Дойде вкъщи жалък, кожа и кости, кал и бълхи. Усилено му търсихме дом. Нов. Подходящ. Една седмица по-късно, Гадината се чувства... видимо...у дома си. Дебел, мек и доволен. И още по-жълт. Все се заричах, че повече животни в  нашата къща няма да има, ама...ей го! До преди малко щракаше и той на клавиатурата, ама се умори, щото е голям, колкото една ароматна клечица. Тъкмо го премерих. След малко ще стане котарак голям и ще има характер, и ще лови мишки. И няма да има нужда от мен. 
   И децата така идват - мънинки и невинни. Имат нужда от дом. И храна. И любов. За да станат хора. За разлика от котараците, няма да могат да ловят храна. Първоначално. И козинка няма да имат, ще им трябват дрешки. И книжки. Щот не са котки, а мишките се ловят с книжки. После. 
   Ходих в един дом. Наскоро. За дечица, изоставени от майките. С Деси натоварихме в багажника дрешки и обувки и пуф - в Драгалевци. 18 броя ококорени личица. Натрупаха се около колата като мушици. Видяха чувалите и въздъхнаха: "Еееех, пак дрехи!" А ние, двете кокошки, изобщо не се бяхме сетили да вземем по някой бонбон поне. Срам! В колата, обратно, напълнихме две торби с лакомства и пак в Дом-а. В градината - две дървени маси, с пейки отстрани. Всичките, строени, седнали чинно, отворили усти като гарджета, а една от учителките им пъха в човките по една бисквитка, по една соленка, по едно бонбонче. За да нямало спорове и дрязги. Ние - стоим отстрани и мълчим. Щот нашите котенца папкат сладкиши и манджи и даже имат претенции кога и какво ще папкат. 
   Та, седя си тук, в кошарката, на топло, заобиколена с гадинки, и се чудя, аджеба, колко трябва да си мръсен в душата, да оставиш едно човече там, на шибаната дървена пейка?