и няма да се събудя, или ще трябва вечно да си говоря с теб? О, не, това ли ще е наказанието ми, да те слушам постоянно?!

- Ха, ако искаш да се обиждаме мога и аз! Но трябва да признаеш, че в този разговор има повече дух, отколкото е имало през изминалата една година! Моите поздравления, усещам и онзи хаплив хумор, който така обичах!

- Ами каквото такова, нямам избор!

- НЕ!

- Защо крещиш?!

- За Бога… Бори се! Покажи ми, че искаш да живееш! Покажи ми, че в теб все още има искра! Как можа да се предадеш.

- Та, ти си смъртта! Какво очакваш от мен, не виждам изход, аз вече съм мъртва, защо да се боря за нещо, което знам, че вече съм загубила?

- Добре, кажи ми кое е най-важното нещо в живота ти? Кои са хората без които не можеш? Какво те прави истински щастлива?

- Ами, най-важното нещо за мен е семейството. Най-важните хора пак са семейството, но и приятелите ми. Аз имам много добри приятели. Истински щастлива съм, когато ги виждам усмихнати!

- И ето го отговорът на въпроса ти! Заради тях трябва да се бориш и да не спираш, дори след смъртта! Обичаш да се самосъжаляваш, забелязал съм го, твърдиш, че никой не го в грижа, но не е така. В момента има хора, които си изплакват очите, заради това, което ти се случи, а ти съвсем лекомислено ги отписваш. Може да не ти се вярва, но си късметлийка. Във времето съм виждал много самотни хора, наистина самотни, не като теб, хора, за които никой не се е сетил, да не говорим за сълзи. Ти знаеш какво е любов, знаеш какво е някой да ти е толкова близък, че физически да изпитваш болка, когато той страда и да няма по-хубаво от неговото щастие! Знаеш и какво е някой да те обича, да те пита как си, да ти помага, да се грижи за теб. Ти прие всичко това за даденост. Стана алчна и вече не ти беше достатъчно. Искаше всички да ти свалят звезди и когато не го получи, защото нека бъдем честни, ти не го заслужаваше, започна да се самосъжаляваш. Превърна се в онези досадни персонажи, които искаш да удариш много силно, за да се вземат в ръце.

- Така е нали? Аз съм си виновна.

- О, как се сети?! Повтарям го откакто си дошла!

- Имам ли шанс?

- Ще ти дам само един, заради човека, който беше. Задавам ти три въпроса, ако ми отговориш правилно, ще забравим тази среща, поне за сега

- Добре, давай.

- Момчето, знаеш за кого говоря, онова което преди обичаше истински, кажи ми коя беше любимата ти негова черта.

- Ами, той… Той имаше способността да извлече позитивното от всяка ситуация. Веднъж колата му спря по средата на пътя. Излезе, погледна под капака, нищо не разбра, ядоса се страшно много, ритна гумата, след това отиде и скъса едно цветенце, което растеше отстрани, влезе в колата усмихна се и ми каза „Съжалявам слънце, ще трябва да постоим малко тук, но пък поне сме заедно и сме сред природата!” После ми подаде цветето и ме целуна. Нямаше как да съм ядосана или тъжна около него. Независимо какво се случваше, той винаги можеше да ме развесели и да ми покаже, че всичко ще бъде наред. Дори, когато се разделяхме след като спряхме да плачем започнахме да се смеем. Винаги съм смятала, че той е любовта на живота ми! Малка част от мен си мислеше как някой ден ще се съберем и ще остареем щастливо.

- Добре, приемам го за верен.

- Какви са изискванията, кое е правилно и кое грешно?

- Нека не забравяме кой задава въпросите!

- Пф!

- Така, втори въпрос! Най-добрата ти приятелка, защо избра точно нея?

- Аз не я избрах. Нямаше редица, от която да си избера. Ако трябва да сме честни тя избра мен.

- Как така? Само да кажа, че това е допълващ въпрос, имаш още един!

- Ха! Ами не знам, тя е уникален човек, страшно магнетична и добра. Три изречения и те е спечелила до живот. Има възможността да си излиза с който си реши, да бъде близка с най-прекрасните хора, а тя си реши да даде шанс на мен.

- Това не е задоволително, пак започваш с пораженческото поведение.

- Не, не е така, сериозна съм. Чувствам се благодарна и щастлива, не е пораженческо, а реално, тя е много по-добър човек от мен, радвам се, че имам шанса да съм около нея и ако някой ден успея да стигна поне до половината на човека, който е тя, ще съм перфектна. Е, да ако ти ми го разрешиш.

- Добрее, става. Трети и последен. Ако имаше възможност, щеше ли да си смениш семейството?

- Не! Не са безгрешни, имали сме много проблеми и скандали. Имало е периоди, в които не сме си говорили с дни, но сме ги преодолявали. Пък и виждал ли си сестра ми и брат ми. Тя е едно малко съкровище. Усмивката ѝ е като наркотик, само една доза и всичко лошо минава. Нямам търпение да я видя като голям човек. Според мен тя ще е една умна и нахакана кифла, още е малка, а вече говори за прически и лак за нокти, в същото време, както казваше баба „може да те купи и да те продаде”. А брат ми, той е като компютър. Понякога аз не мога да реша задачите, който той решава, а е само на 10. Има много хубаво чувство за хумор и знае точно кога трябва да се подмаже. Ще стане голям сваляч като порасне! Те са най-голямото ми щастие, не бих ги заменила за нищо!

- Да и този е верен.

- Сега мога ли да знам, поне какво искаше да разбереш от тях?
- Исках да видя, дали е останала някаква искра в теб. Това, което може я разпали са любимите хора. Забелязал съм, че няма друг такъв поглед като на човек, който говори за любов. Исках също да видя, дали имаш бъдеще, оказва се, че имаш желание за такова. Исках да ти припомня какво можеш да загубиш, ако продължаваш така и да те събудя от дълбоката летаргия, в която си изпаднала. А сега, сега просто искам да дишаш!

- Какво?!

- Дишай!

…

- Дишай! Дишай!

Тя отвори очи, а над нея имаше трима човека, които приличаха на лекари. Бореха се живота ѝ вече 10 минути. Тя отново затвори очи и се събуди в болница. Наистина беше катастрофирала. Шофьора на другата кола беше добре, но тя имаше сътресение на мозъка и счупена ръка, нищо смъртоносно. За съжаление е вярно, трябва да загубиш всичко, за да разбереш какво си имал! Слава Богу, понякога един сън, макар и малко болезнен, може да ти го спести!